Виктор Пасков
Аутопсия на една любов (15)

* * *

Минаваше полунощ, когато влязох в „Носферато“. Бяхме се уговорили с Ина да ме чака там, докато представлението в театъра свърши и мина да я взема.

От връщането ни в Берлин бе изминала почти седмица и аз бях затънал до гуша в репетиции и представления. През това време Ина се бе превърнала в петия член на групата на Кристоф и колегите я приемаха като равна. Вече никой не се учудваше на познанията й в областта на джаза и на свободното й боравене с терминологии и стилове.

Единствен Кристоф поддържаше едва уловима иронична дистанция, когато Кербе и Ина се впускаха в задълбочени анализи на тази или онази импровизация или обсъждаха сложни композиционни схеми.

Тя му отговаряше със същото снизходително одобрение, ако той се прежалеше да покаже нещо повече от минимума, който твърдоглаво си бе наложил. FORMTEXT.

Спирос ми кимна от бара и посочи с очи към масата на музикантите. Тя седеше там пред чаша бира, отмервайки с пръсти по плота хладния пет четвърти такт на „Take fife“.

Тази вечер, Кристоф & Co се бяха отдали на музиката на 50-те. Райнер имитираше почти до съвършенство академично-меланхолния тон на Пол Дезмонд, единственият от поколението на олдтаймерите, който не се бе поддал на фаталното влияние на универсалния убиец на саксофонисти, Чарли Паркър.

Райнер нямаше проблем да имитира когото и да е. Бе си изработил с много труд и постоянство брилянтна техника и минусът му бе, че не можеше или не искаше да намери собствена индивидуалност. Това го правеше труден партньор в свободното свирене и импровизацията и го превръщаше в неандерталеца, който Ина наричаше „безсмислен виртуоз“.

За мен бе загадка защо точно този невротичен, тантурест и ортодоксален папагал с изгризани нокти бе спечелил симпатиите и благоволението й. Тя го поощряваше с ръкопляскания и комплименти след всяко по-разчупено соло. Райнер й се отблагодаряваше с влюбени погледи и още по-смели изхвърляния, в които имаше нещо трогателно и комично.

Така и сега — той изсвири нота по нота солото на Дезмонд. Бе го прекопирал като най-изкусен фалшификатор. Добави и десетина такта собствен коментар, звучащи като съвременни кръпки върху средновековен гоблен. Ина избухна в овации и повлече след себе си останалата публика в „Носферато“. Снобите си бяха изработили рефлекс да ръкопляскат само на местата, където тя даваше тон.

— Ако продължаваш да го глезиш, ще развалиш групата — прошепнах на ухото й, сядайки до нея. — Ще свири каквото му скимне и Кербе ще ви убие и двамата. Имай мярка!

— Кербе ми яде от ръката — отвърна тя самонадеяно.

— Ще насъскам Кристоф.

— Ще го опитомя.

— Никога. Кристоф е мое куче.

— А ти — мое.

 

 

Не го бе казвала досега. Но това не пречеше да е истина. Откакто се бяхме върнали от острова, необходимостта да е винаги около мен се увеличаваше прогресивно. Усещах паника и почти физическа болка, припомняйки си грозните мигове в пещерата, когато изчезна като дъх и ме остави ужасен, обезсмислен и разтреперан.

Стараех се да не показвам пред колегите, колко ме дразнеха и отегчаваха безкрайните репетиции и втръсналите ми изведнъж опери. Знаех ги наизуст. Нямах нужда от ноти, за да изсвиря партиите си и насън.

Бях взел вече твърдо решение да не подавам оставка. Макар че да откажа договор с Вилхелм Кох, бе нечуван скандал, граничещ, с професионално самоубийство. В мен пареше и ме гризеше чувството, че веднъж завинаги ще се размина с неописуемата тръпка да се насладя на живота на концертиращ артист от европейски мащаб. Това обаче означаваше да не я виждам със седмици и месеци — нещо, което не можех да допусна и за миг. Самата мисъл ме парализираше. Решението взех още тогава, в пещерата. Мисля, че тя знаеше това.

Да не говорим, че се налагаше да прекратя всякакви флиртове и ангажименти с джаза, което щеше да отвори друга пещера в живота ми. Най-накрая — бях един от малцината привилегировани щастливци от остатъците сляпа, куца и саката музикантска армия, който не трябваше да се страхува, че ще си загуби хляба в новосъздалата се ситуация на свободен пазар, чакалски капитализъм и всеяден дъмпинг.

Не бях обсъждал с нея въпроса. Отчасти, защото договорите още не бяха пристигнали, и най-вече защото след вечерта в „Лак о’Мар“ мнението й ми беше известно.

Ина нямаше да разбере моите аргументи. Нямаше да ги разбере и никой от онези, които свиреха в момента на сцената.

За тях перспективата да повтарят години наред една и съща опера или един и същи концерт бе най-тежкото наказание, което можеше да се приложи към артиста. Биха предпочели хиляди пъти да свирят на улицата или в метрото, отколкото да ги затворят, макар и за три часа в кошарата с някакъв истеричен тип, размахващ под независимите им носове наглата си палка.

Ина бе права. Бях нейно куче.

Едва ли си даваше сметка колко нейно в действителност.

 

 

В момента Кербе и Вили Брюкнер бяха подкарали „In Your Oum Sweet Way“ на Дейв Брубек.

Кербе, който не си падаше по Брубек и всъщност се отегчаваше, свиреше с осезаемо отсъствие на суинг и спонтанност. Знак, че е на прага да изпадне в състоянието „Монк“.

Както винаги, Вили бе на нивото на Джо Морело, който неведнъж е измъквал самият Брубек от летаргията с железните си барабани.

Винаги съм си мислил, че ако Вили Брюкнер се бе родил в Щатите, а не в заспалото си село около Нюрнберг, щеше да остави зад себе си дори и такъв великан на ударните като Макс Роуч. Рядко се раждат свестни друмери с огромен природен талант. Самият Вили обаче нямаше никакви амбиции, освен да експериментира в кухнята си по цели дни средновековни френски рецепти a la Александър Дюма и Джоакино Росини.

Кристоф поддържаше и двамата с рутиниран и здрав ритъм на баса, но и той се отегчаваше като Кербе и обръщаше очите си към тавана, колкото пъти ми уловеше погледа.

 

 

Усетих, че от известно време насам Ина е необичайно тиха и не прави хапливи коментари, нито пък тактува инстинктивно с крак ритъма под масата.

Погледнах я.

Бе притиснала длани към слепоочията, втренчена в полупразната си чаша бира.

За миг ми мина през ума, че музиката на Брубек също й създава проблеми, но забелязах, че лицето й е побеляло до такава степен, че луничките около носа й сякаш се бяха утроили и потъмнели, а по челото й бяха избили ситни капчици пот.

— Какво ти е? Боли ли те нещо? — усетих, че отново ме обзема познатата паника. — Искаш ли да излезем на въздух?

Тя не отговори. Продължи да притиска уши с длани. Изглежда, че въобще не чу гласа ми.

— Ина? — обгърнах внимателно раменете й и леко я разтърсих.

С огромно усилие тя извърна глава към мен, та чак усетих като одраскване по епидермиса как шията й просто проскърца. Очите й бяха придобили онзи виолетов цвят, който толкова ме плашеше и озадачаваше.

— Ч-ч-чуваш ли това?… — процеди мъчително. — Ч-ч-чуваш ли тези звуци? К-к-кой свири… така… боже мой… — тя заскърца със зъби.

— Брубек! — изкрещях аз. — Ина, това е Брубек! Нищо повече! Какво чуваш? Нека да излезем!

— Не… Брубек… не… Чарли… виждам двойно… четворно… в тоалетната… заведи ме…

 

 

Скочих.

Главата й се люшна напред. Челото й удари в масата. Част от присъстващите обърнаха глави към нас. Групата горе също усети, че нещо става. Докато я повдигах под мишници, мярнах разтревожения поглед на Райнер.

Обърканата физиономия на Вили.

Застиналото в гротескна усмивка лице на Кристоф.

Чашата й падна и се счупи.

Изневиделица Спирос се оказа до мен. Лицето му плуваше в пот.

Изправихме я на крака. Ина се отпусна в ръцете ни. Стори ми се неочаквано тежка и това ме ужаси. Помъкнахме я към тоалетната, без да знам защо я мъкнем точно там. Краката й се тътрузеха по пода като на скъсана парцалена кукла. Зениците й се събраха в основата на носа. Тя продължаваше да скърца със зъби.

— Епилептичка ли е? — попита Спирос, пъхтейки.

— Не… Не знам.

— Да няма диабет?

— Не знам…

— Прерови чантата й. Аз ще я заведа да се наплиска с вода. Ако има някакви лекарства там, ги донеси веднага.

Оставих Спирос да я мъкне. Той почти я носеше на ръце.

Чантата й бе паднала на земята. Прерових я. Нищо. Никакви флакони, никакви лекарства. Обикновените женски козметики, червила, пилички и каквото има там в една женска чанта.

Върнах се в тоалетната. Спирос я придържаше с една ръка през кръста, с другата плискаше лицето й с вода.

— Няма. — Гласът ми прозвуча истерично. — Никакви лекарства.

— Това е добре. Значи не е нещо сериозно. Иди до бара. Под тезгяха има бутилка узо. Донеси я бързо.

Донесох бутилката. Той отвинти капачката и наля в нея няколко капки. Допря я до устните й и я обърна.

Ина се закашля. Спирос повтори същото. После още веднъж.

Тя отвори очи. Цветът им постепенно се избистри до тъмнозелено, а зениците придобиха нормалната си големина. Объркани червеникави къдри бяха залепнали по мокрото й чело. По шията й се стичаше вода. Цялата й блуза отпред бе мокра. Тя затрепери.

— Какво стана? — попита с тракащи зъби. — Припаднала ли съм?

— Всичко е добре. — Спирос избърса челото й с длан. — Малко ти прилоша. При такива музиканти, нищо чудно. Ако ти бях посвирил на мойта базуки, щеше да танцуваш сега сиртаки — опита се да се пошегува гъркът.

— Чарли? — Тя се подпря с длан на стената. Краката й още не я държаха. — Извинявай… Сигурно те уплаших. Другите разбраха ли? Страшно съжалявам…

— Няма за какво да съжаляваш. — Плачеше ми се от благодарност, че кризата, пристъпът, припадъкът — или каквото и да бе това — отмина. — Ела да им кажем довиждане и да си тръгваме. Не трябваше да стоим до толкова късно.

 

 

Върнахме се на масата. Групата седеше около нея. Лицата им бяха разтревожени.

— Извинявайте, че развалих партито — гласът й още бе немощен, но тя видимо бе по-добре. — Райнер, солото ти бе превъзходно. Дай да отпия от уискито ти.

Той побутна чашата си към нея с неловка усмивка. Стресът стържеше костите на всички ни.

— Вили, нямаш равен. Арт Блеки ти е ученик…

— Благодаря, сестро. Какво ти стана? Видях, като си удари главата в масата.

— Не знам. Както слушах, изведнъж в главата ми нахлуха други звуци… Съвсем друга музика.

— Каква? Можеш ли да я опишеш? — гласът ми прозвуча неочаквано нервно.

— Много бързи пасажи на алт сакс, бас и барабан. Без всякаква връзка… Малко като Чарли Паркър, но не беше негова музика. Все по-силно и по-силно. Отначало звучеше само в главата ми, после в цялото тяло. В един момент, помислих, че ще ме разцепи… После не помня.

 

 

Слушах я изтръпнал.

Устата ми бе пресъхнала и не можех да преглътна, защото гърлото ми дереше като гласпапир.

Тази музика и тези саксофонни пасажи щяха за малко да убият и мен на два пъти — един път на върха на вулкана и вторият — в бездните на пещерата.

Преди да изчезне.

Тогава тя ме попита дали ме боли глава. Виждам ли двойно.

В началото на припадъка се оплака, че ме вижда не двойно, а четворно. Криеше ли нещо? Знаеше ли нещо, което не знам?

Тя ли ми бе предала своята визия, или предчувствие, или предупреждение?

Или аз на нея? Как? Чрез телепатия? Или по някакъв мистичен начин?

Но аз не вярвам в мистика, освен в тази на музиката!

— Случвало ли ти се е вече нещо подобно, червено петле? — Кристоф я гледаше внимателно, с пронизителните си сини очи. — Чувала ли си тази музика и друг път?

— Не. — Тя помълча и добави: — Не съм. И въобще не съм сигурна, че беше музика. Вероятно съм направила хипертонична криза.

— В такъв случай трябва още утре да идеш на лекар — заключи той. Всички захъмкаха и закимаха одобрително.

— Не ми трябва лекар — раздразнено отвърна тя. — Ах, стига сте се занимавали с мен! Свършихте ли със свиренето?

— Ще те заведа на лекар дори да се наложи да те вържа — раздразних се и аз. — Не искам още веднъж да преживявам това!

— Чарли! Имаш утре две репетиции и представление! Кога ще ме водиш? Не можеш да отсъстваш от работа! Кой ще ме храни? Кой ще ме разкарва на околосветско пътешествие? И ще ми купи „Ролс-ройс“?

— Тя е права, клети булгаре. — Кристоф загаси цигарата, стана и даде знак на другите. — Ще те заведа утре на лекар — обърна се той към Ина. — С буика, не с ролс. В осем сутринта съм у вас. Имам познат лекар в „Шарите“. Ще ни приеме, без да чакаме. И недей да спориш. Спори с него ако искаш цяла нощ. Аз съм лош. Хайде да посвирим още малко. Вие — той се обърна към мен съвсем делови и строг — вземате сега едно такси и се прибирате на минутата. Ако утре в осем у вас не ме чака богата закуска с шунка и сланина, Кербе ще напише писмо на твоя интендант, че в свободното си време предлагаш твърда дрога за продан във всички берлински джаз клубове. Аз лично ще му го занеса. Теб те вкарват в Моабит. Там те чукат виетнамски мафиоти, които не са и чували за Майлз Дейвис. Нея я продаваме в Амстердам. В специален публичен дом за червени петлета. Чао.

 

 

Когато се върнахме вкъщи, Ина се съблече, падна в леглото и заспа на секундата като камък. Седях до главата й, галех я по косите и я гледах как спи и диша равно през полуотворените си устни, не можейки да се отърва от тревожното чувство за някаква надвиснала над двама ни опасност.

Не беше само страхът от припадъка. Боже мой, всички жени припадат повече или по-малко. Но каква беше тази история с необузданата, жестока музика, която бяхме чули по един и същ начин?

Припомних си, че тогава един висок стълб фучаща пара, който идваше от вулканичните недра, отприщи в мен слуховата илюзия за адски звуци, барабанни откоси и басово, подземно звучене и предизвика нечовешките болки, пръскащи главата. Помня и лицето й с размазани контури и как то се раздвояваше и разтрояваше пред измъчения ми поглед.

Нямах съмнение, че Ина бе чула абсолютно същата музика и бе преживяла същите разцепващи, пронизителни болки. Но кое или какво ги бе провокирало?

Някакъв знак отгоре ли бе това, или ние си предавахме един на друг страх и болка като сиамски близнаци?

Цяла нощ не можах да мигна, въпреки че освен уискито взех и лексотан, към който отдавна не бях посягал.

 

 

Събудих я половин час преди Кристоф да звънне на вратата. Закуската бе отдавна приготвена, както я поръча той. Бъркани яйца, шунка, сланина, препечени филийки и кана горещо кафе.

Кристоф пускаше шеги и вицове, на които отговаряхме едносрично. И двамата бяхме без настроение. Аз — защото не можех да дойда в болницата заради репетицията си, тя — понеже нямаше никакво желание да ходи с Кристоф на лекар.

— Нека да си остана вкъщи, Чарли! — бе ме помолила тя, след като взе душ и оправи тоалета си. — Не искам да ме води този човек по болници. Нямам нужда от преглед. Просто съм неразположена. На всяка жена й се случват подобни неща.

— Дума да не става. Сама знаеш, че случката не е такава. После — какво лошо има в това да знам, че не купувам котка в чувал? Нали си спомняш — околосветски пътешествия, изхранване, гирлянди и конфети. Нека поне знам, че не те вземам на втора ръка. Искам да си стопроцентова стока. Колкото до този човек — той е моят най-близък приятел и няма да е зле, ако не се джавкате непрекъснато. Дълго време още ще се наложи да се търпите на този глобус.

— Надявам се, да си прав — измърмори тя сухо. — Колкото до котката в чувал — няма мъж по света, който да не купува котка в чувал. Ако ще и девет години преди това да й е правил най-щателни обсервации. На десетата пак ще я купи в чувал. Жената, Чарли, е съвсем друг пол. Аз ти го казвам. И въобще — чувалът някакъв намек ли е?

— Първо да чуя изследванията. После ще правя намеци.

— Твоят най-близък приятел е прав. Ти си долен еснаф. Ах, Чарли, нека не ходя по лекари!

— Пссст!

Когато излязоха от апартамента, Кристоф се спря на вратата, обърна се и ме изгледа със съжаление.

— Знаеш ли, клети мой булгаре, кой е най-сигурният начин да превърнеш един свестен човек в лайно?

— Не, но ей сега ще науча — отвърнах вкиснато. Не ми се слушаха философии. — Е?

— Да го изядеш. Без остатък. След няколко часа свестният ще е кафява, димяща, миризлива купчина. — Той се разкиска и хлопна вратата.