Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (9)

9

По-късно следобед двамата с Джей седнахме да пишем писма на родителите си. Бях доста разстроен от случилото се. Продължавах да виждам пред очите си злобното изражение на Лари, когато хвърли топката към главата на Колин.

Написах това в писмото, казах също на мама и татко, че тук няма медицинска сестра, споменах и за Забраненото бунгало.

Джей спря да пише и ме погледна от леглото си.

Беше изгорял от слънцето. Бузите и челото му бяха яркочервени.

Почеса се по червената си коса.

— Окапваме като мухи — каза той и махна с ръка към почти празното бунгало.

— Аха — съгласих се тъжно. — Надявам се Колин и Майк да са добре. — После изплюх камъчето — Лари удари Колин нарочно.

— Какво? — Джей спря да се чеше по главата и се подпря на леглото. — Какво е направил? Я повтори!

— Той нарочно замери Колин с топката. Видях го! — казах аз с разтреперан глас. Мислех да не казвам на никого, но се радвам, че го направих. Така малко ми поолекна.

Но после видях, че Джей не ми вярва.

— Това е невъзможно — бързо каза той. — Лари е нашият лагерен помощник. Просто топката му се изплъзна. Това е!

Започнах да споря, но тогава вратата се отвори и влязоха Колин и Лари.

— Колин! Как си? — извиках аз. Двамата с Джей скочихме.

— Горе-долу! — отвърна Колин. Опита да се усмихне. Не можех да видя очите му. Пак бяха скрити зад сребристите слънчеви очила.

— Още е малко замаян, но е добре — весело съобщи Лари, като държеше ръката на Колин.

— Виждам някак си двойно — призна Колин. — Имам предвид, че бунгалото ми се струва претъпкано. Всекиго от вас виждам двоен.

Двамата с Джей се засмяхме притеснено.

Лари помогна на Колин да стигне до леглото, където седеше Джей.

— Ще се оправи след ден-два — обясни Лари.

— Аха. Главата вече не ме боли толкова, колкото преди — каза Колин, внимателно потърка главата си отзад и се излегна направо върху завивките.

— Прегледа ли те лекар? — попитах аз.

— Тцъ! Само Чичо Ал — отвърна Колин. — Погледна ме и каза, че ще се оправя.

Хвърлих подозрителен поглед към Лари, но той ни обърна гръб и се наведе да търси нещо в чантата, която държеше под леглото си.

— Къде е Майк? Той добре ли е? — попита Джей.

— Аха — отвърна Лари без да се обръща. — Добре е.

— Но къде е? — исках да знам аз.

Лари повдигна рамене.

— Предполагам, че още е горе в сградата. Всъщност не знам.

— Но ще се върне, нали? — продължих да настоявам аз.

Лари мушна чантата под леглото и се изправи.

— Момчета, написахте ли писмата си? — запита той. — Побързайте и се преоблечете за вечеря. Може да пуснете писмата в залата.

После тръгна към вратата.

— И не забравяйте, че довечера е Вечерта на палатките. Ще спите в палатка.

Всички изпъшкахме.

— Но, Лари, навън е много студено! — запротестира Джей.

Лари не му обърна внимание и се завъртя.

— Ей, Лари, имаш ли нещо да се намажа, че съм изгорял? — извика Джей след него.

— Не — отговори Лари и излезе навън.

 

 

Двамата с Джей помогнахме на Колин по пътя до столовата. Все още виждаше двойно, а и главата го болеше доста силно.

Тримата седнахме в края на дългата маса до прозореца. Хладният бриз, който подухваше към масата, беше много приятен за изгорялата ни от слънцето кожа.

За вечеря имаше нещо от картофи с месо и сос. Не беше кой знае какво, но бях толкова гладен, че нямаше значение. Колин нямаше апетит. Само боцна няколко пъти сивкавото месо.

В столовата както винаги беше шумно. Децата се смееха и подвикваха на приятелите си от другите маси. На една от масите момчетата се замеряха с продълговатите хлебчета, сякаш са копия.

Както обикновено, лагерните помощници, облечени в бяло и зелено, се хранеха на отделна маса в далечния ъгъл и не обръщаха никакво внимание на децата.

Разнесе се слух, че след вечеря ще разучаваме лагерни песни. Момчетата започнаха да мрънкат и да се жалват.

Някъде към средата на вечерята Джей и момчето на масата срещу него, което се казваше Роджър, се сборичкаха за едно хлебче. Джей дръпна силно и го спечели, но разля цялата си чаша гроздов сок върху панталона ми.

— Ей! — скочих ядосано аз и се загледах в лилавото петно на панталона ми.

— На Били му се случи случка! — извика Роджър. И всички се разсмяха.

— Надриска се в гащите! — добави Джей.

На всички им се стори ужасно смешно. Някой метна хлебче към мен. То се удари в гърдите ми и падна в чинията ми. Последва още смях.

Престрелката с хлебчета продължи още няколко минути. После двама от лагерните помощници я прекъснаха. Реших, че е по-добре да се върна в бунгалото и да си сменя панталона. Докато бързах надолу, чух Джей и Роджър да си правят майтапи с мен.

Тичах с все сила по хълма към бунгалата. Исках да се върна в столовата за десерта.

Бутнах вратата на бунгалото с рамо, стрелнах се през малкото помещение към скрина и отворих чекмеджето си.

— Ха!

За мое учудване чекмеджето беше празно. Беше напълно изпразнено.

— Какво става тук? — запитах на глас. — Къде са ми нещата?

Объркан, направих крачка назад и разбрах, че съм отворил друго чекмедже. Не беше моето.

Беше на Майк.

Загледах се в празното чекмедже.

Дрехите на Майк ги нямаше. Обърнах се и потърсих с поглед сака му, който стоеше до леглото му.

Сакът също беше изчезнал.

Явно Майк нямаше да се върне.

* * *

Бях толкова разстроен, че бързо се върнах в столовата без да се преоблека.

Дишайки тежко, се насочих право към масата на лагерните помощници и застанах зад Лари. Той си говореше с помощника до него — пълно момче с дълга рошава руса коса.

— Лари, Майк е изчезнал! — извиках на един дъх.

Лари не се обърна. Продължи да си говори с другия помощник, сякаш мен ме нямаше.

Хванах Лари за рамото.

— Лари, чуй! — извиках отново. — Майк е изчезнал!

Лари бавно се обърна и ме изгледа раздразнено.

— Върни се на мястото си, Били — скара ми се той. — Тази маса е само за лагерни помощници.

— Но какво е станало с Майк? — запитах аз с писклив глас. — Нещата му ги няма. Какво се е случило с Майк? Добре ли е?

— Откъде да знам! — отвърна троснато Лари.

— Вкъщи ли го върнаха? — запитах отново аз, решен да остана, докато не получа някакъв отговор.

— Аха. Може би — Лари вдигна рамене и погледна надолу. — Разлял си нещо на панталона си.

Сърцето ми биеше лудо, усещах как кръвта ми пулсира в слепоочията.

— Наистина ли не знаеш какво е станало с Майк? — попитах аз, чувствайки се сразен.

Лари поклати глава.

— Сигурен съм, че е добре — отвърна той и се обърна към приятелите си.

— Може да е отишъл да поплува — каза през смях рошавото момче до него.

Лари и някои от другите помощници също се засмяха.

На мен не ми се стори смешно. Чувствах се доста зле. И малко уплашен.

Помощниците в този лагер не се ли вълнуват какво се случва с нас, запитах се тъжно аз.

Тръгнах обратно към масата си. За десерт раздаваха шоколадов пудинг, но на мен не ми се ядеше.

Казах на Колин, Джей и Роджър, че чекмеджето на Майк е изпразнено и че Лари се преструва, че не знае нищо. Те не се разстроиха толкова, колкото аз.

— Чичо Ал сигурно е изпратил Майк вкъщи заради ръката му — каза тихо Колин, докато вдигаше лъжица пудинг към устата си. — Беше доста подута.

— Но защо Лари не ми каже истината? — попитах аз. Усещах стомаха си така, сякаш бях глътнал огромен камък. — Защо каза, че не знае какво се е случило с Майк?

— Помощниците не обичат да говорят за лошите неща — каза Джей, като пляскаше пудинга с лъжицата си. — Може после ние, горкичките дечица, да сънуваме кошмари — той напълни лъжицата с пудинг, завъртя я и метна пихтиестото й съдържание към челото на Роджър.

— Джей, мъртъв си! — извика Роджър и пъхна лъжицата си в своя пудинг. После го метна върху тениската на Джей.

Това беше началото на пудингова война, която обхвана цялата маса.

Случаят Майк беше забравен.

След вечеря Чичо Ал ни обясни за Вечерта на палатките и колко страхотно щяло да бъде да спим тази нощ в палатки.

— Само трябва да пазите тишина, за да не ви открият мечките — пошегува се той.

Супер шега, няма що!

После той и помощниците ни научиха на лагерните песни. Чичо Ал ни накара да ги изпеем по няколко пъти, докато ги запомним.

Никак не ми беше до песни. Но Джей и Роджър започнаха да преиначават думите и доста скоро всички с цяло гърло пеехме нашата версия на песните.

По-късно заслизахме по хълма към палатките си. Беше хладна и ясна нощ. Бледи звезди блещукаха по пурпурночервеното небе.

Помагах на Колин по хълма. Той все още виждаше двойно и беше малко немощен.

Джей и Роджър вървяха няколко крачки пред нас и се подбутваха с рамене — първо наляво, после надясно.

Внезапно Джей се обърна към мен и Колин.

— Сега е вечерта! — прошепна той с дяволита усмивка на лицето.

— Моля? Сега е какво? — запитах аз.

— Шшшшт — той вдигна показалеца си към устните. — Когато всички заспят, двамата с Роджър отиваме да разгледаме Забраненото бунгало — после се обърна към Колин — С нас ли си?

Колин тъжно поклати глава.

— Не мисля, че мога, Джей.

Вървейки заднешком, Джей прикова погледа си върху мен.

— А ти, Били? Идваш ли?