Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (6)

6

Вратата се отвори и Майк се върна, стискайки ухапаната си ръка. Беше блед и изплашен.

— Казаха, че няма сестра — каза ми той.

После видя Лари, седнал на горното легло.

— Лари, ръката ми… — каза Майк. Той вдигна ръката си към Лари така че лагерният помощник да я види. Беше изцапана с кръв.

Лари се наведе.

— Мисля, че имам някакъв бинт — каза той на Майк. Извади малка чанта под леглото си и започна да тършува в нея.

Майк стоеше до него и стискаше ръката си. На пода на бунгалото паднаха няколко капки кръв.

— Казаха, че в лагера няма сестра — повтори Майк.

Лари поклати глава:

— Ако пострадаш в този лагер — каза той на Майк със сериозно изражение, — трябва да се оправяш сам.

— Струва ми се, че ръката ми малко се е подула — каза Майк.

Лари му подаде бинта.

— Мивките са в края на бунгалата — каза той на Майк, затвори чантата и я пъхна обратно под леглото. — Върви си измий ръката и я бинтовай. Бързо. Почти е време за вечеря.

Стиснал здраво бинта в ръка, Майк тръгна да изпълни нареждането на Лари.

— Между другото, момчета, как махнахте змиите оттук? — запита Лари и огледа бунгалото.

— Изнесохме ги с чаршафа на Майк — обясни му Джей. После ме посочи. — Идеята беше на Били.

Лари ме изгледа.

— Ей, впечатлен съм, Били — каза той. — Това е доста смело, човече.

— Може да съм наследил нещо от родителите си — отвърнах му аз. — Те са учени. Нещо като изследователи. Няма ги с месеци, за да изучават възможно най-дивите места.

— Е, лагер „Месечина“ е доста диво място — каза Лари. — А вие, момчета, трябва да сте по-внимателни. Предупреждавам ви — лицето му придоби сериозно изражение. — В лагера няма медицинска сестра. Чичо Ал не е човек, който ще ви глези.

Сандвичите бяха направо овъглени, но бяхме толкова гладни, че това нямаше значение. За пет минути излапах три хот-дога. През целия си живот не съм бил толкова гладен.

Лагерният огън беше на открита поляна. Огнището бе заобиколено с бели обли камъни. На хълма зад гърба ни се издигаше облицована с бели дъски голяма сграда. Пред нас плътна ивица вечнозелени дървета спираше погледа ни и скриваше реката.

През малка пролука между дърветата виждах в далечината трептящ огън на другия бряг на реката. Дали това беше огънят на момичешкия лагер?

Замислих се за Доун и Дори. Чудех се дали някога ще се съберем двата лагера, дали изобщо някога ще ги видя отново.

Вечерята край големия лагерен огън изглежда повиши настроението на всички. Джей беше единственият около мен, който се жалваше, че хот-догът е прегорял. Но май излапа четири-пет.

Заради бинтованата ръка, на Майк му беше трудно да яде. Когато изпусна първия си хот-дог на земята, помислих, че ще се разплаче. Към края на вечерята вече бе в по-добро настроение. Ухапаната му ръка леко се беше подула. Но каза, че вече не го боли чак толкова.

Лагерните помощници лесно се забелязваха. Всички носеха еднакви къси бели панталони и зелени тениски. Бяха осем или десет момчета на около 16–17 години. Ядяха тихо, встрани от нас, лагерниците. От време на време поглеждах към Лари, но той нито веднъж не се обърна да погледне към нас.

Мислех си за Лари и се опитвах да установя дали е срамежлив или просто много-много не ни харесва. Изведнъж Чичо Ал се изправи и направи знак да запазим тишина.

— Момчета, искам да ви приветствам с добре дошли в лагер „Месечина“ — започна той. — Надявам се, че всички сте се настанили и харесвате леглата си. Знам, че повечето от вас са за първи път на лагер.

Говореше бързо, без паузи между изреченията, като че ли изрича това за хиляден път и му се иска да приключи по-бързо.

— Бих искал да ви кажа някои от основните правила — продължи той. — Първо, лампите се гасят точно в девет часа.

Доста момчета измрънкаха.

— Сигурно си мислите, че може да не спазвате това правило — продължи Чичо Ал без да обръща внимание на реакцията. — Сигурно си мислите, че може да се измъкнете от бунгалата, за да се видите с някого или да се разходите край реката. Но ви предупреждавам — това не е позволено и си имаме много ефикасни средства правилото да бъде спазвано.

Той направи пауза, за да прочисти гласа си.

Няколко момчета нещо си хихикаха. Джей, който седеше срещу мен, се оригна шумно и това предизвика още по-силно хихикане.

Чичо Ал сякаш не чу нищо.

— От другата страна на реката е момичешкият лагер — продължи той със силен глас и посочи към дърветата. — Може би виждате техния лагерен огън. Значи, искам да е ясно — плуването или преминаването с лодка до лагера на момичетата е строго забранено.

Няколко момчета високо изпъшкаха. Това накара всички останали да се разсмеят. Засмяха се дори някои от лагерните помощници. Но Чичо Ал запази мрачното си изражение.

— Гората около лагер „Месечина“ гъмжи от мечки гризли и дървесни мечки — продължи той. — Те идват на реката да се къпят и да пият вода. И обикновено са гладни.

Това отново предизвика реакцията на всички, които седяхме край гаснещия лагерен огън. Някой нададе силен вой. Друго дете изпищя. После всички се разсмяхме.

— Няма да ви е смешно, ако ви сграбчи мечка — сурово каза Чичо Ал.

После се обърна към групата на лагерните помощници, насядали извън нашия кръг.

— Лари, Кърт, елате тук — нареди им той.

Двамата послушно се изправиха и пристъпиха към центъра на кръга, където стоеше Чичо Ал.

— Искам двамата да покажете на новите лагерници какво трябва да правят, когато… ъ-ъ, имам предвид, ако бъдат нападнати от мечка гризли.

Двамата помощници моментално паднаха по корем. Плътно се прилепиха към земята и покриха главите си с ръце.

— Точно така. Надявам се, че всички виждате това и ще го запомните — прогърмя гласът на началника на лагера. — Покривате врата си и главата си. Опитвате се да не мърдате — каза той и направи знак на двамата лагерни помощници. — Благодаря ви, момчета. Може да се изправите.

— Случвало ли се е мечка да нападне тук? — провикнах се аз, като направих фуния с ръце, за да може Чичо Ал да ме чуе.

Той се завъртя в моята посока.

— Два пъти миналото лято — отвърна той.

Няколко момчета ахнаха.

— Не беше никак приятно — продължи Чичо Ал. — Трудно е да не се мърда, когато огромна мечка те подбутва с лапа и ръмжи над тебе. На ако мръднеш… — гласът му заглъхна и предполагам, че остави другото на въображението ни.

Побиха ме студени тръпки. Не ми се щеше да си мисля за мечки и мечи нападения.

На какъв лагер ме изпратиха мама и татко, зачудих се аз. Нямах търпение да им се обадя и да им разкажа за всичко случило се до момента.

Чичо Ал ни изчака да замълчим и посочи някъде встрани.

— Виждате ли онова бунгало — ей там?

В сумрака видях бунгало някъде по средата на хълма, най-отгоре на който беше голямата сграда. Изглеждаше малко по-голямо от останалите. Сякаш беше построено леко накриво, някак си килнато на една страна, като че ли вятърът се е опитал да го отвее.

— Искам да сме наясно за това бунгало — предупреди Чичо Ал. Гласът му се извисяваше над пращенето на пурпурния огън. — То е известно като Забраненото бунгало. Ние не говорим за това бунгало… и не се доближаваме до него.

Загледан в сивкавия мрак към потъналото в сянка килнато бунгало, отново ме полазиха студени тръпки. Усетих силно ужилване по врата и плеснах един комар, но твърде късно — вече ме беше ухапал.

— Ще повторя отново това, което току-що казах — извика Чичо Ал и продължи да сочи към мрачното бунгало на хълма. — Това е Забраненото бунгало. То е затворено и заковано от много години. Никой не се доближава до него. Никой!

Това накара всички да се разприказват и да се засмеят. Смехът ми се стори малко нервен.

— Защо Забраненото бунгало е забранено? — провикна се някой.

— Ние никога не говорим за това — остро повтори Чичо Ал.

Джей се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Хайде да проверим.

Засмях се. После неуверено се обърнах към Джей:

— Шегичка, нали?

Той се усмихна и не каза нищо.

Завъртях се обратно към огъня. Чичо Ал ни пожела приятно изкарване и обясни с какво нетърпение е очаквал лагера тази година.

— И още едно правило — извика той. — Трябва да пишете на родителите си всеки ден. Всеки ден! Искаме да знаят колко хубаво си изкарвате в лагер „Месечина“.

Видях, че Майк стиска ранената си ръка много предпазливо.

— Започна да пулсира — каза ми той и думите му прозвучаха доста уплашено.

— Може би Лари има нещо, с което да я намажем — казах аз. — Да го попитаме.

Чичо Ал ни освободи. Всички се изправихме, като се протягахме и прозявахме, и поехме на малки групи към бунгалата.

Двамата с Майк останахме последни с надеждата да говорим с Лари. Видяхме го, че разговаря с другите лагерни помощници. Той беше поне с глава по-висок от тях.

— Ей, Лари — извика Майк.

Но докато си проправим път през групичките деца, тръгнали в другата посока, Лари изчезна.

— Може да е тръгнал към бунгалото, за да се увери, че ще спазим правилото за лампите — предположих аз.

— Да идем и да видим — въодушевено отвърна Майк.

Минахме бързо край угасващия лагерен огън. Вече не пращаше, но все още мъждукаше в пурпурночервено. После тръгнахме към Бунгало номер 4 по пътеката, заобикаляща хълма.

— Ръката много силно ме боли — проплака Майк, като я държеше пред себе си. — Не искам да хленча, но пулсира и се подува.

И започва да ме тресе.

— Лари сигурно знае какво да направи — отвърнах аз, като се опитвах да звуча спокойно.

— Надявам се — каза Майк разтреперан.

И двамата спряхме, когато чухме вой.

Противен вой. Като на ранено животно. Но твърде човешки, за да бъде на животно.

Провлачен, остър вой, който проряза въздуха и проехтя надолу по хълма.

Майк тихичко изстена. Обърна се към мен. Дори в мрака виждах страха, изписан на лицето му.

— Тези викове… — прошепна той. — Идват от… Забраненото бунгало!