Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (19)

19

Прекарах нощта сам в бунгалото.

Метнах си още едно одеяло и се свих на топка под завивките. Чудех се дали въобще ще мога да заспя. И дали изпълнените ми със страх и гняв мисли ще ме принудят да се мяткам в леглото още една нощ.

Но бях толкова скапан, че дори зловещият тъжен вой откъм Забраненото бунгало не успя да ме задържи буден.

Потънах в дълбока черна бездна и се събудих чак когато някой разтърсваше раменете ми.

Така внезапно разбуден, седнах в леглото си.

— Лари! — извиках с глас, все още приглушен от съня. — Какво става?

Взрях се в стаята. Леглото на Лари беше разбутано, одеялото му беше на топка в единия край. Явно се беше върнал късно снощи и беше спал в бунгалото.

Но леглата на Томи и на Крис си стояха недокоснати, така както си бяха и вчера.

— Специален поход — каза Лари и тръгна към леглото си. — Побързай! Облечи се!

— Моля? — протегнах се и се прозях. През прозореца се виждаше, че навън е още мрачно. Слънцето не беше изгряло. — Какъв поход?

— Чичо Ал свика специален поход — отвърна Лари с гръб към мен. Вдигна одеялото и започна да си оправя леглото.

Слязох на пода с пъшкане. Босите ми крака измръзнаха.

— Няма ли да си починем след случилото се вчера? — отново погледнах към непипнатите легла на Томи и Крис.

— Не сме само ние — отговори Лари, опъвайки чаршафа си, — а целият лагер. Всички тръгват. Чичо Ал е водачът.

Навлякох си дънките, като подскачах на един крак. Изведнъж ме връхлетя усещане за заплаха.

— Не беше предвидено — мрачно казах аз. — Къде ще ни води Чичо Ал?

Лари не отговори.

— Къде отиваме? — повторих остро.

Той се направи, че не ме чува.

— Томи и Крис… не се ли върнаха снощи? — тъжно попитах, докато си слагах маратонките. За щастие си носех два чифта. Обувките ми от вчера стояха в ъгъла, все още прогизнали и кални.

— Ще се появят — отвърна най-накрая Лари. Но на мен не ми се стори, че Лари вярва на това, което казва.

Привърших с обличането и се затичах по хълма за закуска. Беше топла мрачна сутрин. Вероятно беше валяло през нощта. Високата трева беше мокра и блестеше.

Лагерниците тихо се изкачваха по хълма, като се прозяваха и премигваха в здрача. Видях, че повечето изглеждат също така объркани като мен.

Защо трябваше да тръгваме на непредвиден поход толкова рано сутринта? Колко дълъг щеше да бъде? Къде отивахме?

Надявах се Чичо Ал или някой от лагерните помощници да ни обясни всичко на закуска, но никой от тях не се появи в столовата.

Закусихме тихо, без обичайните шеги и закачки.

Усетих, че си мисля за вчерашното ужасно пътешествие с кану. Почти усетих вкуса на противната кална вода. Стори ми се, че пак виждам как Лари се приближава към мен с лице във водата, как се носи върху бълбукащата вода, сякаш е сноп водорасли.

Представих си как се опитвам да го стигна, как се опитвам да плувам, как се боря с течението, за да се задържа над разпенената вода. После сякаш отново видях размазаните очертания на кануто, което течението отнасяше.

Внезапно в съзнанието ми се появиха Доун и Дори. Запитах се дали са добре. Запитах се дали ще се опитат пак да дойдат, за да се срещнем при реката.

За закуска имаше пържени филии със сироп. Това обикновено е любимото ми нещо. Но не и тази сутрин. Само ги боцнах с вилицата.

— Подредете се отвън! — извика от вратата един от лагерните помощници.

Столовете силно изскърцаха по пода. Всички безропотно станахме и тръгнахме да излизаме.

Къде ли ни водят?

Защо никой не ни казва за какво е всичко това?

Небето беше избледняло до розово, но слънцето все още се криеше зад хоризонта.

Подредихме се в дълга редица край стената на сградата. Бях някъде към края на редицата малко надолу по хълма.

Някои деца си разменяха шеги и весело се подбутваха. Но повечето стояха тихо или се бяха облегнали на стената в очакване да разберат какво предстои.

След като всички се подредихме, един от помощниците мина по цялата редица и съсредоточено ни преброи, сочейки с пръст и мърдайки с устни. Беше с много тъмни слънчеви очила, въпреки че слънцето още не се беше показало.

Не каза и дума. Само даде знак на Лари и на още един помощник, които носеха на раменете си огромни и явно тежки сакове. После Чичо Ал слезе с големи крачки надолу по хълма. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, лицето му беше смръщено.

Спря пред един от лагерниците.

— Натам! — обяви той силно и посочи към реката.

Това беше единственото, което каза — „Натам!“

И ние го последвахме, като вървяхме доста бързо. Маратонките ни се хлъзгаха по мократа трева. Зад мен няколко деца си хихикаха.

За мое учудване, осъзнах, че сега съм почти в началото на колоната. Бях достатъчно близо до Чичо Ал. — Къде отиваме? — извиках аз.

Той ускори крачка без да отговори.

— Чичо Ал, дълго ли ще вървим? — извиках отново.

Той се престори, че не ме чува.

Реших повече да не питам.

Той ни заведе до реката и зави надясно. Нагоре пред нас дърветата се сгъстяваха, а реката се стесняваше.

Хвърлих поглед назад към колоната и видях, че Лари и другият помощник, понесли саковете на рамене, бързат да настигнат Чичо Ал.

За какво е всичко това, зачудих се аз.

И докато гледах към ниските преплетени дървета отпред, в главата ми се появи една мисъл.

Мога да избягам.

Мисълта беше толкова плашеща и в същото време толкова реална.

Мога да се скрия ето в тези дървета.

Мога да избягам от Чичо Ал и от този страшен лагер.

Идеята беше толкова вълнуваща, че почти залитнах. Ударих се в момчето пред мен — един бабаит на име Тайлър, който се обърна и ме изгледа.

Леле, казах си аз, и усетих силните удари на сърцето в гърдите ми. Помисли. Обмисли го внимателно…

Продължих, вперил поглед напред в гората. Когато приближихме, видях, че дебелите дървета са толкова близо едно до друго, че клоните им се бяха преплели.

Никога няма да ме открият там, казах си аз. Наистина ще е лесно да се скрия в тази гора.

А после?

Загледан в дърветата, се опитвах да се съсредоточа, да мисля трезво.

Мога да продължа да вървя покрай реката. Да. По брега. Да следвам реката. Все ще стигне до някой град. Трябва да стига до град.

Ще вляза в първия град. После ще се обадя на родителите си.

Мога да го направя, помислих си толкова въодушевен, че едвам останах в колоната.

Просто трябва да избягам. Да хукна бързо. Когато никой не гледа. Към гората. Навътре в гората.

Вече приближавахме дърветата. Слънцето се беше вдигнало и осветяваше розовеещото сутрешно небе. Влязохме в сенките на дърветата.

Мога да го направя, казах си аз.

След малко.

Сърцето ми биеше силно. Бях се изпотил, въпреки че въздухът беше още студен.

Успокой се, Били, заповядах си аз. Само се успокой!

Изчакай момента!

Изчакай точния момент!

После остави лагер „Кошмар“ зад гърба си! Завинаги.

Докато вървяхме в сянката, разглеждах дърветата. На няколко метра отпред забелязах малка пътечка в гората.

Опитах се да пресметна за колко време ще стигна до нея. Вероятно за десетина секунди най-много. И след още пет вече ще съм се скрил в дърветата.

Мога да го направя, помислих си отново.

Мога да изчезна за по-малко от десет секунди.

Поех дълбоко въздух. Приготвих се. Стегнах мускулите на краката си, готов да хукна.

После погледнах към началото на колоната.

За мой ужас Чичо Ал беше вперил поглед точно в мен. И държеше пушка в ръце.