Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (22)

22

Пушката глухо изпука.

Чичо Ал отметна глава назад и се разсмя. Пусна пушката си и тя падна до краката му.

— Ей! — извиках аз объркан. Продължавах да държа пушката си, насочена към гърдите му.

— Поздравления, Били — каза Чичо Ал, усмихвайки ми се топло. — Ти издържа.

После пристъпи напред и протегна ръка да се ръкува с мен.

Другите лагерници също свалиха пушките си. Погледнах ги и видях, че те също се усмихват. Също усмихнат, Лари ми направи знак с вдигнат палец.

— Какво става? — запитах подозрително. Свалих бавно пушката си.

Чичо Ал хвана ръката ми и здраво я стисна.

— Поздравления, Били. Знаех, че ще издържиш.

— Какво? Нищо не разбирам — изкрещях аз, напълно объркан.

Вместо обаче да ми обясни каквото и да било, Чичо Ал се обърна към дърветата и извика:

— Добре, чуйте всички! Край! Той издържа! Излезте и го поздравете!

Стоях без да вярвам на очите си, с широко отворена уста, която стигаше едва ли не до коленете ми, а откъм дърветата започнаха да излизат хора.

Първи се появиха Доун и Дори.

— В гората ли се криехте? — извиках аз.

Те се разсмяха.

— Поздравления! — извика Доун.

После се появиха и другите — усмихваха ми се и ме поздравяваха. Изкрещях, когато видях Майк. Беше си съвсем добре!

До него бяха Джей и Роджър!

Колин излезе от гората, последван от Томи и Крис. Всички се усмихваха и бяха щастливи. Бяха добре.

— Какво… какво става тук? — запелтечих аз. Бях напълно ошашавен. Зави ми се свят.

Нищо не разбирах. Наистина нищо.

А после иззад дърветата се появиха мама и татко. Мама се втурна и ме прегърна силно. Татко ме потупа по главата.

— Знаех, че ще издържиш, Били — каза той. Видях сълзи на радост в очите му.

Повече не можех да поема. Побутнах леко мама настрани.

— Какво съм издържал? — запитах аз. — За какво е всичко това? Какво става?

Чичо Ал преметна ръка през раменете ми и ме поведе настрани от групата лагерници. Мама и татко вървяха съвсем близо зад нас.

— Това не е истински летен лагер — започна да обяснява Чичо Ал, като продължаваше да ми се усмихва. — Това тук е правителствена изпитателна станция.

— Моля? — преглътнах тежко аз.

— Нали знаеш, че родителите ти са учени, Били — продължи Чичо Ал. — Е, добре — предстои им много важна експедиция. И този път те поискаха да те вземат със себе си.

— Защо не сте ми казали? — запитах мама и татко.

— Не можехме — възкликна мама.

— Според правителствените разпоредби, Били — продължи Чичо Ал, — не е позволено деца да участват в подобни експедиции, ако не са преминали през определени тестове. Това ти направи тук. Ти се яви на тестовете.

— Тестове за какво? — запитах аз, все още замаян.

— Ами, искахме да видим дали можеш да се подчиняваш на заповеди — обясни Чичо Ал. — Ти издържа, когато отказа да отидеш в Забраненото бунгало. — Той вдигна два пръста. — Второ, трябваше да изпитаме твоята смелост. Ти я показа със спасяването на Лари — Чичо Ал вдигна трети пръст. — Трето, трябваше да видим дали знаеш кога да не изпълняваш заповеди. Издържа този тест, като отказа да преследваш Доун и Дори.

— И всички ли бяха наясно за тестовете? — попитах аз. — Всичките лагерници? Помощниците? Всички ли? Всички те бяха актьори, така ли?

— Всички те работят тук в изпитателната станция — Чичо Ал кимна с глава. Изражението му придоби сериозен вид. — Разбираш ли, Били, родителите ти искат да те заведат на едно много опасно място — може би най-опасното място на света, който познаваме. Трябваше да проверим дали можеш да се справиш.

Най-страшното място на света ли?

— Къде? — попитах родителите си. — Къде ще ме водите?

— Това е една много странна планета, наречена Земя — отвърна татко и погледна мама. — Много далече оттук. Но може да е забавно. Обитателите й са странни и непредсказуеми, но все още никой не ги е изучавал.

Засмях се, застанах между мама и татко, и ги прегърнах.

— Земята ли? Звучи доста странно. Но не може да е по-опасно и вълнуващо от лагер „Кошмар“! — възкликнах аз.

— Ще видим — тихо отвърна мама. — Ще видим.