Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (7)

7

— Да вървим! Насам — казах аз и заслоних с ръка очите си от яркото слънце.

— Толкова е горещо — оплака се Сари.

На улицата беше шумно и пълно с народ. Не чувах нищо, освен бибипкането на клаксоните.

Шофьорите тук натискат клаксона още щом подкарат колите си и не спират, докато не пристигнат някъде.

Със Сари вървяхме един до друг, като се промушвахме между хората на тротоара. Разминавахме се с какви ли не хора.

Имаше мъже, облечени в бизнес костюми, които вървяха редом до мъже, които бяха облечени в нещо като широки бели пижами.

Видях жени, които изглеждаха като жените по улиците на Съединените щати, с цветни чорапи и стилни поли и сандали. Жени в дънки. Следвани от жени в дълги, свободно падащи черни роби и лица, покрити с тежки черни воали.

— Не е като у нас! — възкликнах, надвиквайки воя на клаксоните.

Бях толкова очарован от интересния вид на хората по улицата, че забравих да поглеждам към сградите. Без да усетим, се оказахме пред музея — висока каменна постройка, издигаща се над стръмни стъпала, които започваха от улицата.

Изкачихме стъпалата и влязохме през въртяща се врата.

— Леле, колко е тихо тук! — възкликнах шепнешком. Беше приятно да избягаме от непрестанните клаксони, задръстените от пешеходци тротоари и крещящите хора.

— Защо непрекъснато натискат клаксоните? — запита Сари, хванала се за ушите.

— Просто навик, предполагам — отвърнах аз.

Спряхме и се огледахме.

Стояхме в центъра на огромно фоайе с високи мраморни стълби от двете страни. Две мраморни колони ограждаха широка врата, която водеше към задната част на сградата. На стената вдясно имаше огромен стъклопис на пирамидите и Нил, погледнати отвисоко.

Постояхме известно време в средата на етажа, впечатлени от стъклописа. После тръгнахме навътре и попитахме жената зад бюрото за информация къде е залата с мумиите. Тя ни се усмихна приятно и ни каза на перфектен английски да тръгнем по стълбите вдясно.

Маратонките ни удряха шумно лъскавия мраморен под. Стълбището като че ли нямаше край.

— Все едно изкачваме планина — оплаках се някъде по средата.

— Да видим кой ще стигне пръв — каза Сари с усмивка и хукна, преди да успея да отговоря.

Разбира се, че ме победи с десет стъпала.

Очаквах да ми каже „слабак“ или „костенурка бавна-плавна“, или нещо от тоя род. Но тя вече се беше обърнала и гледаше какво има пред нас.

Тъмното помещение с висок таван се простираше сякаш до безкрая. В средата, точно пред входа, имаше стъклена витрина. В нея беше поставен много подробен макет от дърво и глина.

Приближих се, за да го разгледам по-добре. Макетът показваше как хиляди работници влачат огромни блокове от варовик през пясъка към полуготова пирамида.

В помещението зад витрината се виждаха величествени каменни статуи, огромни саркофази, витрини със стъклени и глинени съдове и различни други находки.

— Май това е мястото! — възкликнах радостно и се втурнах към първата витрина.

— Ооо, какво е това? Прилича на гигантско куче? — запита Сари, сочейки огромна статуя до стената.

Съществото имаше свирепа кучешка глава и тяло на лъв. Очите му бяха вперени право напред и изглежда беше готово да се хвърли върху всеки, който дръзне да го приближи.

— Поставяли са такива статуи пред гробниците — казах на Сари. — Нали се сещаш? За защита. Да плашат и да отблъскват крадците на гробници.

— Като кучета пазачи — каза Сари и пристъпи към древната скулптура.

— Ей… тук има мумия! — възкликнах, навеждайки се над огромен каменен саркофаг. — Виж!

Все още загледана в огромната скулптура, Сари пристъпи към мен.

— Аха. Мумия е — каза тя без грам ентусиазъм.

Предполагам беше виждала доста повече от мен.

— Толкова е малка — казах аз, загледан в пожълтелия плат, стегнато увит около главата и слабичкото тяло.

— Предците ни са били дребни като скариди — отвърна Сари. — Как мислиш — дали е жена, или мъж?

Погледнах табелката отстрани на саркофага.

— Пише, че е мъж.

— Май едно време не са работели — каза тя и се засмя на собствените си думи.

— Добре са го опаковали — казах аз, разглеждайки внимателно бинтованите пръсти на ръцете, скръстени върху гърдите на мумията. — Предишният Хелоуин бях мумия и костюмът ми се разпадна на десетата минута!

Сари изцъка.

— Знаеш ли как са били правени мумиите? — запитах я аз, докато обикалях саркофага, за да разгледам тялото от всички страни. — Знаеш ли какво първо са правели? Махали са мозъка.

— Гадост. Престани! — каза тя, изплези се и направи погнусена физиономия.

— Не знаеше ли това? — запитах аз, доволен, че знам нещо наистина страшно, което тя не знае.

— Моля те… стига! — каза тя, вдигайки ръка, сякаш да ме отблъсне.

— Не, това е много интересно — продължих аз. — Първо е бил изваждан мозъкът. Със специален уред. Нещо като дълга тънка кука. Пъхали я в носа на мъртвеца до мозъка и после я дърпали напред-назад, напред-назад, докато мозъкът станел на каша.

— Спри! — примоли се Сари, запушвайки ушите си.

— После вземали дълга лъжица — продължих аз възторжено — и малко по малко изгребвали мозъка.

С ръка направих движение все едно загребвам с лъжица.

— Изгребвали, изтребвали. Изтребвали мозъка през носа. Понякога пукали окото и изгребвали мозъка през тази дупка.

— Гейб… говоря ти сериозно! — извика Сари. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. Беше станала зелена!

Направо супер!

Не съм и подозирал, че Сари може да е толкова мекушава. Но наистина й прилоша от мен.

Впечатляващо, помислих си аз.

Непременно трябва да запомня този номер.

— Всичко е самата истина — казах й аз, без да мога да скрия широката си усмивка.

— Просто млъкни! — отсече тя.

— Разбира се, понякога не изваждали мозъка през носа. Понякога отрязвали главата. Тогава изваждали мозъка през врата и връщали главата върху тялото. Предполагам, че просто са я привързвали към тялото.

— Гейб…

През цялото време не свалих поглед от Сари, за да следя реакцията й. Изглеждаше все по-зле. Дишаше тежко. Гърдите й се повдигаха на пресекулки. Наистина си мислех, че ще повърне.

Ако го направеше, нямаше да й дам шанс да го забрави.

— Това наистина е гадно — каза тя. Гласът й звучеше странно, сякаш идваше под вода.

— Но е вярно — казах аз. — Баща ти никога ли не ти е разказвал как са били правени мумиите?

Тя поклати глава.

— Знае, че не обичам…

— А знаеш ли какво са правели с вътрешностите им? — запитах аз, наслаждавайки се на изплашеното й изражение. — Слагали ги в буркани и…

Внезапно осъзнах, че уплахът на Сари не се дължи на мен.

Тя се беше вторачила някъде над рамото ми.

— Какво? — обърнах се и видях защо тя така изведнъж се изненада.

В залата беше влязъл мъж и стоеше пред първата витрина. Трябваха ми няколко секунди, за да го позная.

Беше Ахмед — странният тих египтянин с черната опашка, който ни посрещна толкова недружелюбно в пирамидата. Беше облечен в същите широки бели панталони и с червената кърпа около врата. Изражението му също беше много недружелюбно. Направо ядосано.

Със Сари се отдръпнахме от саркофага и Ахмед, който гледаше ту мен, ту нея, направи крачка към нас.

— Гейб, той ни преследва! — прошепна Сари и ме хвана за ръката.

Ръката й беше направо ледена.

— Да се махаме оттук — извика тя.

Поколебах се. Не трябва ли да спрем и просто да го поздравим?

Но нещо в суровия му решителен поглед ми подсказа, че Сари е права.

Завъртяхме се и бързо-бързо се отдалечихме от Ахмед. Сари беше няколко крачки пред мен.

Обърнах се и видях, че Ахмед тича след нас.

Извика ни нещо. Гласът му прозвуча ядосано и заплашително. Не разбрах какво каза.

— Бягай! — извика Сари.

Сега вече и двамата бягахме с все сила, а маратонките ни шумно удряха полирания мраморен под.

Завихме край огромна стъклена витрина с три изправени мумии. После продължихме направо по широка пътека между скулптури и рафтове с антични глинени съдове и находки от пирамидите.

Дочух Ахмед да вика яростно зад нас:

— Върнете се! Върнете се!

Звучеше наистина ядосано.

Обувките му шляпаха по пода, докато тичаше, а звукът отекваше в огромния празен музей.

— Настига ни! — извиках на Сари, която беше няколко крачки по-напред.

— Трябва да има изход някъде тук — отговори ми тя почти без дъх.

Но аз веднага видях, че няма. Бяхме стигнали до дъното на залата. Минахме край гигантски сфинкс и спряхме.

Нямаше накъде да продължим.

Никаква врата. Никакъв изход.

Солидна гранитна стена.

Обърнахме се и видяхме очите на Ахмед да се разширяват победоносно.

Бяхме приклещени в ъгъла.