Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (6)

6

Изстенах глухо.

И замръзнах.

По гърба ми полазиха студени тръпки.

Капакът бавно се повдигна още сантиметър.

Очите бяха приковани в мен. Студени очи. Зли очи.

Древни очи.

Зяпнах. И без да усетя, започнах да крещя.

Крещене с пълно гърло.

И докато крещях — без да мога да се обърна, без да мога да избягам, без да мога да помръдна — капакът се отвори напълно.

Бавно, като в сън, от саркофага се подаде тъмна фигура и излезе.

— Сари!

С широка усмивка. С блестящи ликуващи очи.

— Сари… това изобщо не е смешно! — извиках аз с тънък гласец, който отекна в каменните стени.

Но тя се смееше толкова силно, че надали ме чу.

Силен, обиден смях.

Бях бесен. Огледах се какво да хвърля по нея. Нямаше нищо, нито камъче на пода.

Гледах я, гърдите ми все още се надигаха тежко от уплахата. Мразех я. Отново ме направи на глупак. А аз пищях като бебе.

Знаех, че все ще ми го натяква.

Винаги.

— Да се беше видял как изглеждаше — възкликна тя, когато най-сетне спря да се смее. — Защо нямах фотоапарат!

Бях бесен, за да мога да отговоря. Само изръмжах.

Извадих от джоба си малката ръка на мумията и започнах да я въртя в ръка. Обикновено си играя с нея, когато съм разтревожен, и това ми помага да се успокоя.

Но сега имах чувството, че никога няма да се успокоя.

— Нали ти казах, че намерих празен саркофаг вчера — каза Сари, первайки кичур, паднал върху лицето й. — Забрави ли?

Отново изръмжах.

Чувствах се като пълен глупак.

Първо, се вързах на тъпия костюм на мумия на баща й. А сега и на това.

Тихичко си обещах да й го върна. Ако ще да бъде последното нещо, което ще направя в живота си.

Тя все още хълцаше на собствената си шега.

— Да си беше видял физиономията — каза отново тя, клатейки глава.

— Нямаше да си толкова щастлива, ако аз те бях уплашил — измърморих ядосано.

— Ти мен не можеш да ме уплашиш — отвърна тя. — Не се плаша толкова лесно.

— Моля!?

Това беше всичко, което измислих да кажа. Не е много умно, знам. Но бях твърде ядосан, за да съм умен.

Представих си как вдигам Сари и я хвърлям обратно в саркофага, слагам капака и го заключвам… когато дочух приближаващи стъпки откъм тунела.

Погледнах Сари и видях, че изражението й се променя. Тя също ги беше чула.

Няколко секунди по-късно в малката стая влезе чичо Бен. Въпреки бледата светлина, веднага забелязах, че е бесен.

— Мислех, че мога да ви имам доверие — процеди той през зъби.

— Татко… — започна Сари.

Но той рязко я прекъсна.

— Вярвах, че няма да се мотаете, без да ми кажете. Знаете ли колко е лесно да се загубите тук? Да се загубите завинаги!

— Татко — започна Сари отново, — исках само да покажа на Гейб тази стая, която открих вчера. Веднага щяхме да се върнем. Наистина.

— Има стотици тунели — разпалено продължи чичо Бен, пренебрегвайки обяснението на Сари. — Може би дори хиляди. Много от тях никога не са проучвани. Никой досега не е бил в тази част на пирамидата. Нямаме представа какви опасности се крият тук. И не може вие просто да се разхождате сами. Знаете ли колко се изплаших, като видях, че ви няма?

— Съжаляваме — казахме двамата едновременно.

— Хайде да вървим — каза чичо Бен и посочи вратата с фенерчето си. — Посещението ви в пирамидата за днес приключи.

Последвахме го в тунела. Чувствах се наистина кофти. Не толкова че се бях вързал на номера на Сари, колкото че съм ядосал любимия ми чичо.

Сари все ме въвлича в бели, казах си горчиво аз. Още от деца.

Сега вървеше пред мен, рамо до рамо с баща си, шушнейки му нещо на ухото. Изведнъж двамата избухнаха в смях и се обърнаха да ме погледнат.

Усетих, че лицето ми пламва.

Знаех какво му е разказала.

Разказала му е как се е скрила в саркофага и ме е накарала да крещя като малко бебе. А сега двамата се заливаха от смях какъв смотаняк съм.

— Весела Коледа и на двамата! — извиках горчиво.

Това ги накара да се разсмеят още по-силно.

 

 

Пренощувахме отново в хотела ни в Кайро. Бих Сари в две последователни игри на скрабъл, но не се почувствах по-добре от това.

Тя все мрънкаше, че имала само гласни букви и не било честно. Накрая прибрах играта и седнахме да гледаме телевизия.

На следващата сутрин закусихме в стаята. Аз си поръчах палачинки, но те не приличаха на палачинките, които обичах. Бяха твърди и зърнести, направени сякаш от волска кожа.

— Какво ще правим днес? — Сари запита чичо Бен, който след две чаши черно кафе продължаваше да се прозява и протяга.

— Имам среща в музея на Кайро — отговори той и погледна часовника на ръката си. — Само на няколко преки оттук. Чудех се дали вие няма да искате да разгледате музея, докато аз свърша.

— Ооо, адски вълнуващо — подигравателно каза Сари и лапна още една лъжица от зърнената си закуска.

На малката кутия със зърнена закуска всички надписи бяха на арабски и дори животинчето от картинката казваше нещо на арабски. Искаше ми се да я запазя и да я покажа на приятелите си. Но знаех, че Сари ще ми се присмее, ако я помоля да ми я даде. Затова не я поисках.

— В музея има интересна колекция на мумии, Гейб — каза чичо Бен. Той се опита да си сипе още кафе, но каничката се оказа празна. — Ще ти хареса.

— Само ако не се измъкнат от саркофазите си — каза Сари.

Елементарно. Наистина елементарно.

Изплезих й се. Тя метна лъжицата си през масата към мен.

— Кога се връщат мама и татко? — попитах чичо Бен. Изведнъж почувствах, че ми липсват.

Но преди той да отговори, телефонът звънна. Той отиде в спалнята и го вдигна. Беше от старомодните телефони с шайба, вместо с бутони. Докато говореше, изражението му стана много угрижено.

— Промяна в плановете — каза той, когато след малко се върна в хола.

— Какво има, татко? — запита Сари и отмести купичката си настрани.

— Много странно — отвърна той, почесвайки се по врата. — Двама от работниците ми снощи са се разболели. Някаква тайнствена болест. — Изражението му стана замислено, загрижено. — Довели са ги в болница в Кайро.

Изправи се и тръгна да събира портмонето си и разни други неща.

— Мисля, че трябва веднага да тръгна — каза той.

— Но какво ще правим ние с Гейб? — запита Сари и ме погледна.

— Ще изляза само за час, час и нещо — отвърна баща й. — Оставате тук в стаята, става ли?

— В стаята? — извика Сари така, сякаш става дума за наказание.

— Ами, добре тогава. Може да отидете долу във фоайето, ако искате. Но не излизайте навън.

След няколко минути той сложи сакото си, провери за последен път дали са на място портмонето и ключовете и тръгна към вратата.

Със Сари тъжно се спогледахме.

— Какво искаш да правиш? — запитах аз, боцкайки с вилица студените неизядени палачинки.

Сари вдигна рамене.

— Топло ли е тук?

Кимнах:

— Аха. Сигурно е 30 градуса.

— Трябва да се махнем оттук — каза тя, изправи се и се протегна.

— Във фоайето ли да отидем? — попитах аз, продължавайки да боцкам палачинките с вилицата и кълцайки ги на парчета.

— Не. Искам да излезем оттук — отвърна тя. Отиде до огледалото в антрето и започна да реши правата си черна коса.

— Но чичо Бен каза… — започнах аз.

— Няма да ходим надалече — каза тя и бързо добави, — ако се страхуваш…

Направих й физиономия. Май не ме видя. Беше заета да се възхищава на себе си в огледалото.

— Добре — казах аз. — Може да отидем до музея. Баща ти каза, че е само на една пряка оттук.

Бях решен повече да не изглеждам като страхливец. Ако тя искаше да не се подчинява на баща си и да излезем, нямам нищо против. От сега нататък, реших аз, ще бъда мъжкар. Никакви изцепки като вчерашните — никога повече.

— В музея ли? — Тя смръщи лице. — Ами… добре — каза тя, поглеждайки ме. — В крайна сметка сме на дванайсет. Не сме бебета. Можем да излезем, щом искаме.

— Естествено — отвърнах аз. — Ще оставя бележка на чичо Бен и ще му напиша къде отиваме, ако се прибере преди нас. — Отидох до бюрото и извадих химикалка и малък бележник.

— Ако се страхуваш, Гейби, може просто да обиколим квартала — каза тя с дразнещ глас, загледана в мен в очакване на реакцията ми.

— В никакъв случай! Отиваме в музея — натъртих аз. — Освен ако ти не се страхуваш.

— В никакъв случай! — каза тя, имитирайки ме.

— И не ми викай Гейби — добавих аз.

— Гейби, Гейби, Гейби — измрънка тя, само за да ме подразни.

Написах бележка на чичо Бен. После слязохме с асансьора до фоайето. Попитахме млада жена от рецепцията къде е музеят на Кайро. Тя ни каза, че като излезем от хотела, трябва да завием надясно и да вървим две преки.

Когато излязохме на яркото слънце, Сари се подвоуми.

— Сигурен ли си, че искаш това?

— Какво лошо има? — отвърнах аз.