Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (5)

5

— Сари!

Гласът ми отекна във високия криволичещ тунел.

Никакъв отговор.

Извиках отново и се заслушах как ехото повтаря името й, докато накрая заглъхна.

Отначало се ядосах.

Знаех какво прави Сари.

Нарочно не ми отговаря, нарочно се опитва да ме изплаши. Трябваше да докаже, че тя е смелата, а аз съм шубето.

Изведнъж си спомних една случка отпреди години. Сари и Чичо Бен ни бяха дошли на гости вкъщи. Мисля, че със Сари бяхме седем-осемгодишни.

Излязохме да играем навън. Беше мрачен ден, предвещаващ гръмотевици и дъжд. Сари имаше въже за скачане и се фукаше, както винаги, колко добре може да го върти и да скача. После, разбира се, когато ми даде да опитам, аз се оплетох и паднах, а тя умря от смях.

Реших да й го върна, като я заведа в една стара изоставена къща на няколко преки от нас. Децата от квартала вярваха, че къщата е обитавана от духове. Беше чудесно място за криеница, въпреки че родителите винаги ни предупреждаваха да стоим далече от нея, защото се разпада и е опасна.

И така, заведох Сари при къщата и й казах, че в нея има духове. Промъкнахме се през счупен прозорец на мазето.

Вътре беше още по-тъмно. Започна да вали. Беше идеално. Виждах, че Сари наистина е изплашена от това, че сме сами в страховитата стара къща. Аз, разбира се, изобщо не бях уплашен, защото бях влизал и преди.

Е, започнахме да я разглеждаме, като аз показвах пътя. И не знам как, но се разделихме. Навън започна да гърми и да святка. Дъждът се изливаше като из ведро през счупените прозорци.

Реших, че може би е по-добре да се прибираме. Така че извиках Сари. Никакъв отговор.

Извиках отново. Пак никакъв отговор.

После чух силен трясък.

Викайки името й, тичах от стая в стая. Бях изплашен до смърт. Бях сигурен, че е станало нещо ужасно.

Обиколих всички стаи на къщата една по една, а страхът ми нарастваше. Не можех да я намеря. Виках я непрекъснато, но тя не се обаждаше.

Бях толкова уплашен, че се разплаках. После напълно се паникьосах и излязох от къщата направо в дъжда.

Затичах се към къщи под светкавици и гръмотевици и през целия път не спрях да плача. Когато стигнах у дома, бях напълно прогизнал.

Втурнах се в кухнята, хълцайки и плачейки, че съм загубил Сари в обитаваната от духове къща.

А тя беше там. Седеше удобно на кухненската маса. Суха. Ядеше голямо парче шоколадова торта. С лукава усмивка на лицето.

И сега, взирайки се в тъмнината на пирамидата, знаех, че Сари се опитва да направи същото.

Опитва се да ме изплаши.

Да ме накара да се почувствам зле.

Какво друго?

Вървейки през ниския тесен тунел с фенерчето, насочено право напред, не можех да разбера какво става. Ядът ми бързо се превърна в страх, а в главата ми започнаха да се въртят притеснителни въпроси.

Ами ако тя не си правеше номера с мен?

Ами ако й се беше случило нещо лошо?

Ами ако не е видяла къде стъпва и е паднала в дупка?

Или пък е заклещена в таен тунел? Или… не знаех какво.

Не мислех ясно.

Маратонките ми тупкаха силно по песъчливия под, докато полувървях, полутичах през криволичещия тунел.

— Сари? — извиках аз, вече ужасен, без да ме е грижа дали звуча уплашено или не.

Къде ли е тя?

Не беше много пред мен. Трябва да мога да видя поне светлината на фенерчето й, помислих си аз.

— Сари?

Нямаше къде да се скрие в това тясно пространство. Дали не вървях в погрешен тунел?

Не.

Бях в същия тунел. Същият тунел, в който видях, че тя изчезва.

Не казвай „изчезва“, смъмрих се аз. Дори не си помисляй тази дума!

Изведнъж тунелът свърши. Малък отвор водеше в малка квадратна стая. Осветих помещението с фенерчето си.

— Сари?

Никаква следа от нея.

Стените бяха голи. Въздухът — топъл и спарен. Преместих бързо лъча на фенерчето по пода, търсейки следи от обувките на Сари. Подът беше твърд, с по-малко пясък. Нямаше следи от обувки.

— О-о!

Изстенах глухо, когато светлината попадна върху нещо на отсрещната стена. Сърцето ми заби лудо, когато се приближих и спрях само на крачка от него.

Беше саркофаг на мумия.

Голям каменен саркофаг, дълъг най-малко два метра и половина.

Беше правоъгълен със заоблени ъгли. Капакът беше гравиран. Приближих се още и насочих светлината.

Да.

На капака беше гравирано лице на човек. Лице на жена. Приличаше на погребална маска, за каквито учихме в училище. Гледаше към тавана с широко отворени очи.

— Боже! — извиках силно. Истински саркофаг на мумия.

Вероятно навремето лицето, гравирано на капака, е било оцветено в ярки цветове. Сега беше сиво и бледо като смъртта.

Загледан в капака на саркофага, толкова гладък и идеален, се зачудих дали чичо Бен го е виждал. Или откритието е мое.

Защо е в тази стая така самотен, зачудих се аз.

И какво има вътре?

Опитвах се да събера смелост да докосна гладкия камък на капака, когато чух изскърцване.

И видях, че капакът започва да се повдига.

— Ооо! — от устата ми изскочи приглушен вик.

Отначало си помислих, че си въобразявам. Не трепнах и не мръднах. Продължих да стоя с насочена към капака светлина.

Капакът се повдигна още малко.

Отвътре се чу съскане като при отваряне на бутилка газирано.

Извиках глухо и отстъпих крачка назад.

Капакът се повдигна още сантиметър.

Направих още една крачка назад.

Изпуснах фенерчето.

Вдигнах го с трепереща ръка и отново го насочих към саркофага.

Капакът вече беше отворен почти 30 сантиметра.

Поех дълбоко въздух и го задържах.

Исках да избягам, но бях замръзнал на място от страх.

Исках да извикам, но знаех, че не мога да издам и звук.

Капакът изпука и се отвори още сантиметър.

После още един.

Наведох лъча на фенерчето към отвора, светлината трептеше в такт с ръката ми.

От тъмната вътрешност на древния ковчег видях, че ме гледат две очи.