Р. Л. Стайн
В гробницата на мумията (19)

19

Сари се покатери по едната стена и влезе в древния саркофаг. Тя винаги иска да е първа във всичко. Но този път аз лично нямах нищо против.

Докоснах гнилото дърво на саркофага и се поколебах. Погледнах съседния саркофаг, в който беше чичо Бен. Беше направен от камък и тежкият му каменен капак беше плътно затворен.

Дали чичо Бен има достатъчно въздух, зачудих се аз, скован от страх. Дали може да диша? А и какво значение има, помислих си тъжно. И тримата щяхме скоро да умрем. И тримата щяхме да станем на мумии, завинаги затворени в тази тайна зала.

— Влизай… веднага! — заповяда Ахмед с изгарящ поглед, впит в моите очи.

— Аз… аз съм само дете! — извиках аз. Не знам откъде се взеха думите. Бях толкова изплашен, че не знаех какво говоря.

По лицето на Ахмед се разля неприятна усмивка.

— Много от фараоните са били на твоята възраст при смъртта си — каза той.

Исках да го накарам да продължи да говори. Беше ми хрумнала отчаяната идея, че ако поддържам разговора, ще успея да измъкна и трима ни от тази бъркотия.

Но не можех да се сетя какво да кажа. Мозъкът ми беше блокирал.

— Влизай! — заповяда Ахмед и заплашително тръгна към мен.

Напълно сразен, плъзнах единия си крак през стената на гнилия саркофаг, повдигнах се и се стоварих до Сари.

Тя беше свела глава. Очите й бяха стиснати. Мисля, че се молеше. Не ме погледна, дори когато докоснах рамото й.

Капакът на ковчега започна да се плъзга над нас. Последното нещо, което зърнах, бяха червените пламъци, издигащи се над басейна с катрана. После капакът ни затвори в непрогледен мрак.

— Гейб… — прошепна Сари малко след като капакът беше затворен. — Страх ме е.

Не знам защо, но признанието й предизвика кикот у мен. В думите й прозвуча такава почуда, сякаш за нея страхът е напълно ново чувство.

— А аз съм прекалено уплашен, за да ме е страх — прошепнах й аз.

Тя хвана ръката ми и я стисна. Ръката й беше по-студена и по-влажна от моята.

— Той е луд — прошепна тя.

— Аха. Знам — отвърнах, като продължих да държа ръката й.

— Мисля, че тук има буболечки — каза тя и потръпна. — Усещам ги да пълзят по мен.

— И аз. — Усетих, че скърцам със зъби. Винаги правя така, когато съм нервен. А сега бях много по-нервен, отколкото си мислех, че е по силите на човек.

— Горкият татко — каза Сари.

Въздухът в саркофага започна да се загрява и спарява. Опитвах се да не обръщам внимание на отвратителната кисела миризма, но тя се беше просмукала в ноздрите ми и дори усещах вкуса й. Задържах дъха си, за да спра гаденето.

— Ще се задушим тук — казах тъжно.

— Ще ни убие, преди да сме се задушили — проплака Сари. — Оу! — Чух, че плясва голяма буболечка на ръката си.

— Може да се случи нещо — казах аз. Не беше оригинално. Но не можех да измисля какво друго да кажа. Не можех да мисля. Точка.

— Не мога да спра да мисля как той ще изтегли мозъка през носа ми — проплака отново Сари. — Защо ти трябваше да ми разказваш това, Гейб?

Изчаках, преди да отговоря. После единственото, което можех да кажа беше — „Извинявай“. Започнах да си представям същото и ме заля нова вълна гадене.

— Не може просто да седим тук — казах аз. — Трябва да избягаме. — Опитах се да пренебрегна плътната кисела миризма.

— Но как?

— Да се опитаме да избутаме капака — предложих аз. — Вероятно можем да го избутаме заедно…

Преброих шепнешком до три, изпънахме ръце под капака на саркофага и натиснахме с все сила.

Не. Капакът не помръдна.

— Може да го е заключил или да е сложил нещо тежко отгоре — предположи Сари с въздишка на отчаяние.

— Може би — отвърнах аз, чувствайки се също толкова отчаян.

Седяхме известно време, без да говорим. Чувах дишането на Сари. Дишането й сякаш беше съпроводено с хълцане. Усетих, че пулсът ми е учестен. Усетих, че слепоочията ми пулсират.

Представих си дългата кука, която Ахмед ще използва, за да извади мозъка от главите ни. Опитах се да отблъсна тази мисъл, но тя не искаше да се махне.

Спомних си, че преди две години се бях направил на мумия за Хелоуин и че костюмът ми се разпадна пред приятелите ми. Тогава изобщо не съм подозирал, че скоро ще имам костюм на мумия, който никога няма да се разпадне.

Времето течеше. Не знам колко мина.

Усетих, че седя с кръстосани крака и те започват да изтръпват. Размърдах се и ги протегнах. Саркофагът беше толкова голям, че със Сари спокойно можехме да се излегнем.

Бяхме обаче твърде напрегнати и ужасени, за да лягаме.

И изведнъж… Бях първият, който чу дращене. Сякаш нещо се опитваше да се покатери вътре в саркофага.

Първо си помислих, че е Сари. Но тя ме хвана с ледената си ръка и разбрах, че не се помръднала от мястото си пред мен.

Заслушахме се съсредоточено.

Нещо близо до нас, нещо съвсем до нас се удари в стената на саркофага.

Мумия?

Дали в саркофага имаше мумия?

Движеща се?

Чух глуха въздишка.

Сари ме стисна за ръката толкова силно, че ме заболя и нададох остър вик.

Още един звук. По-близо.

— Гейб… — прошепна Сари с тънък и писклив гласец. — Гейб… тук с нас има нещо.