Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (40)

Четирийсета глава

Думата „мафия“ идва от сицилийската дума за хвалба. Ако попитате някой сериозен мъж, който си изкарва прехраната със сериозни престъпления, той ще каже, че тъкмо това — хвалбата, гордостта — в края на краищата ни вкарва в гроба. Но ние така и не се учим. Може би е невъзможно да нарушаваш закона, без да се хвалиш на някого. Може би е невъзможно да си извън закона, без да се гордееш с това. В последните дни на старата мафия, братството, което Кадербай бе създал, предвождал и управлявал, несъмнено имаше много хвалба и не по-малко гордост. Но тогава за последен път някой от нас от подземния престъпен свят на Бомбай би могъл да каже напълно честно: „Гордеем се, че сме гангстери“.

Кадер Хан беше мъртъв от близо две години, но неговите правила и принципи определяха всекидневните действия на основания от него мафиотски Съвет. Кадер мразеше хероина, отказваше да търгува с него и не позволяваше на никого, освен на безнадеждно пристрастените улични наркомани да го продават в контролираните от него райони. Проституцията също го отвращаваше. Според него тя обиждаше жените, унижаваше мъжете и опозоряваше квартала, където се вършеше. Полусферата на неговото влияние обхващаше всички улици, паркове и сгради на територията на няколко квадратни километра. В това малко царство всеки мъж или жена, които се занимаваха с проституция и порнография скришом или дискретно, рискуваха да си навлекат заслужено наказание. И така продължи и при новия Съвет, оглавен от Салман Мустаан.

Старият Собхан Махмуд, все още официален глава на Съвета, беше тежко болен. През годините след смъртта на Кадер той преживя два удара, които бяха увредили силно речта му и способността му да се движи. Съветът го премести в крайбрежната къща на Кадер във Версова — същата, в която аз преживях абстиненцията заедно с Назир. Погрижиха се да осигурят на възрастния дон най-доброто лечение и настаниха там семейството и прислугата му.

Назир бавно обучаваше племенника на Кадер, младия Тарик, за водеща роля. Въпреки потеклото на момчето, зрелостта и необикновената му сериозност (никой друг — мъж или момче — не ми напомняше толкова за Халед с мрачната си пламенност), решиха, че Тарик е твърде млад да претендира за място в Съвета и дори да присъства на събранията. Вместо това Назир му възложи задължения и отговорности, които постепенно го запознаваха със света, който можеше да управлява един ден. Във всяко практическо отношение Салман Мустаан беше донът, новият Хан, ръководителят на Съвета, и управляваше мафията на Кадербай. А Салман, по свидетелствата на всички, които го познаваха, беше човек на Кадербай телом и духом. Той управляваше действията на клана, все едно властелинът с прошарените коси все още бе жив и го съветваше и предупреждаваше на лични срещи всяка нощ.

Повечето мъже подкрепяха безрезервно Салман. Те разбираха наложените принципи и бяха съгласни, че си струва да се запазят. В нашата част на града думите „гунда“ и „гангстер“ не бяха обидни. Местните знаеха, че нашият клон от мафията пази улиците от хероина и престъпленията на сладострастието по-добре от полицията. Полицията в края на краищата беше податлива на подкупи и дори мафиотският клан на Салман се оказа в уникалното положение да я подкупва — същите тези ченгета, на които сводниците и наркопласьорите плащаха да извръщат очи, когато блъснеха някой непокорен пласьор на хероин в тухлена стена или смачкаха с чук ръцете на някой порнограф.

Старците в квартала си кимаха и сравняваха относителното спокойствие на улиците с хаоса, бушуващ по улиците на останалите квартали. Децата вземаха пример от младите гангстери и понякога обявяваха някой от тях за местен герой. Ресторантите, баровете и другите заведения посрещаха на драго сърце хората на Салман като пазители на мира със сравнително високи морални критерии. А доносничеството в неговия район, обемът доброволно предоставена на полицията информация — сигурен индикатор за популярността или недоволството на хората — беше по-ниска, отколкото навсякъде другаде в огромния и бушуващ Бомбай. Ние имахме гордост, имахме принципи и почти наистина бяхме доблестните мъже, които си представяхме, че сме.

Но вътре в клана все пак имаше разногласия и някои събрания се превръщаха в свирепи и неразрешени спорове за бъдещето на групата. Чрез търговията с хероин другите мафиотски съвети забогатяваха. Новоизпечени милионери се фукаха с вносните си коли, дизайнерските си дрехи и модерните електронни джаджи в най-луксозните и скъпи заведения в града. По-важно беше, че използваха непресъхващите потоци на доходите си, за да наемат нови хора, наемници, на които плащаха добре, за да се бият мръсно и нагло. Малко по малко тези банди разширяваха териториите си и предизвикваха сблъсъци, в които загинаха някои от най-суровите мъже, мнозина бяха ранени, а ченгетата из целия град палеха благовонни пръчици, за да благодарят за късмета си.

С канските печалби от новия и ненаситен пазар за вносни хард порнофилми някои от конкурентните Съвети бяха събрали достатъчно пари, че да се запасят с върховния символ на статут за всяка престъпна банда — оръжието. Завидели на богатствата, натрупани от тези банди, вбесени от завоюваната от тях територия и осъзнаващи нарастващата им сила, някои от хората на Салман Мустаан настояваха той да промени политиката си. Пръв сред тези критични гласове бе Санджай, най-старият и най-близък приятел на Салман.

— Трябва да се срещнеш с Чуха — каза Санджай сериозно, докато пиеше чай с мен, Фарид и Салман в малка чайна на булевард „Маулана Азад“, близо до яркозелените миражи на хиподрума „Лакшми“. Говореше за Ашок Чандрашекар, влиятелен брутален тип от бандата Уалидлала. Нарече го по прякор, Чуха — „Плъха“.

— Срещал съм се с това копеле, йаар — въздъхна Салман. — Непрекъснато го срещам. Всеки път, когато някой от хората му се опита да откъсне парченце от нашата територия, се срещам с Чуха, за да се разберем. Всеки път, когато нашите хора се сбият с техните и ги смелят от бой, се срещам с Чуха. Всеки път, когато той ми излезе с предложение да слеем нашия Съвет с неговия, се срещам с него. Познавам твърде добре това копеле. Там е проблемът.

Съветът на Уалидлала поддържаше обща граница с нашия. Отношенията между двете банди бяха, общо взето, уважителни, но не и сърдечни. Уалид, водачът на съперническия Съвет, беше близък приятел на Кадербай и заедно с него бе един от първооснователите на системата на съветите. Въпреки че Уалид бе въвлякъл Съвета си в търговията с хероин и порнография, които някога презирал също като Кадербай, той бе настоял да не се влиза в никакви конфликти със Съвета на Салман. Чуха, заместникът му, имаше амбиции, които обтягаха поводите на Уалидовата власт. Тези амбиции довеждаха до спорове дори битките между бандите и твърде често принуждаваха Салман да се среща с Плъха на сковани официални вечери на неутрална територия, в апартамент на петзвезден хотел.

— Не, ти не си разговарял наистина с него, на четири очи, за парите, които можем да спечелим. Ако беше разговарял, братко Салман, знам, че щеше да разбереш, че той говори много разумно. Той трупа кророве от шибаната херинга, човече. На наркоманите тая гадост все не им стига. Налага се да го кара с шибан влак. А пък тая работа с мръсните филми е направо лудница, кълна ти се! Бизнесът е направо смъртоносен, йаар. Прави по петстотин копия от всеки филм и ги продава по петстотин бройката. Това са два и половина лака, Салман, от всеки шибан мръсен филм! Ако с убийства можеше да се изкарват такива пари, проблемът с пренаселеността на Индия щеше да се реши за месец! Просто поговори с него, братко Салман.

— Не ми е симпатичен — заяви Салман. — А и му нямам доверие. Мисля, че някой ден трябва да довърша тоя мадачуд веднъж и завинаги.

Това не е особено обещаващо за начало на бизнес, на?

— Ако се стигне дотам, аз ще убия този ганду за теб, братко, и ще го направя с удоволствие. Но дотогава, преди да ни се наложи да го убием, можем да изкараме много пари заедно с него.

— Не съм убеден.

Санджай се огледа за подкрепа и най-сетне се обърна към мен.

— Кажи, Лин, ти как мислиш?

— Това си е работа на Съвета, Санджу — отвърнах и се усмихнах на неговата сериозност. — Тя няма нищо общо с мен.

— Но тъкмо затова питам тебе, Линбаба. Ти можеш да ни представиш независима гледна точка. Познаваш Чуха. Знаеш и колко пари се изкарват от хероин. Той има доста добри идеи за печелене на пари, не мислиш ли?

— Арей, не питай него! — намеси се Фарид. — Освен ако не искаш да чуеш истината.

— Не, кажи — настоя Санджай и очите му светнаха. Той ме харесваше, знаеше, че и аз го харесвам. — Кажи ми истината. Какво мислиш за него?

Погледнах Салман и той кимна, точно както би кимнал Кадер.

— Мисля, че Чуха е от онези типове, които създават лошо име на престъпността.

Салман и Фарид прихнаха и се задавиха с чая, а после се обърсаха с кърпички.

— Добре — намръщи се Санджай, но очите му още светеха. — И какво… точно… не харесваш в него?

Отново погледнах Салман. Той ми се ухили и вдигна вежди и да обичам издевателите.

— Издевател, Санджай. Той напада хора, които знае, че не могат да му излязат насреща, и взема от тях, каквото си иска. В моята страна наричаме такива хора издеватели, защото те наистина издевателстват над по-слабите и ги ограбват.

Санджай погледна Фарид и Салман с израз на объркана невинност.

— Не виждам проблема — каза той.

— Да, знам, че ти нямаш проблем с това. Приемам го. Не мога да очаквам всички да мислят като мен. Знам, че много мъже успяват така. Но това, че го разбирам, не означава, че ми харесва. Срещал съм такива в затвора. Двама от тях се опитаха да издевателстват над мен. Намушках ги. Никой от другите повече не се опита. Мълвата плъзна. Само опитай да издевателстваш над този тип и ще пробие дупка в теб. И така ме оставиха на мира. Точно това е. Ако бяха продължили да издевателстват над мен, щях да ги уважавам повече. Аз не бих престанал да се боря с тях — пак щях да ги коля, така е, но щях да ги уважавам повече, докато ги коля. Питай сервитьора тук, Сантош, какво мисли за Чуха. Дошли тук миналата седмица, Чуха и хората му, и го смачкали за петдесет кинта.

„Кинти“ наричахме в Бомбай рупиите. Петдесет рупии бяха толкова, колкото знаех, че Санджай оставя обикновено за бакшиш и на по-добрите шофьори на таксита.

— Тоя тип, ако вярваш на глупостите му, е шибан милионер — продължих, — а издевателства над скромен, работещ човек като Сантош за петдесет кинта. Това не го уважавам. А и вдън душата си, Санджай, мисля, че и ти не го уважаваш. Аз няма да предприема нищо. Това не е моя работа. Чуха си трупа печалбите, като мачка хората. Това го разбирам. Но ако някога се опита да издевателства над мен, ще го заколя. При това с удоволствие, човече.

Никой не каза нищо. Санджай присви устни, извъртя длан нагоре и погледна Салман, после Фарид. После и тримата избухнаха в смях.

— Ти го попита! — изкиска се Фарид.

— Добре де, добре — отстъпи Санджай. — Не попитах, когото трябва. Лин е луд, йаар. Хрумват му безумни идеи. Той замина — за Афганистан с Кадер, човече! Защо ли попитах човек, толкова луд, че да замине? Въртеше клиниката в жопадпати и не изкара от нея нито грош. Напомни ми за това, братко Лин, ако пак се обърна към теб по делови въпрос, на?

— Има и още нещо — додадох с каменно лице.

— Ей, Бхагван! — възкликна Санджай. — Имало и още нещо!

— Ако се замислиш за девизите, ще разбереш откъде съм стигнал до това.

— Девизите ли? — възрази Санджай и накара приятелите си да избухнат в още по-силен смях. — Какви шибани девизи, йаар?

— Знаеш за какво ти говоря. Девизът или мотото на бандата Уалидлала е „Пахилей шахад, таб джулм“. Мисля, че ще съм прав, ако го преведа като „Дърво медът, после безчинствата“, или дори „зверствата“. Правилно ли е? И не си ли го казват помежду си като свой девиз?

— Да, да, точно такъв е, човече.

— А какъв е нашият девиз? Девизът на Кадер?

Те се спогледаха и се усмихнаха.

— „Саач аур Химат“ — изговорих го вместо тях на глас. — „Истина и смелост“. Познавам мнозина, на които ще допадне девизът на Чуха. Ще го сметнат за хитър и забавен. Освен това той звучи безмилостно и те ще решат, че е суров. Но на мен не ми допада. Допада ми девизът на Кадер.

Разнесе се бръмчене на „Енфийлд“, аз вдигнах очи и видях как Абдула паркира пред чайната и ми махва. Време беше да тръгвам.

Бях казал истината — така, както я виждам, и бих се подписал под всяка дума, но вдън душата си знаех, че аргументът на Санджай, макар и да не бе по-добър, ще се окаже по-силен от моя. Бандата Уалидлала под ръководството на Чуха бе бъдещето на всички мафиотски съвети, в известен смисъл, и всички ние го знаехме. Уалид все още оглавяваше Съвета от негово име, но беше стар и болен. Бе преотстъпил толкова много власт на Чуха, че той беше младият управляващ дон. Чуха беше агресивен, преуспяваше и печелеше нови територии чрез завладяване или принуда през няколко месеца. Рано или късно, ако Салман не се съгласеше да се обедини с Чуха, това разширяване щеше да доведе до открит конфликт и щеше да избухне война.

Естествено аз се надявах, че Съветът на Кадер под ръководството на Салман ще победи. Но знаех, че ако победи, щеше да бъде невъзможно да претендира за територията на Чуха, без да поеме търговията с хероин, жени и порно. Просто в нея имаше твърде много пари. А парите, ако натрупат достатъчно висока купчина, са нещо като политическа партия — прави колкото добрини, толкова и злини, дава твърде много власт в твърде малко ръце. И колкото повече се приближаваш до тях, толкова повече се омърсяваш. В дългосрочна перспектива Салман можеше: или да се оттегли от борбата с Чуха, или да го победи и да стане като него. „Съдбата винаги ти дава две възможности за избор — каза веднъж Джордж Скорпиона. — Тази, която трябва да избереш, и тази, която избираш“.

— Хей, обаче това няма нищо общо с мен! — казах аз и станах да си вървя. — Честно, на мен не ми пука дали е така, или иначе. Транспортът ми дойде. Хайде, доскоро.

Излязох, сподирван от протестите на Санджай и смеха на приятелите му, заглушил тракането на порцелановите и стъклените чаши.

— Бахинчуд! Ганду! — провикна се Санджай. — Не може така да ми прецакаш веселбата и да си тръгнеш, йаар, връщай се!

Щом стигнах до Абдула, той запали мотора и го изправи, готов да потегли.

— Много бързаш за тренировка. — Настаних се на седалката зад него. — Спокойно, колкото и бързо да стигнем, аз пак ще те победя, братко.

От девет месеца тренирахме заедно в една малка, тъмна, потна и много сериозна зала, близо до Слонската порта на кея „Балард“. Беше гунда фитнес зала, открита от Хюсеин, едноръкия оцелял от битката на Кадер с убийците Сапна. Имаше тежести и лежанки, постелка за джудо и боксов ринг. Миризмата на мъжка пот — и прясна, и застояла — попила в шевовете на кожените ръкавици, колани и обтегачи, така лютеше на очите, че се насълзяваха, а залата беше единственото място в квартала, презряно от плъховете и хлебарките. По стените и дървения под имаше петна от кръв, а младите гангстери, които тренираха там, за седмица тренировки се сдобиваха с повече рани и увреждания, отколкото спешното отделение на градска болница в гореща съботна нощ.

— Не днес — засмя се Абдула през рамо и зави с мотора в по-бързата лента. — Днес няма да се бием, Лин. Ще те водя на едно място, където те чака изненада. Хубава изненада!

— Това ме притесни — извиках в отговор. — Каква изненада?

— Помниш ли, когато те заведох при доктор Хамид? Помниш ли онази изненада?

— Да, спомням си.

— Е, по-хубава е от нея. Много по-хубава.

— Ъхъ. Е, не ме успокои кой знае колко. Намекни ми още нещо.

— Помниш ли, когато ти пратих мечока за прегръщане?

— Кано. Естествено, че помня.

— Е, много по-хубава е!

— Лекар и мечок — надвиках аз ръмженето на мотора. — Голямо пространство ги разделя, братко. Още един жокер.

— Ха! — засмя се той и спря на един светофар. — Ето какво ще ти кажа — изненадата е толкова хубава, че ще ми простиш всичките си страдания, докато си ме мислел за мъртъв.

— Прощавам ти, Абдула.

— Не, братко Лин. Знам, че не ми прощаваш. Имам твърде много белези и направо ме смачкваш на бокс и на карате.

Не беше вярно — никога не бях го удрял толкова силно, колкото той удряше мен. Въпреки че оздравяваше добре и беше много заякнал, той още не бе възстановил напълно свръхестествената си сила и харизматичната си жизненост отпреди престрелката. А когато събличаше ризата си, за да се боксира с мен, приличаше на раздран от нокти на диви зверове и горен с нажежени клейма, а това винаги ме караше да контролирам ударите си. Но не му го признавах.

— Добре — засмях се. — Щом така ще играеш, не ти прощавам!

— Но когато видиш тази изненада, ще ми простиш напълно, от все сърце! — засмя се и той с мен. — Стига си ме разпитвал и ми кажи какво каза Салман на Санджай за онова прасе Чуха?

— Как разбра, че сме говорили за това?

— Виждам погледа на Салман — извика ми той. — А Санджай, той ми каза тази сутрин, че иска да моли Салман пак да завъртят бизнес с Чуха. Е, какво каза Салман?

— Знаеш отговора — отвърнах малко по-тихо, щом спряхме заедно с движението.

— Това е добре! Нушкур’Аллах. Слава на Бога.

— Ти много мразиш Чуха, нали?

— Не го мразя — изясни той и продължи с потока от коли. — Само искам да го убия.

Мълчахме, вдишвахме топлия вятър и гледахме как черният бизнес върви по улиците, по които толкова често бяхме скитали. Всяка минута около нас се случваха по стотина едри и дребни измами и сделки и всички ни бяха познати.

Когато попаднахме в задръстване зад един закъсал автобус, аз огледах тротоара и забелязах Тадж Радж, джебчия, който обикновено работеше около „Портата“, близо до хотел „Тадж Махал“. Преди години го бяха нападнали с мачете и беше оцелял. Почти му отрязали главата. Заради раната говореше с продран шепот, а главата му бе килната под такъв неуравновесен ъгъл, че когато кимаше утвърдително, бе готов да се катурне. Играеше играта „препъвам се-падам-пипам“ заедно с приятеля си Индра, който играеше онзи, който се спъва. Индра, известен и като Поета, говореше почти винаги в римувани куплети. Те въздействаха с красотата си — тоест първите няколко строфи, но неизменно стигаха до описания на секс и намеци толкова извратени и гнусни, че дори и закоравели в поквареността си мъже се мръщеха, като ги чуят. Легендата твърдеше, че Индра някога декламирал стиховете си по микрофон по време на уличен фестивал и успял да изгони от пазар „Колаба“ и купувачите, и продавачите. Дори и полицаите, разправяха, се свивали от ужас, докато най-сетне умората не надвила Поета. И когато той млъкнал да си поеме дъх, се юрнали и го хванали: Познавах и двамата мъже и ги харесвах, въпреки че не ги допусках на повече от лакът разстояние до джобовете си. И разбира се, когато автобусът най-сетне оживя със стон и колите запълзяха напред, видях как Индра се прави на слепец — не беше най-доброто му изпълнение, но ставаше — и се препъва в един чужденец. А Тадж Радж, отзивчивият минувач, помогна и на двамата да станат и освободи чужденеца от бремето на портфейла му.

— Защо? — попитах, след като отново потеглихме.

— Какво „защо“?

— Защо искаш да убиеш Чуха?

— Знам, че е имал среща… с онези мъже от Иран — извика Абдула през рамо. — Хората разправят, че била чисто делова… Санджай, той казва, че била чисто делова. Но аз мисля, че е нещо повече. Мисля, че той работи с тях срещу Кадер Хан. Срещу нас. Затова, Лин.

— Добре! — извиках, доволен, че собствените ми предчувствия за Чуха се потвърждават, но и разтревожен за буйния си ирански приятел. — Но не предприемай нищо без мен, ясно?

Той се засмя, извърна се и ми показа белозъбата си усмивка.

— Абдула, говоря сериозно. Обещай ми!

— Тик хаин, братко Лин! — провикна се той в отговор. — Когато му дойде времето, ще ти се обадя!

Той спря мотора и го паркира пред кафене „Странд“, едно от любимите ми места за закуска, близо до пазар „Колаба“.

— Какво става, по дяволите? — попитах, щом се запътихме към пазара. — Да ти имам изненадата, та аз идвам тук всеки ден!

— Знам — отвърна той и се усмихна загадъчно. — И не само аз го знам.

— Това пък какво значи?

— Ще разбереш, братко Лин. Ето ги приятелите ти.

Заварихме Викрам Пател и Зодиакалните Джорджовци, Скорпиона и Близнака, разположили се удобно върху пълни с леща чували до сергия за бобови растения да пият чай от стъклени чаши.

— Хей, пич! — поздрави ме Викрам. — Вземай чувал и се настанявай!

Двамата с Абдула се ръкувахме с всички и седнахме на реда от чували. Джордж Скорпиона махна на един продавач на чай да донесе още две чаши. Често бях зает с паспортите по цяла нощ, защото Кришна и Вилу, и двамата с малки деца в разрастващите се семейства, бяха започнали да се редуват, за да могат денем да остават по няколко безценни часа у дома. Работата с „книгите“ и други задължения към Съвета на Салман ми пречеха да ходя в „При Леополд“ толкова често, както едно време. Когато можех, се срещах с Викрам и Джорджовците близо до апартамента на Викрам, в края на пазар „Колаба“. Викрам ходеше там почти всеки ден, след като обядва с Лети. Той ми носеше новините от „При Леополд“ — Дидие се влюбил пак, Ранджит, новият приятел на Карла, печелел популярност — а Джорджовците ме осведомяваха какво се случва по улиците.

— Мислехме, че днеска няма да дойдеш, пич — каза Викрам, щом донесоха чая.

— Абдула ме докара — отвърнах и се намръщих, щом забелязах тайнствената усмивка на приятеля си. — Попаднахме в задръстване. Обаче си струваше. Наблюдавах от първия ред номера на Тадж Радж и Индра с препъването на булевард „Махатма Ганди“. Шоуто си го биваше.

— Нашият Тадж Радж вече не е такъв, какъвто беше — отбеляза Близнака и запокити гласните в името в Южен Лондон. — Вече не е толкова чевръст. Откакто стана злополуката, преценката за времето малко му куца. Но това е обяснимо, нали така? Та те едва не отрязаха проклетата му глава и тъй нататък, та нищо чудно, че преценката му за времето нещо прави засечки.

— Тук всички ние трябва да сведем глави и да се помолим — прекъсна го Джордж Скорпиона, наведе глава и си докара добре познатия ни набожен вид, който ни хвърляше в ужас. Бяхме попаднали в клопка.

— О, Господи — подхвана Скорпиона.

— О, Боже — изстена Близнака.

— И Богородице — продължи Скорпиона. — Безкраен дух на Ин и Ян в небето, ние скромно ти се молим днес да чуеш молитвите на пет души, които си довел на света и поверил временно на грижите на Скорпиона, Близнака, Абдула, Викрам и Лин.

— Как така временно? — прошепна ми Викрам. В отговор вдигнах рамене.

— Моля те, Господи, помогни ни — нареждаше Скорпиона със затворени очи и с лице, обърнато към рая, който явно се намираше горе-долу по средата на балкона на третия етаж на Академията за боядисване на коси и пробиване на уши на Виджай Премнаат. — Моля те, води ни, за да познаем какво е добро и да извършим каквото е добро. И можеш да започнеш, Боже, ако си навит, като ни помогнеш в дребната сделка, която тази вечер ще сключим с белгийската двойка. Няма нужда да ви обяснявам, Господи и Богородице, колко е сложно да доставиш на клиентите свестен кокаин в Бомбай. Но благодарение на вашето провидение, успяхме да намерим десет грама отличен „сняг“, а като се има предвид яката суша на улиците, чудничка услуга ни направи, Господи, позволи ми да ти изкажа професионалното си възхищение. Както и да е, на нас с Близнака комисионата от тази сделка ще ни дойде добре и хич няма да е зле да не ни одерат, смелят от бой, осакатят или пречукат, освен ако твоят план не е такъв, разбира се. Затова, моля те, Господи, осветявай пътя ни и изпълни сърцата ни с любов. А сега ще приключвам, но държа линията отворена както винаги. Казвам „Амин“.

— Амин! — откликна Близнака, явно успокоен, че молитвата се оказа много по-кратка от обичайните постижения на Скорпиона.

— Амин — изхлипа Викрам и обърса една сълза с опакото на юмрука си.

— Астагфирулла — измърмори Абдула. Прости ми, Аллах.

— Е, какво ще кажете да похапнем? — предложи бодро Близнака. — Нищо не може да те настрои да се направиш на свиня така, както малко религия, нали така?

В този миг Абдула се наведе и прошепна в лявото ми ухо:

— Погледни бавно… Не, бавно! Погледни там, зад магазинчето за фъстъци, до ъгъла. Виждаш ли го? Твоята изненада, братко Лин. Виждаш ли го?

И тогава една прегърбена фигура, която ни наблюдаваше от сенките под един навес, привлече все още усмихнатия ми поглед.

— Идва тук всеки ден — шепнеше ми Абдула. — И не само тук — и на други места, където ходиш. Наблюдава те. Чака и те наблюдава.

— Викрам! — измънках. Исках и някой друг да потвърди онова, което виждаха очите ми. — Виж! Там, на ъгъла!

— Какво да видя, пич?

Щом забеляза, че я гледам, фигурата се отдръпна в сенките, а после се обърна и се заотдалечава с куцукане, все едно цялата лява страна на тялото й бе схваната.

— Не го ли видя?

— Не, пич. Кого да видя? — измрънка Викрам, който се беше изправил и се взираше нататък, където се взирах и аз с безумен поглед.

— Това е Модена! — провикнах се и се втурнах след куцукащия испанец. Не погледнах към Викрам, Абдула и Зодиакалните. Не откликнах на вика на Викрам. Не мислех какво правя и защо го гоня. В ума ми имаше само една мисъл, един образ, една дума. Модена.

Той вървеше бързо и познаваше добре улиците. Докато хлътваше в скрити входове и почти невидими пролуки между сградите, ми хрумна, че вероятно бях единственият чужденец в града, който познаваше тези улици не по-малко добре. Всъщност и индийците, които можеха да го проследят, бяха малцина — само няколко улични викачи, крадци и наркомани. Той се мушна в една дупка, която някой беше пробил във високата каменна стена, за да може да се минава от едната улица на другата. Заобиколи преграда, която изглеждаше солидна, тухлена, но беше направена от опънато изрисувано платно. Минаваше за по-пряко през импровизирани магазинчета в покрити безистенчета и лъкатушеше из лабиринта от изпрани и проснати да съхнат яркоцветни сарита.

И после допусна грешка. Шмугна се в една тясна уличка, окупирана от бездомни обитатели на тротоара и техните роднини. Познавах я добре. Около стотина мъже, жени и деца живееха в тази преустроена уличка. Спяха на смени върху паважа в обширното заградено пространство между стените на няколко съседни сгради. Всичко останало вършеха в дългото, тъмно и тясно помещение, в което се бе превърнала уличката. Модена куцукаше между седящите и стоящи групички, между котлони, бараки за къпане и едно одеяло, на което няколко мъже играеха карти. И в края на улицата-стая свърна наляво вместо надясно — в уличката без изход, преградена от няколко глухи стени. Беше съвсем тъмно и тя завършваше с остра чупка, завиваща покрай слепия ъгъл на друга сграда. Понякога се криехме там, за да купуваме от наркопласьори, на които нямахме пълно доверие, защото там се влизаше и излизаше само от едно място. Завих зад ъгъла, едва на няколко крачки след него, спрях задъхан, напрегнах очи и се взрях в мрака. Не го виждах, но знаех, че трябва да е там, вътре.

— Модена — казах тихо и гласът ми отекна в мрака. — Аз съм Лин. Само исках да поговорим. Не се опитвам да… Знам, че си тук. Ще си оставя чантата и ще запаля по цигара, става ли? Една за теб и една за мен.

Оставих бавно чантата си. Очаквах той да се втурне покрай мен. Извадих пакет цигари от джоба на ризата си и извадих две. Стиснал ги между средния и безименния пръст, с дебелия край навътре, както ги държаха всички бедняци в града, отворих кутия кибрит и запалих една клечка. Припалих цигарите и си позволих да надзърна нагоре. И го видях — прикриваше се от малкия полукръг светлина, който хвърляше пламъкът. Щом клечката угасна, аз протегнах ръка и му поднесох едната от мъждукащите цигари. В падналия отново мрак изчаках една секунда, две секунди, три секунди и тогава почувствах пръстите му. Докосването му бе по-меко и по-деликатно, отколкото си представях. Те се сключиха около моите и поеха цигарата.

Щом засмука дима, видях ясно лицето му за пръв път. То беше гротескно. Разрезите на Маурицио бяха въплътили толкова страдание в меката кожа, че човек го хващаше страх само като го погледне. На мъждивата оранжева светлина видях как в погледа му проблесна подигравателна усмивка, щом забеляза ужаса ми. Колко ли пъти беше виждал този ужас в очите на другите, помислих аз — огромната пребледняла уплаха, докато те си представяха белезите по собственото си лице и мъките му — в душата си? Колко ли пъти беше виждал другите да потръпват, както потръпнах аз, и да се дръпват от раните му, приличащи на зейнали язви от болест? Колко пъти беше виждал мъже да се питат: „Какво е направил? С какво е заслужил това?“

Ножът на Маурицио беше разрязал и двете бузи под тъмните му очи. Разрезите бяха заздравели, но оставили два дълги белега с формата на буквата У, които издърпваха надолу клепачите му и се спускаха като грозни, присмехулни сълзи. Долните клепки, вечно зачервени и възпалени, зееха като малки страдалчески окопи и откриваха целите му очни ябълки. Ноздрите и носовата преграда бяха отрязани до кокал. Кожата отстрани беше зараснала, набръчкана и назъбена, но в средата, където разрезът беше твърде дълбок, беше останал отвор. Голямата дупка на мястото на ноздрите приличаше на свинска зурла и се издуваше при всяко вдишване. Покрай очите, около челюстта и по цялото му широко чело, под косата, имаше още много белези.

Сякаш Маурицио се бе опитал да обели цял слой от лицето на Модена и стотиците белези, обграждащи чертите му, тук-там се събираха в малки могилки от плът, подобни на разперените пръсти на мъжки ръце. Знаех, че под дрехите му се крият и още белези и рани — движенията на левите му ръка и крак бяха непохватни, все едно лакътната, раменната и колянната става са се вдървили около рани, които така и не бяха заздравели.

Беше чудовищно осакатяване, толкова премерено в своята жестокост обезобразяване, че се вцепених, неспособен да откликна с нищо. Забелязах, че по устата му и около нея няма белези. Удивих се на съдбата, запазила непокътнати неговите чувствени, изящно изваяни, съвършени, безупречни устни. После си спомних, че когато Маурицио го вързал на леглото, запушил устата му и вадел парцала от нея само понякога, когато го карал да говори. И докато гледах как Модена дърпа от цигарата, ми се стори, че гладката му, неосквернена уста е най-ужасна, най-страшна от всичко.

Изпушихме мълчаливо цигарите. Очите ми свикнаха с тъмното. Постепенно забелязах колко е дребен, колко са го смалили раните по лявата му половина. Струваше ми се, че се извисявам над него като великан. Отстъпих назад, на светло, взех чантата си и размахах окуражително ръка.

— Гарам чай пио? — попитах. Ще пием ли топъл чай?

— Тик хаин — отвърна той. Добре.

Поведох го обратно през преградената улица към една чайна, където работниците от местната мелница и пекарна се отбиваха да си починат между смените. Неколцината мъже се посвиха на дървената пейка, за да ни направят място. Целите бяха в брашно — и косите, и телата им. Приличаха на призраци или на оживели каменни статуи. Очите им, без съмнение възпалени от брашното, бяха червени като живите въглени от огнената яма под фурните. Устните им, влажни от чая, бяха черни пиявици на призрачно белия фон на кожата им. Те ни гледаха с обичайното за индийците откровено любопитство, но бързо извърнаха погледи, щом Модена вдигна към тях зейналите си очи.

— Извинявай, че побягнах — каза той тихо, забил поглед в ръцете си, които мърдаха в скута му.

Изчаках го да каже и още нещо, но той присви устни в малка гримаса и задиша шумно и равномерно през широкия, издуващ се нос.

Донесоха чая и попитах:

— Ти… добре ли си?

— Джарур — отвърна той, поусмихнат. — Разбира се. Ти добре ли си?

Стори ми се, че се шегува, и не скрих раздразнението си. Намръщих се.

— Не исках да те обидя — усмихна се пак той със странната си усмивка, тъй съвършена в извивката на устните и толкова изкривена от неподвижните бузи, които дърпаха долните му клепачи към малките кладенци на страданието. — Само ти предлагам помощ, ако имаш нужда. Имам пари. Винаги нося със себе си десет хиляди рупии.

— Какво?!

— Винаги нося…

— Да, да, чух те. — Той говореше тихо, но все пак погледнах работниците от фурната, за да проверя дали не са го чули. — Защо днес ме наблюдаваше на пазара?

— Много често те наблюдавам. Почти всеки ден. Наблюдавам теб и Карла, и Лиса, и Викрам.

— Защо?

— Трябва да ви наблюдавам. Това е един от начините да я намеря, знам.

— Кого да намериш?

— Ула. Когато се върне. Тя няма да знае къде съм. Аз не ходя… Вече не ходя в „При Леополд“, нито на другите места, където се събирахме.

Когато тя ме потърси, ще дойде при теб или при някого от другите. И аз ще я видя. И ще бъдем заедно.

Произнесе всичко това така спокойно, а после отпи от чая си толкова доволно и разсеяно, че заблудата му изглеждаше още по-налудничава. Как можеше да си мисли, че Ула, която го заряза да умре на кървавото легло, ще се върне от Германия, за да бъде с него? А и дори да се върнеше, можеше ли да реагира на неговото лице, обезобразено и превърнато в траурна маска, с нещо по-различно от ужас?

— Ула… замина за Германия, Модена.

— Знам — усмихна се той. — Радвам се за нея.

— Тя няма да се върне.

— Напротив — отсече той. — Ще се върне. Тя ме обича. Тя ще се върне за мен.

— Защо… — започнах, но изоставих тази мисъл. — Как живееш?

— Имам работа. Добра работа. Плащат добре. Работя с един приятел, Рамеш. Запознах се с него, когато… след като пострадах. Той се грижеше за мен. Когато в богатските къщи се роди син, отиваме там и аз си обличам специалните дрехи. Костюма.

От ужасното подчертаване на последната дума и придружаващата я крива усмивчица ме побиха тръпки по ръцете. Тревогата се прокрадна в дрезгавия ми глас, когато повторих думата.

— Костюм?

— Да, с дълга опашка, остри уши и верига от черепчета на врата. Преструвам се на демон, на зъл дух. А Рамеш пък се прави на светия, садху, изглежда като светия и ме прогонва от къщата. Аз се връщам и се преструвам, че се опитвам да открадна бебето. И когато отида при бебето, жените пищят. Рамеш пак ме гони с бой. Пак се връщам и той пак ме бие, и най-накрая така ме пребива, че аз се правя, че умирам, и побягвам. Хората ни плащат добре за представлението.

— Никога досега не съм чувал за такова нещо.

— Не, идеята си беше наша, моя и на Рамеш. Но след като първото богато семейство ни плати, всички останали искаха да са сигурни, че злият дух няма да се навърта около новороденото им синче. И ни плащат добри пари, всичките. Имам апартамент. Не собствен, разбира се, но съм платил в аванс наема за повече от година. Малък е, но е уютен. Хубаво ще си живеем там с Ула. От големия прозорец се виждат морските вълни. Моята Ула обича морето. Винаги е искала къща край морето…

Гледах го, омагьосан колкото от думите му, толкова и от смисъла им. Модена беше един от най-сдържаните мъже, които познавах. Когато и двамата ходехме редовно в „При Леополд“, понякога се случваше седмици наред, дори и цял месец, да не обели и дума в мое присъствие. Но новият Модена, белязаният оживял, беше приказлив. Вярно, че бях принуден да го погна и да го вкарам в сляпа улица, за да го накарам да проговори, но щом започна веднъж, той стана стряскащо словоохотлив. И докато го слушах и свиквах с обезобразения му вид и речовитостта му, долових мелодията на испанския му акцент, когато той минаваше плавно между хинди и английски, смесваше без усилия двата езика и сглобяваше от думите им свой собствен хибрид. Унесен от мекия му глас, аз се запитах дали това не е ключът към тайнствената връзка, която ги свързваше двамата, Ула и Модена — дали не бяха разговаряли насаме с часове и дали това нежно благозвучие, тази мелодия на гласа, не ги съединяваха.

А после — толкова внезапно, че ме завари неподготвен — срещата с Модена свърши. Той стана да плати, излезе на улицата и ме изчака на входа.

— Трябва да вървя — каза той, огледа се нервно наляво и надясно и ме погледна в очите с ранените си очи. — Рамеш вече ме чака пред хотел „Президент“. Когато Ула се върне, тя ще е там, ще отседне там. Тя обича този хотел, той й е любимият. Тя обича квартала около залива. А тази сутрин кацна самолет от Германия. Самолет на „Луфтханза“. Тя може да е там.

— Ти проверяваш… след всеки полет?

— Да. Не влизам вътре — измърмори той и вдигна ръка, сякаш да докосне лицето си, но вместо това приглади късата си побеляваща коса. — Рамеш влиза в хотела вместо мен и проверява за името й — Ула Фолкенберг. Пита дали не е пристигнала. Един ден тя ще пристигне. Тя ще пристигне.

Той тръгна, но аз стиснах рамото му и го спрях.

— Слушай, Модена, следващия път не бягай от мен! Ако имаш нужда от нещо, ако мога с нещо да помогна, само ми кажи. Става ли?

— Няма да избягам пак — отвърна той сериозно. — Просто съм свикнал да бягам. И бягах от тебе просто по навик. Не бягах аз, навикът ми бягаше. Не ме е страх от теб. Ти си ми приятел.

Той се обърна, но аз пак го спрях, притеглих го — и прошепнах в ухото му:

— Модена, не казвай на никого, че носиш у себе си толкова много пари. Обещай ми.

— Никой друг не го знае, Лин — увери ме той и ми се усмихна с онази своя гримаса с хлътналите очи. — Само ти. Няма да го кажа на никого. Дори и Рамеш не знае, че нося пари у себе си. Той не знае, че пестя. Не знае дори за апартамента ми. Той си мисли, че харча моя дял от спечелените пари за дрога. А аз не се дрогирам, Лин, и ти го знаеш. Никога не съм се дрогирал. Оставих го да си мисли така. Но ти си друго нещо, Лин, Ти си ми приятел. На тебе мога да ти кажа истината. Имам ти доверие. Как да нямам доверие на човека, убил самия дявол?

— Тоест?

— Говоря за Маурицио, моят кръвен враг.

— Не съм убил Маурицио — казах аз и потънах в червените пещери на очите му.

Съвършената му уста се изви в съучастническа усмивка, която изпъна още повече У-образните белези на мястото на долните му клепачи. Тези зейнали очи бяха толкова стряскащи на осветената от пламъците улица, че трябваше да се овладея, за да не се разтреперя и да не се дръпна, когато той положи длан на гърдите ми.

— Не се тревожи, Лин. Няма да издам тайната ти. Радвам се, че ти си го убил. Не само заради себе си. Познавах го. Аз бях най-добрият му приятел… единственият му приятел. Ако беше оживял, след като ми причини това, неговата злост нямаше да има граници. Така човек убива душата си — губи и последната граница на своята злост. А аз го гледах как ме реже, и когато си тръгна за последен път, знаех, че той е изгубил душата си. Стореното от него му струваше душата му… това, което ми причини.

— Не си длъжен да говориш за това.

— Не, сега вече не ме притеснява да говоря за това. Маурицио се страхуваше. Постоянно се страхуваше. Цял живот го беше страх от… всичко. И беше жесток. Това му вдъхваше властност. Познавал съм много властни мъже в живота си и поне това знам — всички властни мъже, които познавах, се бояха и бяха жестоки. Това е… съчетанието… което им даваше власт над другите мъже. Мен не ме беше страх. И не бях жесток. Нямах власт. Бях… Нали разбираш, това беше като чувството ми към моята Ула — аз бях влюбен в неговата властност. И тогава, когато той ме заряза там, на леглото, и Ула влезе в стаята, аз видях страха в очите й. Той й вдъхна този страх. Толкова я беше наплашил, че когато тя видя какво ми е сторил, избяга и ме заряза. И когато я видях как си тръгва и захлопва вратата…

Той се поколеба, преглътна тежко, пълните му, непокътнати устни трепереха, докато изговаряше думите. Исках да го накарам да замълчи, да му спестя спомена и може би да спася себе си от него. Но щом заговорих, той натисна гърдите ми с длан, за да ме накара да млъкна, и пак ме погледна в очите.

— Тогава за пръв път намразих Маурицио. Моят народ, хората от моята кръв, не искаме да мразим, защото когато мразим, мразим с цялата си душа, и никога не прощаваме на намразения. Но аз намразих Маурицио, и пожелах смъртта му и с това желание го проклех. Не заради това, което стори на мен, а за това, което причини на моята Ула, и заради онова, което щеше да стори в бъдеще като човек без душа. Затова не се безпокой, Лин. Аз не казвам на никого, че си бил ти. И се радвам, искрено съм ти благодарен, че го уби.

Един ясен вътрешен глас ми казваше, че трябва да му разкажа какво се случи в действителност. Той имаше право да знае истината. И аз исках да му я разкажа. Някакво чувство, което не ми беше съвсем понятно — последната частица от гнева към Ула, може би, или завистливо презрение към неговата вяра в нея, ме подтикваше да го разтърся и да му изкрещя истината и да го нараня с нея. Но не можех да промълвя и дума. Не можех да помръдна. И докато очите му червенееха и блестяха от потеклите сълзи точно по вдълбаните белези в бузите му, аз го гледах в очите, и кимнах безмълвно с глава. В отговор той също сведе бавно глава. Мисля, че беше ме разбрал погрешно или пък аз го бях разбрал погрешно. Никога няма да узная.

„Мълчанията могат да раняват дълбоко като свистящия бич“ — написал някога поетът Садик Хан. Но понякога мълчанието е единственият начин да кажеш истината. Гледах как Модена се обръща и се отдалечава с куцукане, и осъзнах, че споделената безмълвна минута, с неговата длан на гърдите ми и с разкъсаните му, плачещи очи срещу моите, винаги ще е по-ценна и по-честна за двама ни, колкото и заблуди и грешки да криеше тя, от студената и безсърдечна истина на неговия или на моя свят.

„И може би той е прав“ — помислих си. Може би той беше прав да запомни така и Ула, и Маурицио. Несъмнено бе преодолял болката, която му бяха причинили, много по-добре от мен, когато ме сполетя същата болка. Когато бракът ми се разпадна, с изневери и страдания, станах наркоман. Не можех да понеса, че любовта е разбита, че щастието така внезапно бе изпепелено до мъка. И съсипах живота си, и причиних страдания на много хора по дългия път надолу. А Модена работеше, спестяваше и чакаше любовта да се върне. Потънал в мисли и за живота му след онова, което му бяха сторили, удивен, крачейки обратно към Абдула и останалите, открих нещо, което трябваше още в самото начало да разбера като Модена. Беше просто, толкова просто, че трябваше да ме разтърси болка, огромна като болката на Модена, за да го осъзная. Той бе успял да преодолее болката, защото приемаше и своята част от вината за нея. А аз никога не бях поел своята отговорност за проваления си брак и за последвалите страдания — чак до този момент. Затова и никога не бях успял да я превъзмогна.

И тогава, щом влязох сред яркото и шумно гъмжило на пазара, я приех в себе си. Приех тази вина и почувствах как сърцето ми се разгръща, разширява и се освобождава от бремето на страха, на обидата и на съмненията. Вървях между оживените сергии и когато се върнах при Абдула, Викрам и Джорджовците, се усмихвах. Отговорих на въпросите им за Модена и благодарих на Абдула за изненадата. Той беше прав — след тази случка му простих всичко. И въпреки че не намирах думи, за да му обясня промяната в себе си, ми се стори, той усети, че по-различното в усмивката, която споделихме, идеше от този нов покой, който се роди в мен онзи ден и бавно започна да расте.

Мантията на миналото е скроена от късове чувства и е съшита с конци от загадки. Повечето пъти ние можем само да се увием в нея за уют или да я влачим подире си, докато се борим да продължим напред. Но всичко си има причина и смисъл. Всеки живот, всяка любов, всяко действие, чувство и мисъл си имат причина и значение — за началото и за ролята, която изиграват в края. Понякога наистина виждаме. Понякога виждаме миналото толкова ясно и разчитаме легендата на частиците му с толкова проницателност, че всеки бод на времето разкрива предназначението и посланието, скрити в него. Нищо в ничий живот, независимо дали е живян добре, или зле, не е по-мъдро от провала и не е по-ясно от мъката. И в малката безценна частица мъдрост, която ни дават дори и страшните омразни врагове, мъката и провалът добиват свой смисъл и свое право на съществуване.