Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (16)

Шестнайсета глава

— Кога ще се върне?

— Откъде да знам? Сигурно няма да се бави. Каза да изчакаш.

— Не знам, става късно. Трябва да заведа детето у нас и да го сложа да си легне.

— Както кажеш, на мен ми е все тая, Джак. Тя каза да изчакаш и толкоз.

Погледнах Тарик. Нямаше уморен вид, но знаех, че сигурно вече му се спи. Реших, че ще е хубаво да си починем, преди да се приберем пеша у дома. Свалихме обувките си, влязохме в къщата на Карла и затворихме след нас. В големия старомоден хладилник намерих студена вода. Тарик прие една чаша и седна върху куп възглавници да разглежда списание „Индия днес“.

Лиса седеше на леглото в спалнята на Карла, присвила колене нагоре. Беше облечена с червено копринено горнище на пижама и нищо друго. Виждаха се малко от русите косми на пубиса й и аз току поглеждах през рамо, за да се уверя, че момчето не може да надникне в стаята. Беше гушнала в прегръдките си бутилка „Джак Даниълс“. Дългата й къдрава коса бе прибрана на кок, който се беше килнал встрани. Гледаше ме така, все едно ме измерваше, притворила едното око — напомняше ми изражението на стрелците, съсредоточени на стрелбището.

— Откъде го намери това дете?

Яхнах отзад напред един стол и отпуснах ръце на облегалката.

— Наследих го, един вид. Правя услуга на един човек.

— Услуга? — тя го произнесе, сякаш думата беше по-благозвучен израз за някаква инфекция.

— Да. Един приятел ме помоли да понауча детето на малко английски.

— Но какво прави то тук? Защо не си е вкъщи?

— Предполага се да го водя с мен. Така щяло да се научи.

— Непрекъснато да го водиш с теб? Навсякъде?

— Такава ни е уговорката. Но се надявам след два дни да го върна. Всъщност, нямам представа как изобщо ме навиха, честно.

Тя се засмя шумно. Смехът й беше неприятен. Състоянието, в което се намираше, му придаде насилена, почти злобна нотка. Ала все пак сърцевината му бе плътна и богата и ми мина през ум, че някога този смях може би е бил и по-приятен. Тя отпи от бутилката и при това движение оголи едната си кръгла гърда.

— Не обичам деца — заяви тя гордо, сякаш обявяваше, че току-що е получила престижна награда. Отново отпи продължително. Бутилката беше изпразнена до половината. Разбрах, че се е напила до онзи прилив на адекватност тъкмо преди да започне да заваля думите, да залита и да загуби свяст.

— Виж, просто искам да си взема дрехите — смънках, като се оглеждах из спалнята за тях. — Ще си ги взема и ще дойда да се видя с Карла някой друг път.

— Гилбърт, ще ти предложа сделка.

— Казвам се Лин — настоях аз, макар и това да беше фалшиво име.

— Лин, ще ти предложа сделка. Ще ти кажа къде са дрехите, ако ги облечеш тук, пред мен.

Не си бяхме симпатични. Гледахме се с онази настръхнала враждебност, която понякога е също толкова хубава, ако не и по-хубава от взаимното привличане.

— Стига да можеш да го издържиш — отвърнах провлачено и се ухилих пряко волята си. — А какво печеля аз?

Тя отново се засмя и този път смехът й бе по-силен и по-откровен.

— Бива си те, Лин. Ще ми донесеш ли вода? Колкото повече пия от това нещо, толкова повече ожаднявам, да му се не види.

На път за малката кухничка проверих Тарик. Момчето бе заспало. Главата му се бе килнала върху възглавниците, устата му беше отворена. Беше подпъхнало едната си ръка, свита в юмруче, под брадичката, а с другата продължаваше да държи списанието. Махнах го и завих момчето с лекия вълнен шал, който висеше на една закачалка. То не помръдна, изглеждаше дълбоко заспало. В кухнята извадих бутилка студена вода от хладилника, налях две чаши и се върнах в спалнята.

— Детето е заспало — казах и й подадох едната чаша. — Ще го оставя да подремне. Ако само не се събуди, по-късно ще го вдигна.

— Седни тук — нареди тя и потупа леглото до себе си.

Седнах. Тя ме гледаше над ръба на чашата си как изпих една, а после и две чаши ледена вода.

— Водата е хубава — каза тя след малко. — Забелязал ли си, че тук водата е хубава? Много хубава, искам да кажа. Очакваш от чешмата да тече кал, нали сме в Бомбай, в Индия, изобщо. Хората много ги е страх от водата, но всъщност е много по-вкусна от конската пикня с вкус на химикали, която тече от кранчето у дома.

— А къде е това „у дома“?

— Какво значение има, заеби? — Тя забеляза, че се намръщих, и бързо додаде. — Не се сърди, я дай по-спокойно. Не ти се правя на отворена. Наистина го мисля — какво значение има? Първо на първо, аз никога няма да се върна там, а ти никога няма да отидеш там.

— Сигурно.

— Боже, каква жега! Мразя го това време на годината. Винаги е най-зле точно преди мусона. Тебе времето не те ли пощурява? Това ми е четвъртият мусон. След като поживееш тук, почваш да броиш мусоните. Дидие е навъртял девет мусона. Да не повярваш! Девет шибани мусона в Бомбай. А ти?

— Този ми е вторият. Чакам го с нетърпение. Обичам дъжда, нищо че превръща бордея в блато.

— Карла ми каза, че живееш в бордей. Не знам как издържаш тая воня и тия хора, дето си ходят по главите. Мен на такова място не можеш да ме вкараш.

— Също като повечето неща и повечето хора не е толкова зле, колкото изглежда отвън.

Тя килна глава на една страна и ме погледна. Не можех да разгадая изражението й. Очите й сияеха в лъчезарна, почти дружелюбна усмивка, но устата й бе изкривена в презрителна гримаса.

— Голям си веселяк, Лин. Откъде го забърса това хлапе?

— Вече ти казах.

— И що за дете е той?

— Нали уж не обичаше деца.

— Не ги обичам. Толкова са… невинни. Само дето всъщност не са. Знаят точно какво искат и не се спират, докато не го получат. Отвратително. Най-гадните хора, които познавам, са като големи непораснали деца. Толкова е смахнато, че чак ми се гади на стомаха.

Вероятно от деца й се гадеше на стомаха, но очевидно той беше неподатлив на уискито. Тя пак навири бутилката и отпи около четвърт от течността на бавни, продължителни глътки. Това беше — помислих си. И да не е била пияна досега, вече е. Тя избърса устни с опакото на дланта си и се усмихна, но усмивката й беше размазана, а фокусът се разливаше от купичките на порцелановосините й очи. Вече рухнала, маската на нейната жлъчност започна да се изхлузва и тя изведнъж заизглежда много млада и уязвима. Линията на челюстта й — гневна, уплашена и неприятна — се отпусна и доби изненадващо нежно и състрадателно изражение. Бузите й бяха закръглени и розови, връхчето на носа й — леко чипо, с меки очертания. Тя беше двайсет и четири годишна жена с лице на момиче, небелязано от хлътнатините на компромиса и дълбоките бръчки на трудни решения. От малкото неща, които Карла ми беше разказала за нея и от видяното при мадам Жу знаех, че животът й всъщност е бил доста тежък, но това изобщо не можеше да се прочете по лицето й.

Тя ми подаде бутилката, аз я поех и отпих глътка. Задържах я и докато тя не ме гледаше, я оставих дискретно на пода до леглото, така че да не може да я достигне. Тя запали цигара и започна да роши косата си, докато хлабавият кок не се разсипа в дълги къдрици по раменете й. С ръка на главата, широкият ръкав на копринената й пижама се хлъзна под лакътя и оголи леко обраслата й бръсната подмишница.

В стаята не се виждаха следи от наркотични вещества, но зениците й се бяха свили като върхове на карфици — вероятно беше взела хероин или някакъв друг опиат. Каквато и да бе комбинацията, тя бързо се надрусваше. Беше се сгърбила върху леглото и дишаше шумно през устата. Тънка струйка уиски и слюнка капеше от ъгълчето на провисналата и долна устна.

И въпреки всичко беше красива. Хрумна ми, че тя винаги изглежда красива, дори и в грозно положение. Нейното лице бе едро, прелестно и необременено — лице на мажоретка на футболен мач, лице, каквото използват в рекламите, за да им помага да продават глупави и ненужни неща.

— Хайде де, разкажи ми що за дете е малкият?

— Ами, мисля, че е религиозен фанатик — доверих й усмихнато и погледнах спящото момче през рамо. — Три пъти ме кара да спирам днес, и тази вечер също, за да може да си каже молитвите. Не знам дали това се отразява благотворно на душата му, но стомахът му явно работи отлично. Яде така, все едно се бори за награда. Тази вечер ме задържа в ресторанта повече от два часа и яде какво ли не — от макарони и печена риба до сладолед и желе. Затова закъсняхме. Аз да съм се прибрал преди цяла вечност, но не можех да го изкарам от ресторанта. Изхранването му тия два дни ще ми струва майка си и баща си. Яде повече от мен.

— Знаеш ли как е умрял Ханибал? — попита ме тя.

— Я пак?

— Ханибал, онзи със слоновете. Не знаеш ли историята му? Прекосил Алпите със слоновете си, за да нападне римляните.

— Да, знам за кого говориш — сопнах й се, раздразнен от нелогичната й реплика.

— Е, как е умрял? — попита настоятелно тя. Израженията й ставаха все по-пресилени, гротескната бурлеска на пиянството.

— Не знам.

— Ха! — възкликна ехидно тя. — Не знаеш всичко!

— Не, не знам всичко.

Последва протяжно мълчание. Тя ме зяпаше безизразно. Струваше ми се, че виждам как мислите изтичат надолу през синьото на очите й като бели снежинки в стъклено преспапие.

— Е, ще ми кажеш ли? — пробвах след малко. — Как е умрял?

— Кой е умрял? — попита озадачено тя.

— Ханибал. Щеше да ми разкажеш как е умрял.

— А, той ли. Ами, повел армия от трийсет хиляди пича през Алпите към Италия и се бил с римляните някъде към шестнайсет години. Шестнайсет години, егати! И нито веднъж не го били, нито веднъж! И после, след още една камара разни глупости, се върнал в родината си, където станал голяма клечка, нали бил голям герой и не знам кво си. Обаче тия пичове, римляните, така и не забравили, че той ги направил на гъз, и затова чрез политика накарали неговите си хора да се обърнат срещу него и да го изритат. Чат ли си?

— Да.

— Ама виж какво, защо да си губя времето тука с това, егати? Не съм длъжна да знаеш. Мога да си общувам с много по-свестни хора от тебе. Мога да бъда с всеки, когото си харесам. С всеки!

Забравената цигара беше изгоряла до пръстите й. Поставих пепелника под фаса, разтворих пръстите й и го оставих да падне вътре. Тя като че не го забеляза.

— Добре, значи римляните накарали хората на Ханибал да го изритат — напомних й. Наистина съдбата на картагенския воин ми беше любопитна.

— Пратили го в изгнание — поправи ме тя сприхаво.

— В изгнание. И какво станало после? Как умрял той?

Лиса изведнъж надигна замаяно глава от възглавниците и ме изгледа с недвусмислена злоба.

— И какво толкова намираш в Карла, а? — нахвърли ми се тя. — Аз съм по-красива от нея! Огледай ме хубавичко — циците ми са по-хубави от нейните.

Тя смъкна копринената си пижама, остана напълно гола и заопипва непохватно гърдите си.

— Е? Не са ли?

— Те са… много хубави — смънках аз.

— Хубави? Прекрасни са, по дяволите! Съвършени! Искаш да ги пипнеш, нали? Хайде, де!

Тя ме сграбчи за китката с изненадваща бързина и притегли ръката ми върху бедрото си, под хълбока. Плътта й беше топла, гладка и гъвкава. Нищо на света не е толкова меко и приятно на пипане като кожата на женско бедро. Никое цвете, перо или тъкан не могат да се сравнят с кадифения шепотна плътта. Колкото и да са неравностойни във всякакви други отношения, всички жени — и стари, и млади, и дебели, и слаби, и красиви, и грозни — притежават това съвършенство и то до голяма степен е причината за това, че мъжете жадуват да притежават жените и толкова често се самоубеждават, че наистина ги притежават… — бедрото, онзи допир.

— Карла каза ли ти какви ги вършех в Двореца, а? С какво се занимавах там? — попита ме тя с озадачаваща враждебност и бутна ръката ми към твърдото малко хълмче от руси косми между краката си. — Мадам Жу ни кара да разиграваме игри там. В Двореца много си падат по игрите. Карла ти е разказвала за тези игри, нали? А? Дупето на слепеца — за това разказа ли ти? Клиентите са с превръзки на очите и получават награда, ако познаят в коя от нас са си пъхнали кура. Без ръце, разбираш ли. Там е номерът. Разправяла ли ти го е? А разказвала ли ти е за Стола? Много популярен номер беше. Едно момиче застава на четири крака, разбираш ли, друго ляга върху нея по гръб и ги връзват заедно. И клиентите шибат ту едната, ту другата, по избор. Това възбужда ли те, Лин? Палиш ли се? Това възбуждаше клиентите на Карла, когато ги водеше в Двореца. Карла има делови ум. Знаеше ли го? Аз работех в Двореца, но това си беше само работа и получавах от нея единствено пари. Тя е тази, която я правеше мръсна. Тя е тази, която я правеше… извращение. Карла е тази, която е готова на всичко, за да получи каквото иска. Точно така, делови ум и подобаващо сърце…

Тя притискаше ръката ми в слабините си с двете си ръце и се отъркваше в нея с въртеливи движения на хълбоците. Вдигна колене, разтвори крака и притегли дланта ми към устните на вагината й, тежки, набъбнали и мокри. После пъхна два от пръстите ми в тъмната горещина.

— Усещаш ли? — промърмори тя през стиснати зъби и се усмихна мрачно. — Това е мускулна сила, момче. Точно това е. Това са обучение и тренировки, по цели часове, по цели месеци. Мадам Жу ни караше да приклякаме и да стискаме молив, да отработим, юмручен захват! Така страшно задобрях, че можех писмо да напиша с оная си работа, егати! Усещаш ли колко е яко? Никога няма да намериш нищо по-стегнато от това, никъде. Карла не е толкова добра. Знам, че не е. Какво ти става? Не искаш ли да ме изчукаш? Ти да не би да си педал? Аз…

Тя продължаваше да стиска пръстите ми, вкопчена в китките ми, но насилената усмивка угасна и тя бавно извърна лице.

— Аз… аз… май ще повърна.

Извадих пръстите си от тялото й, изкопчих ръката си от охлабената й хватка и тръгнах към банята. Намокрих набързо една кърпа със студена вода, взех един голям леген и се върнах. Заварих я изтегната в неудобна поза, притиснала с ръце корема си. Настаних я по-удобно и я завих с леко памучно одеяло. Сложих хладната кърпа на челото й. Тя се поразмърда, но не се съпротивляваше. Бръчките й постепенно се разгладиха в унилата маска на човек, на когото не му е добре.

— Самоубил се е — промълви тихо тя със — затворени очи. — Оня, Ханибал. Щели да го върнат обратно в Рим и да го изправят на съд, и затова се самоубил. Как ти се струва? След всичката тази борба, всичките тия слонове, всичките тия велики битки да вземе да се самоубие. Истина е. Карла ми го каза. Карла винаги казва истината… дори и когато лъже… веднъж тя ми го каза… Аз винаги казвам истината, дори когато лъжа… Обичам това момиче, мамка му. Обичам го. Знаеш ли, тя ме спаси от онова място — и ти също — и сега ми помага да се изчистя… от дрогата… Трябва да се изчистя, Лин… Гилбърт… трябва да се откача от тая гадост… Обичам го това момиче…

Тя заспа. Погледах я — исках да видя дали няма да повърне, или да се събуди, но бе потънала в безметежен сън. Отидох да погледна Тарик — той също спеше дълбоко. Реших да не го будя. Самотата сред този покой бе пронизващо удоволствие. Богатството и властта в града, където половината от милионите жители са бездомни, се измерваха с уединението, което само парите можеха да купят, и усамотението, което само властта можеше да иска и налага. Бедните в Бомбай почти никога не оставаха сами, а аз бях беден.

Там, в тази дишаща стая, до мен не достигаше нито звук от притихващата улица. Движех се из апартамента свободно, без никой да ме наблюдава. И присъствието на двамата спящи, жената и детето, правеше тишината по-сладка, а покоят — по-дълбок. Балсамът на фантазиите ме успокои — някога и аз познавах такъв живот: когато имах жена и спящо дете, а аз бях техният мъж.

Спрях при разхвърляното писалище на Карла и се видях в голямото огледало, окачено на стената над него. Мимолетната фантазия за принадлежност, тази малка мечта за дом и семейство, се вцепени и се пропука в очите ми. Истината беше, че собственият ми брак бе рухнал и бях изгубил детето си, дъщеря си. Истината беше, че Лиса и Тарик не ми бяха никакви и аз не им бях никакъв. Истината беше, че аз бях ничий и навсякъде бях чужд. Заобиколен от хора и жаден за усамотение, аз навсякъде и винаги бях сам. Още по-лошо — бях кух, празен, смазан и изтощен от непрекъснати бягства. Бях загубил семейството си, приятелите от младини, страната си и нейната култура — всичко онова, което ме определяше и бе изградило моята самоличност. И като всички бегълци, колкото повече успявах, колкото по-дълго и по-надалече бягах, толкова по-малко запазвах от себе си.

Но имаше хора, малцина, които можеха да достигнат до мен, малкото нови приятели на новото ми аз, какъвто се учех да бъда. Имаше го Прабакер, дребничкият, влюбен в живота човечец. Имаше ги Джони Пурата и Касим Али, и Джитендра, и жена му Радха: герои на хаоса, които ръчкаха готовия да рухне град с бамбукови пръчки и настояваха да обичат ближните си, без значение колко надълбоко са пропаднали и колко осиромашали и грозни са те. Имаше го Кадербай, имаше го Абдула, имаше го Дидие, имаше я Карла. И докато се вглеждах в собствените си сурови очи в огледалото със зелена рамка, се замислих за всички тях и се запитах с какво тези хора са толкова важни. Защо точно те? Какво толкова имаше в тях? Група от коренно различни хора — от най-богатите до най-бедните, образовани и неграмотни, добродетелни и престъпници, стари и млади — сякаш единственото, което ги обединяваше, бе способността да ме накарат да се чувствам… нещо.

На бюрото пред мен имаше дебела тетрадка, подвързана с кожа. Отворих я и разбрах, че това е дневникът на Карла, изписан със собствения й изящен почерк. Знаех, че не е редно, но запрелиствах страниците и зачетох тайните й. Не беше точно дневник — на нито една страница нямаше дата, нито ежедневно описание на събитията от деня и на хората, с които се е срещнала. Имаше само фрагменти. Някои от тях бяха откъси от различни романи и други текстове, чийто автори бяха посочени, и неизменно съпроводени с нейните коментари и критични забележки. Имаше много стихотворения. Някои бяха преписани от сборници, антологии и дори от вестници, а отдолу бе посочен източникът и заглавието на стихотворението. Други бяха нейни собствени стихотворения, преписани по няколко пъти с тук-там променени думи или фрази, или добавени стихове. Разни думи — и речниковите им значения бяха записани из целия дневник, отбелязани със звездички, и оформяха натрупващ се речник от необичайни и непознати слова. Имаше и несвързани пасажи, записи на потока на съзнанието, на мислите или чувствата й в определени дни. Често се споменаваха и други хора, но тя никога не ги наричаше по друг начин, освен „той“ и „тя“.

На една страница имаше тайнствена и обезпокоителна препратка към името Сапна. Тя гласеше:

„Въпросът: Какво ще направи Сапна?

Отговорът: Сапна ще убие всички ни.“

Прочетох го няколко пъти. Сърцето ми заби учестено. Нямах никакви съмнения, че тя говори за същия човек — Сапна, чиито последователи бяха извършили страшните убийства, за които говореха Абдул Гани и Маджид, Сапна, преследван и от полицията, и от подземния свят. И както изглеждаше от този странен куплет, тя знаеше нещо за него, може би дори кой беше той. Зачудих се какво ли значеше това и дали я грози опасност.

Прегледах по-внимателно страниците преди и след този запис, но не намерих нищо повече, което би могло да е свързано с него или с връзката му с Карла. Но на предпоследната страница на дневника един пасаж съвсем явно се отнасяше до мен:

„Той искаше да ми каже, че е влюбен в мен. Защо ли го спрях? Толкова ли ме е срам, че може и да е вярно? Гледката от това място бе невероятна, изумителна. Бяхме толкова високо горе, че гледахме отгоре хвърчилата, които се рееха така високо над детските глави. Той каза, че аз не се усмихвам. Радвам се, че го каза, и се чудя защо ли.“

А под този запис бе написала:

„Не зная какво ме плаши повече.

Силата, която ни смазва,

или безкрайната ни способност да й устояваме.“

Спомнях си много добре тази реплика. Спомних си, че тя го каза, след като събориха и извлякоха колибите. Като много неща, които казваше тя, и това притежаваше онази интелигентност, която се прокрадваше в паметта ми. Бях изненадан и може би малко шокиран от това, че и тя бе запомнила фразата и я беше записала тук, дори я бе усъвършенствала — притежаваше повече афористична завършеност, отколкото импровизираното й изказване. „Дали тя смята да използва тези думи отново пред някого другиго?“ — запитах се аз.

На последната страница тя бе написала стихотворение — последната й добавка към вече почти запълнения дневник. Тъй като беше на страницата след пасажа, посветен на мен, и тъй като така жадувах за него, прочетох стихотворението и си казах, че е мое. Позволих си да повярвам, че то е за мен или поне част от него е породена от чувства, които бяха мои. Знаех, че не е вярно, но любовта рядко я е грижа какво знаем и каква е истината.

„За да съм сигурна, че никой няма да поеме нататък,

дето водиш ти,

покрих следите ти с косата си.

Слънцето се спусна над острова на нашето легло,

надигна се нощта,

погълна ехото,

а ние бяхме там, заседнали в преплетени проблясъци, шептяха свещите над        гърбовете ни от плавей.

Очите ти над мен — уплашени от обещанията, които мога и да спазя,

жалещо изречените истини

по-малко

от неизречените ни лъжи,

навлязох надълбоко, надълбоко,

за да се боря заради теб с миналото.

Сега и двамата узнахме,

че мъката е семето на обичта.

И двамата узнахме — че ще живея

и умра за тази любов.“

Застанал там, до бюрото, аз грабнах една писалка и преписах стихотворението на един лист. Пъхнах откраднатите думи, сгънати тайно, в портфейла си, затворих дневника и го върнах на бюрото точно както го намерих.

Отидох до библиотеката. Исках да разгледам заглавията, за да ми подскажат нещо за жената, която ги е избрала и прочела. Малката библиотека с четири рафта бе изненадващо еклектична. Имаше текстове за гръцката история, за философията и космологията, за поезията и драматургията. „Пармският манастир“ от Стендал в превод на италиански. Копие от „Мадам Бовари“ в оригинална френски. Томас Ман и Шилер на немски. Джуна Барне и Вирджиния Улф на английски. Извадих томчето с „Песните на Малдорор“ от Изидор Дюкас. Страниците бяха опърпани и цялата беше изподраскана с ръкописни бележки на Карла. Взех друга книга — превод на немски на „Мъртви души“ от Гогол, и много страници от нея също бяха нашарени с бележки на Карла. Виждах, че тя поглъща книгите си. Изгълтва ги и не се бои да остави по тях бележки и дори знаци за своите коментари и система от препратки.

Поредица от дневници като онзи, който бях открил на бюрото, заемаше половината от едната лавица, общо двайсетина. Извадих един и го запрелиствах. Тогава за пръв път осъзнах, че и той, и всички останали бяха написани на английски. Тя беше родена в Швейцария, владееше идеално немски и френски, знаех това. Но когато записваше най-съкровените си мисли и чувства, тя използваше английски. Вкопчих се в това и си казах, че това е добър признак, който дава надежда. Английският бе моят език. Тя говореше със себе си, от душа, на моя език.

Започнах да обикалям апартамента и да разглеждам нещата, с които бе избрала да се обкръжи в личното си пространство. Имаше маслена картина с жени, които носеха вода от реката с гърнета-матка на главите, и деца, които ги следваха, с по-малки гърнета на главите. На видно място на самостоятелна лавица бе ръчно резбовано изображение на богинята Дурга от розово дърво, заобиколено от поставки за благовония. Забелязах и букет от безсмъртничета и други сухи цветя. Бяха любими и на мен и твърде необичайни за град, в който свежите цветя бяха в изобилие и не бяха скъпи. Имаше най-различни намерени предмети — голямо листо от финикова палма, което бе намерила някъде и окачила на една от стените; миди и речни камъни, които изпълваха голям аквариум без вода; изхвърлено колело, на което бе окачила набор от малки месингови храмови камбанки.

Най-пъстроцветните неща в апартамента й, нейните дрехи, висяха на открита окачалка в един от ъглите на стаята й, вместо в гардероб. Дрехите бяха разделени в две отличаващи се групи отляво и отдясно на закачалката. Отляво беше официалното й облекло — елегантни костюми с дълги тесни поли и сребърен шлейф на вечерна рокля с гол гръб редом с други разкошни рокли. Отдясно бяха личните й дрехи — свободните копринени панталони, развяващите се шалове и памучните блузи с дълги ръкави, които предпочиташе да носи.

Под окачалката с дрехите бяха наредени обувки, двайсетина чифта. На края на редицата бяха моите кубинки, прясно лъснати и с връзки, вдянати чак догоре. Наведох се да ги взема. Нейните обувки до моите изглеждаха толкова малки, че взех една от тях и я задържах в дланта си. Беше италианска, от Милано, от тъмнозелена кожа и с декоративна тока отстрани, която покриваше ниския ток. Елегантна и скъпа обувка, но токът беше поизносен от едната страна, а кожата се беше напукала на няколко места. Забелязах, че тя или някой друг се е опитал да замаскира бледите драскотини с флумастер в близък, но не съвсем същия нюанс на зеленото.

Намерих дрехите си в найлонова торба зад кубинките. Бяха изпрани и прилежно сгънати. Взех ги и се преоблякох в банята. Пъхнах главата си под крана със студена вода и я държах цяла минута. Облечен в старите си джинси и обут с удобните си обувки, с обичайно рошавата си къса коса, пригладена отпред, аз се почувствах освежен и духът ми се възроди.

Върнах се в спалнята да проверя Лиса. Тя спеше доволно, а на устните й трепкаше срамежлива усмивка. Подпъхнах завивката под дюшека, за да не падне, и нагласих вентилатора на тавана на минимална скорост. На прозорците имаше решетки, а входната врата се заключваше, когато я затвориш отвън. Знаех, че мога да я оставя и че тя ще е в безопасност. Докато стоях до леглото и гледах как гърдите й се повдигат и спускат в ритъма на съня й, аз си помислих дали да не оставя бележка на Карла, но се отказах, защото исках тя да гадае за мен, да се пита какво ли съм мислил и правил тук, в дома й. За да си намеря оправдание да я видя, аз сгънах дрехите, които ми беше дала — погребалните дрехи на мъртвия любовник, които току-що бях свалил — и ги сложих в найлонова торбичка. Смятах да ги изпера и да й ги върна след няколко дни.

Тръгнах да будя Тарик, за да се прибираме, но момчето вече стоеше на вратата, стиснало малката си раница. Сънените му очи гледаха обидено и обвинително.

— Искаш оставиш мен ли? — попита то.

— Не — разсмях се аз. — Но ако те оставех, щеше да ти е много по-добре. Или поне по-уютно. Моята къща не е толкова хубава.

Той се намръщи — не разбираше съвсем английските думи и те никак не му вдъхваха сигурност.

— Готов ли си?

— Да, готов съм — смънка той, като клатеше глава.

Сетих се за външната тоалетна и липсата на вода в бордея и му казах да ползва тоалетната, преди да тръгнем. Наредих му добре да измие ръцете и лицето си. После му дадох чаша мляко и сладкиш, които намерих в кухнята на Карла. Излязохме на опустялата улица, затворихме вратата и тя се заключи. Той огледа къщата и всички сгради около нея в търсене на ориентири, които да отбележат мястото в съставената от него наум карта. А после тръгна редом с мен, но малко встрани.

Вървяхме по платното, защото тротоарите на много места бяха преградени от спящи бездомници. Единственото движение регистрираха няколко самотни таксита и полицейски джипове. Всички магазини и кантори бяха затворени и само някои от прозорците на апартаментите светеха. Луната беше почти пълна, но от време на време я засенчваха плътни, мрачни облаци. Те бяха предвестници на мусона — облаците, които се събираха и сгъстяваха всяка нощ и през следващите дни щяха да набъбнат, докато не покрият и последната частица на небето, и щеше да завали навсякъде, и да вали цяла вечност.

Прибрахме се бързо. Само час и половина след излизането ни от апартамента на Карла завихме по широкия околовръстен път покрай източния край на бордея. Докато вървяхме, Тарик не каза и дума, а аз, обременен от тревогите как да се справя с него и отговорността за неговото благополучие, обременен от самото момче, както ми се струваше тогава, мълчах като пукал. Вляво от нас имаше голямо открито пространство колкото футболно игрище, определено за тоалетна, където жените, малките деца и възрастните хора идваха да се облекчават. Там не растеше нищо и навсякъде беше голо и прашно след осем месеца непрекъснат слънчев пек. Отдясно беше краят на строителната площадка, отбелязан тук-там с ниски купища греди, стоманени пръти и други материали. Голи крушки, увиснали на дълги кабели, ги осветяваха. На пътя нямаше други лампи, а в бордея, на около петстотин метра от нас, трепкаха само пламъчетата на няколко газови котлона.

Казах на Тарик да върви плътно в стъпките ми — знаех, че много хора използват пътя за тоалетна, като се стъмни, защото се страхуваха от плъховете и змиите на откритото място. По силата на някакво тайнствено негласно споразумение винаги оставяха една тясна и блуждаеща пътечка, за да могат хората, които се прибираха късно, да влязат в бордея, без да нагазят в натрупалите се нечистотии. Прибирах се късно толкова често, че бях научил ексцентричните извивки на чистата пътека и не се препъвах в големите дупки, които никой така и не се сещаше да запълни.

Тарик ме следваше плътно и прилежно се стараеше да стъпва точно там, където стъпвах аз. Вонята в края на бордея беше непоносима и гнусна за чуждите хора, знаех го. Аз бях свикнал с нея и дори бях започнал да мисля за нея с някаква привързаност, също като обитателите на бордея. Миризмата означаваше, че вече сме си вкъщи, на сигурно място, защитени от нашата колективна сиромашия от опасностите, които преследваха бедните по чистите и лъскави градски улици. Ала никога не забравих спазмите на гадене, които получих, когато за пръв път влязох в бордея като чужд човек. Спомнях си и страха, който ме обзе, когато вдъхнах този въздух — толкова противен, че ми се струваше, че всяко вдишване трови дробовете ми и цапа потта по кожата ми.

Спомних си го и знаех, че Тарик без съмнение страда, гади му се и го е страх. Но не му казах нищо, за да го утеша, и не се подчиних на импулса да го хвана за ръка. Не исках това дете да е с мен и бях бесен на себе си, задето проявих такава мекушавост и не го казах на Кадербай. Исках да му се гади. Исках да го е страх. Исках толкова да му се догади, толкова да се уплаши и разстрои, че да се моли на чичо си да си го вземе от мен.

Яростен лай разкъса пращящата от напрежение жестока тишина. Воят на самотното куче скоро разлая още няколко, а после и много други. Спрях изведнъж и Тарик се блъсна в гърба ми. Кучетата бяха в откритото поле, недалеч. Вгледах се в мрака, но не ги виждах. Усещах, че глутницата е голяма и разпръсната нашироко. Погледнах струпаните колиби — преценявах разстоянието до бордея и доколко колибите са в безопасност. Точно тогава воят стигна яростно кресчендо и кучетата се втурнаха към нас от мрака.

Двайсет, трийсет, четирийсет разярени псета в глутница, която напредваше към нас в широк полумесец и ни отрязваше пътя към бордея. Извънредно голяма опасност. Същите тези кучета, които бяха толкова кротки и раболепни денем, нощем се събираха в свирепи, смъртоносни глутници. Тяхната агресивност и свирепост бяха легендарни във всички бордеи из целия град и вдъхваха силен страх. Често нападаха хора. В малката ми колиба — клиника почти всеки ден лекувах ухапвания от кучета и плъхове. Един пиян мъж бе изпохапан от глутница кучета около бордея и още лежеше в болницата. Само преди месец на същото това място бяха убили дете. Телцето му бе разкъсано на парчета и те бяха пръснати толкова нашироко, че цял ден ги търсиха и събираха.

Не можехме да помръднем от тъмната пътека. Кучетата се приближиха на няколко метра от нас — кръжаха около нас и лаеха яростно с оглушителен и ужасяващ лай. Най-дръзките бавно напредваха към нас. Знаех, че само след мигове ще ни се нахвърлят. Бордеят бе твърде далече, не можехме да се скрием там от тях. Струваше ми се, че ако хукна нататък, бих се отървал само с няколко ухапвания, но знаех, че кучетата ще повалят Тарик още на първите сто метра. Много по-наблизо имаше купчина греди и други строителни материали — те щяха да ни осигурят оръжие и добре осветена площ за битката. Казах на Тарик да се приготви да побегне по моя команда. След като се уверих, че ме разбра, аз замерих глутницата с найлоновия плик с дрехите, дадени ми от Карла. Те веднага й се нахвърлиха, като ръмжаха и тракаха със зъби едно срещу друго, полудели да я разкъсат.

— Сега, Тарик! Сега! — креснах, бутнах момчето пред мен и се обърнах, за да прикрия бягството му. Кучетата бяха така увлечени от разкъсването на дрехите, че в началото ни забравиха. Втурнах се към купчината греди и грабнах една дебела бамбукова тояга точно когато разкъсаните дрехи омръзнаха на глутницата и тя отново заприижда към нас.

Щом забелязаха оръжието, разярените псета се поотдръпнаха. Бяха много. Твърде много, улових се, че мисля. Твърде много са. Най-голямата глутница, която бях виждал някога. Дивият вой предизвикваше най-побеснелите да се преструват, че ни нападат от различни посоки. Вдигнах тоягата и казах на Тарик да се качи на гърба ми. Момчето ме послуша веднага, яхна ме през кръста и здраво ме стисна за врата с тънките си ръчички. Глутницата припълзя по-близо. Едно черно куче, по-едро от останалите, се хвърли със зинала паст към краката ми. Замахнах с цялата си сила — не улучих муцуната, но стоварих пръта върху гръбнака му. То заскимтя страдалчески и офейка. Битката започна.

Едно след друго, те нападаха — отляво, отдясно и отпред. Всеки път аз ги отблъсквах с пръта. Хрумна ми, че ако осакатя или убия някое куче, останалите може да се уплашат и да избягат, но ударите ми не бяха достатъчно тежки, че да им вземат страха задълго. Всъщност дори май усещаха, че тоягата може да им причини болка, но не и да ги убие, и ставаха все по-нагли.

Цялата глутница неумолимо се приближаваше. Отделните атаки зачестиха. Десет минути след началото на борбата аз бях плувнал в пот и вече чувствах умора. Знаех, че скоро рефлексите ми ще се забавят и някое куче щеше да успее да ме ухапе по крака или по ръката. А щом замиришеше на кръв, кипналата им ярост щеше да се превърне в истински бяс и безстрашие. Надявах се някой в бордея да чуя оглушителния шум и да се притече на помощ. Нали същият този лай от покрайнините бе будил и мен посред нощ сто пъти. И сто пъти се обръщах на другата страна и заспивах отново, без изобщо да се замисля.

Голямото черно куче, което явно беше водачът на глутницата, излезе с хитър ход и се престори, че ме напада. Обърнах се — твърде бързо — за да го пресрещна, кракът ми се удари в една стърчаща греда и паднах. Често бях чувал хората да казват, че в миг на някаква катастрофа или внезапна опасност са изпитали чувството, че времето се забавя, че започва да се влачи едва-едва и всичко се случва като на забавен каданс. На мен ми се случи за пръв път тогава, когато се препънах и паднах. Между препъването и падането се образува тунел от провлачено време, със стеснена перспектива. Видях как черното куче се поколеба, докато инстинктивно се отдръпваше, а после отново се обърна срещу нас. Видях как предните му лапи се подгъват под него, докато се обръща енергично, а после заорават в прахта и се напрягат за скок. Видях очите на звяра, почти човешката жестокост, когато той усети слабостта ми и колко близо е мигът на убийството. Видях как другите кучета се спряха като едно, а после заситниха напред. Тогава, в миговете на моята уязвимост, аз имах време да се учудя колко странно и неуместно е това тяхно прокрадване. Имах време да почувствам как коравите камъни остъргват кожата от лакътя ми, когато паднах на земята, и да се учудя на нелепата си тревога, че раната може да се инфектира, която покри по-непосредствената и по-голяма опасност — кучетата, кучетата. Те бяха навсякъде.

Отчаян и обезумял от страх за Тарик, аз си помислих за него, клетото дете, което ми натрапиха против желанието. Усетих го как се отлепя от врата ми и как тънките му ръчички се изплъзват покрай ръцете ми, когато се блъснах в купчината греди. Видях го как падна и се изправи с котешка гъвкавост, обкрачил проснатите ми на земята крака. После с тяло, вцепенено от яростен гняв и от храброст, малкото момче изкрещя, грабна едно дърво и го стовари върху муцуната на черното куче. Раната беше тежка. Скимтящият му вой се издигна над бесния лай и крясъците на момчето.

— Аллах ху Акбар! Аллах ху Акбар! — крещеше Тарик. С озверяло лице и стойка на диво животно той приклекна и замахна с дървото във въздуха. В последния от тези невъзможно дълги мигове, когато сетивата ми бяха изопнати докрай, имах време да усетя паренето на сълзите, докато го гледах как, приклекнал, той размахва дървото, за да ни защити. Виждах прешлените на гръбнака му, които стърчаха изпод фланелката, и изпъкналите капачки на слабите му коленца, които се очертаваха под панталона. В това малко телце имаше толкова храброст! Чувството, изгарящо очите ми, бе обич, чистата и изпълнена с гордост обич на бащата към сина. В този миг го обичах с цялото си сърце. Щом се надигнах с усилие на крака, а времето се изтръгна от лепкавата маса на страх и отчаяние и отново се ускори, в съзнанието ми нахлуха и започнаха да се повтарят думи, думи от стихотворението на Карла. Ще умра за тази любов, ще умра за тази любов.

Тарик беше ранил водача на глутницата и той се беше потулил зад другите. За малко те загубиха кураж. Ала воят се усилваше и сега в него се усещаше друго — пулсиращият стон на разочарованието. Сякаш им беше болно, провалът им ги измъчваше. Надявах се, че в мъчителното си разочарование те ще се нахвърлят едно срещу друго, ако не ни повалят скоро. И тогава, без предупреждение, те отново ни нападнаха.

Идваха на групи, по две, по три. Нападаха ни едновременно от две страни. Двамата с момчето бяхме долепили гърбове и ги отблъсквахме с отчаяни удари. Кучетата бяха настървени от жаждата за кръв. Удряхме ги силно, но те се дръпваха само за миг и отново скачаха към нас. Навсякъде около нас се носеше ръмжене, вой и тракане със зъби. Наведох се над Тарик да му помогна да отблъсне решителното нападение на два-три звяра. Едно куче успя да скочи зад мен и да ме захапе за глезена. Кожените ми кубинки ме пазеха и аз прогоних кучето, но усещах, че губим войната. Бяхме се притиснали в купчината греди и нямаше накъде да отстъпваме повече. Цялата глутница ръмжеше и ни се зъбеше само на два метра от нас. И тогава зад нас се разнесе ръмжене, а гредите запращяха и се срутиха под тежестта на нещо, скочило върху купчината. Помислих си, че някои кучета бяха успели да я заобиколят и да се покатерят отгоре, но щом се обърнах, за да посрещна предизвикателството видях облечената в черно фигура на Абдула. Той отново скочи, прелетя над главите ни и се приземи право сред тракащите челюсти на глутницата.

Завъртя се, като удряше наляво и надясно. Скочи, свил колене, и се приземи с гъвкавостта на опитен боец. Движенията му бяха плавни, бързи и пестеливи — ужасната и прекрасна пестеливост на змията и скорпиона. Смъртоносен. Точен. Съвършен. Беше се въоръжил с метален прът, около три сантиметра в диаметър и по-дълъг от метър. Въртеше го с две ръце, като меч. Но не по-доброто оръжие, нито пък свръхестествената му ловкост ужасяваше и отблъскваше кучетата. Онова, което ги накара да побягнат панически и да зарежат двете мъртви псета с пукнати черепи, беше, че той бе влязъл в битка с тях — той нападаше, докато ние се защитавахме. Той бе сигурен в победата си, а ние просто се борехме, за да оцелеем.

Всичко свърши бързо. На мястото на шумотевицата и писъците се възцари тишина. Абдула се обърна и ни погледна, вдигнал металния прът на рамото си като самурайски меч. Усмивка сияеше на храброто му младо лице като лунната светлина по минарето на бялата джамия „Хаджи Али“.

По-късно, докато пиехме горещ и много сладък чай „Сулеймани“ в моята колиба, Абдула ми обясни, че ме чакал в колибата и чул кучетата. Каза ни, че дошъл да разбере какво става, защото имал чувството, че става нещо ужасно. След като на няколко пъти обсъдихме приключението, аз постлах на трима ни на голия пръстен под и се изтегнахме на него.

Абдула и Тарик незабавно потънаха в дълбок сън; аз не успях. Лежах в мрака, който миришеше на благовония, индийски пурети и евтина газ и пресявах събитията от последните няколко дни през ситото на съмненията и подозренията. Струваше ми се, че през тези дни се бяха случили повече неща, отколкото цели месеци преди това. Мадам Жу, Карла, съветът на Кадербай, Сапна — чувствах се зависим от милостта на личности, по-силни или поне по-тайнствени от мен самия. Чувствах се неустоимо повлечен от вълна, която ме носеше към нечия чужда цел, нечия чужда съдба. Имаше някакъв план или предначертание. Чувствах го. Имаше и знаци за разгадаването му, сигурен бях, но не можех да ги отсея от сплъстения колаж на часове, лица и думи. Изпъстрената с облаци нощ сякаш бе пълна със знаци и поличби, сякаш самата съдба ме подканяше да си тръгна или ме предизвикваше да остана.

Тарик се сепна, събуди се и се заоглежда наоколо. Очите ми бяха свикнали с тъмнината. Видях ясно мимолетния страх по бледото му лице, страх, който, докато го наблюдавах, се сви в тъга и решителност. Той погледна кротко спящия Абдула, а после и мен. Съвсем безшумно, той стана и примъкна постелката си до моята. После отново се шмугна под тънкото си одеяло и се сгуши до мен. Протегнах ръка и той отпусна глава върху нея. Косата му миришеше на слънце.

Най-сетне изтощението ме превзе и заля съмненията и объркването ми; потънал в полусън, аз изведнъж ясно прозрях какво обединяваше моите нови приятели — Кадербай, Карла, Абдула, Прабакер и всички останали. Всички те, всички ние бяхме чужди в града. Всички ние бяхме бегълци, корабокрушенци, добрали се до брега на този град остров. Ако съществуваше някаква връзка между нас, то това бе връзката на изгнанието, сродството на изгубените, самотните, прокудените.

И когато осъзнах и проумях това, то ме накара да прозра и колко сурово съм се отнесъл към момчето, Тарик — самото то чужденец в моята сурова и дрипава частица от града. Засрамен от студената себичност, откраднала състраданието ми, и трогнат от храбростта и самотата на малкото момче, аз се вслушах в спокойното му дишане и го оставих да се вкопчи в болката на сърцето ми. Понякога ние обичаме само с надежда. Понякога плачем с всичко друго, но не и със сълзи. В края на краищата, това е всичко — обичта и нейният дълг, мъката и нейната истина. В края на краищата, това е всичко, което имаме, за да се вкопчим в него, докато съмне.