Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (37)

Трийсет и седма глава

Ако се взреш в студеното му мъртво око, фотоапаратът винаги ти се подиграва, като ти показва истината. На черно-бялата снимка бяха почти всички мъже от муджахидинския отряд на Кадер, събрани за онзи вид официален портрет, на който хората от Афганистан, Пакистан и Индия винаги изглеждат по-сковани и по-сърдити, отколкото всъщност са. От подобна снимка няма как да разбереш колко много са обичали да се смеят и колко често са се усмихвали. Никой от тях не гледаше право в обектива. Погледите на всички — без мен — бяха насочени малко по-нагоре или по-надолу, малко вляво или малко вдясно. Само моите очи се взираха в мене, докато държах снимката в бинтованите си ръце и си припомнях имената на хората, наредени един до друг в неравни редици.

Маздур Гул, каменоделецът зидар — името му означава трудещ се — чиито ръце бяха придобили постоянен белезникав цвят от десетилетията работа с гранит… Дауд — който обичаше да го наричат по английски Дейвид — чиято мечта беше да посети великия град Ню Йорк и да се нахрани в изискан ресторант… Замаанат, името му означава доверие — чиято храбра усмивка скриваше мъките на срама от това, че цялото му семейство живееше в глад и мизерия в Джалозай, огромен бежански лагер край Пешавар… Хаджи Акбар — назначен за лекар на отряда само защото някога е лежал два месеца като пациент в кабулска болница и който, когато пристигнах в лагера и се съгласих да поема задълженията на лекар, посрещна това с молитви и от радост затанцува като дервиш… Алеф — дяволитият и ехиден пущунски търговец, който умря, пълзейки в снега с разкъсан гръб и горящи дрехи… Джума и Ханиф — двете луди глави, убити от безумеца Хабиб… Джалалаад — безстрашният им млад приятел, загинал при последната атака… Ала-уд-Дин, името му на английски се съкращава до Аладин — който успя да избяга без драскотина… Сюлейман Шахбади с набръчканото чело и печалните очи — загинал, докато ни водеше към вражеските дула.

А в центъра една по-малка група заобикаляше плътно Абдел Кадер Хан: Ахмед Заде — алжирецът, издъхнал с една ръка вкопчен в замръзналата земя, а с другата — в моята… Халед Ансари — убил Хабиб и после поел към изгубения свят на всичко затрупващия сняг… Махмуд Мелбааф — оцелял в последната атака като Ала-уд-Дин, без рани, невредим… Назир — който не бе обърнал внимание на собствените си рани, за да замъкне безчувственото ми тяло на безопасно място… и… — аз. Застанал зад Кадербай, малко вляво. Изражението ми на снимката беше уверено, непоколебимо и хладнокръвно. А фотоапаратът, казват, не лъже.

Спаси ме Назир. Снарядът, избухнал близо до нас, докато търчахме към врага, раздра и разтърси въздуха. Ударната вълна пръсна лявото ми тъпанче. В същия оглушителен миг парчета снаряд се изсипаха върху нас като гореща метална вихрушка. Не ме улучи никое от по-големите, но осем малки шрапнела се забиха в краката ми под коленете, пет в единия крак и три в другия. Две по-малки улучиха тялото ми — едно в корема и едно в гърдите. Разкъсаха дебелите пластове дрехи, дори успяха да пробият дебелия колан портфейл и здравите кожени ремъци на лекарската ми чанта и да прогорят кожата ми. Още едно парче уцели челото ми, високо над лявото око.

Парченцата бяха малки — най-голямото горе-долу колкото лицето на Линкълн на американска монета от едно пени. Ала те летяха с такава скорост, че подкосиха краката ми. Пръстта, изхвърлена нагоре при взрива, посипа лицето ми, ослепи ме и ме задуши. Тупнах тежко на земята и едва успях да извърна глава преди удара. За съжаление паднах върху разкъсаното тъпанче и ударът го разкъса още повече. Припаднах.

Назир, ранен в краката и ръката, издърпал безчувственото ми тяло в прикритието на една плитка, подобна на окоп вдлъбнатина, а после самият той рухнал и ме закрил, докато бомбардировката не престанала. Докато лежал, увил с ръце шията ми, го уцелили в дясната плешка. Това парче метал щеше да ме улучи и вероятно да ме убие, ако телохранителят на Кадер не ме закриляше със своята обич. След като всичко утихна, той ме извлече на безопасно място.

— Саид беше, нали? — попита Махмуд Мелбааф.

— Моля?

— Саид направи снимката, нали?

— Да. Да. Саид беше. Наричаха го Кишмиши…

Думата ни унесе в спомени за срамежливия млад пущунски боец. Той виждаше в Кадербай въплъщение на всичките си герои воини, следваше го навсякъде с обожание и бързо свеждаше очи, щом Кадербай го погледнеше. Като малък беше прекарал дребна шарка и лицето му беше ужасно сипаничаво, обсипано с десетки дребни кафяви изпъкнали точици. Прякорът му Кишмиши, както с голяма обич го наричаха по-старите бойци, означаваше „стафиди“. Той прекалено много се стесняваше да позира с нас на снимката и затова предложи да ни заснеме.

— Той беше с Кадер — промълвих.

— Да, накрая. Назир видял тялото му до неговото, много близо. Мисля, че би поискал да бъде с Абдел Кадер дори и да знаеше преди атаката, че ще ги нападнат и убият. Мисля, че би помолил да умре така. И нямаше да е единственият.

— Откъде я намери?

— Лентата беше у Халед. Спомняш ли си? Кадер беше разрешил единствено на него да вземе фотоапарат. Филмът беше при другите неща, които той остави на земята от джобовете си, като ни напусна. Взех го с мен. Миналата седмица го занесох във фотостудио. Взех снимките тази сутрин. Мислех, че ще искаш да ги разгледаш, преди да тръгнем.

— Да тръгнем? Къде ще ходим?

— Трябва да се махаме оттук. Как се чувстваш?

— Добре съм — излъгах. — Нормално.

Седнах на леглото и преметнах крак отстрани. Щом опряха пода, такава мъчителна болка прониза пищялите ми, че изстенах на глас. Друга жестока болка запулсира в челото ми. Опипах с безчувствените си бинтовани пръсти марлята под превръзката, омотана около главата ми като тюрбан. Трета болка в лявото ми ухо настояваше да й обърна внимание. Ръцете ме боляха, а краката ми, обути в три четвърти чифта чорапи, сякаш горяха. Усещах мъчителна болка в левия хълбок, където ме изрита конят, когато самолетите разкъсаха небето над нас преди месеци. Раната така и не заздравя и подозирах, че парче кост се е забило в плътта. Едната ми ръка беше безчувствена близо до лакътя, където собствената ми кобила ме беше ухапала в паниката си, също преди месеци; и тази рана не заздравя.

Превит на две и допрял бедра, усещах свития си стомах и изтънелите си крака. Бях отслабнал заради глада в планината. Направо измършавял. Общо взето, всичко беше пълна бъркотия. Бях зле. После мислите ми се върнаха към бинтовете на ръцете и едно чувство, близо до паниката, ме връхлетя като копие, забиващо се в гръбнака.

— Какво правиш?

— Трябва да махна тия бинтове! — изръмжах и се опитах да ги разкъсам със зъби.

— Чакай! Чакай! — извика Махмуд. — Аз ще ги сваля.

Той бавно заразвива дебелите превръзки и усетих как потта се стича по бузите. Когато и двете превръзки бяха свалени, аз се втренчих в разкривените лапи, в които се бяха превърнали ръцете ми, и размърдах пръсти. От измръзването те се бяха напукали около всички стави, черните рани от охлузванията бяха кошмарни, но всички — цели-целенички — си бяха на мястото.

— Благодари на Назир — промълви тихо Махмуд, докато оглеждаше напуканите ми ръце с белеща се кожа. — Искаха да ти отрежат пръстите, но той не им позволи. Не им позволи да те оставят, докато не се погрижиха за всички рани. Принуди ги да лекуват и пораженията от измръзване по лицето ти. Беше взел калашника и твоя автоматичен пистолет. Ето, помоли ме да ти дам това, като се свестиш.

Махмуд извади „Стечкина“, увит в тензух. Опитах се да го поема, но ръцете ми не можеха да хванат вързопа.

— Аз ще ти го пазя — предложи ми той с напрегната усмивка.

— Къде е? — попитах, все още зашеметен и пронизван от болката, но се чувствах все по-добре и все по-силен с всяка следваща минута.

— Ето там — посочи Махмуд и кимна с глава. Обърнах се и видях Назир да спи на една страна на легло, подобно на моето. — Почива си, но е готов за тръгване. Не бива да се бавим тук. Нашите приятели ще дойдат за нас всеки момент и трябва да сме готови да тръгнем.

Огледах се. Намирахме се в голяма палатка с пясъчен цвят и под от палети. Вътре имаше около петнайсет походни легла. Няколко души, облечени с афгански дрехи — свободни панталони, туники, и дълги елеци без ръкави в еднакви оттенъци на бледозеленото — обикаляха между тях. Те вееха на ранените със сламени ветрила, миеха ги със сапунена вода от кофи или отнасяха навън нечистотиите. Някои от лежащите стенеха и викаха от болка на непознати за мене езици. След месеците в снежните върхове на Афганистан въздухът тук, в пакистанската равнина, беше тежък, горещ и задушен. Бе така напоен с миризми, че не можех да се съсредоточа върху никоя от тях поотделно, освен върху една-единствена: неповторимия мирис на ароматизиран индийски ориз басмати, който се вареше някъде близо до палатката.

— Да ти кажа, човече, умирам от глад.

— Скоро ще ядем вкусна храна — увери ме Махмуд и си позволи да се засмее.

— Ние…? В Пакистан ли сме?

— Да — засмя се отново той. — Какво си спомняш?

— Почти нищо. Бягахме. Те стреляха по нас… от много далече. Минохвъргачки навсякъде. Спомням си… Улучиха ме…

Опипах превръзките, омотали пищялите ми от коленете до глезените.

— И паднах на земята. После… спомням си… джип ли беше? Или камион? Имаше ли такова нещо?

— Да. Взеха ни. Хората на Масуд.

— Масуд?

— Ахмад Шах. Самият Лъв. Хората му атакували язовира и двете главни шосета, за Кабул и за Кета. Обсадили Кандахар. — Още са там, около града, и според мен няма да си тръгнат, докато войната не свърши. Ние се втурнахме право срещу атаката, приятелю.

— Те са ни спасили…

— Това е, как се казва, най-малко да направят за нас.

— Най-_малкото_, което са могли да направят за нас?

— Да. Защото те ни избиха.

— Какво?

— Да. Когато избягахме от планината и се спуснахме надолу, афганската армия ни обстреля. Хората на Масуд ни виждат и си мислят, че сме от врага. Те са много далече от нас и започват да ни обстрелват с минохвъргачки.

— Нашите хора са ни обстрелвали?

— Всички стреляха — искам да кажа, всичките стреляха едновременно. Афганската армия също стреля по нас; но минохвъргачките, дето ни улучиха, мисля, че си бяха от нашата страна. И това накара афганската армия и руските войници да побягнат. Аз сам убих двама от тях. Бойците на Ахмад Шах Масуд имаха „Стингъри“. Американците им дават „Стингъри“ през април и оттогава руснаците нямат хеликоптери. Сега муджахидините отвръщат на ударите навсякъде. Сега войната ще свърши след две години или може би три, иншаллах.

— Април… Кой месец сме сега?

— Сега е май.

— От колко време съм тук?

— От четири дни, Лин — отвърна той тихо.

— Четири дни… — Мислех си, че е била една нощ, едно дълго спане.

Погледнах отново през рамо спящото тяло на Назир. — Сигурен ли си, че той е добре?

— Той е ранен — тук… и тук. Но е силен и може да се придвижва. Той ще се оправи, иншаллах. Той е като шотор! — засмя се той, използвайки думата за камила на фарси. — Науми ли си нещо, никой не може да го промени.

И аз се засмях с него за първи път, откакто се събудих. Смехът ме накара да вдигна ръце към главата си в опит да усмиря пулсиращата болка, която ми причини.

— Не бих искал аз да съм този, дето се мъчи да накара Назир да размисли, когато си е наумил нещо.

— И аз не — съгласи се Махмуд. — Войниците на Масуд ви занесоха с Назир и с мене в един камион, за пътя за Чаман. В Чаман пакистанците, граничарите, те искат да вземат на Назир пушките. Той им дава пари — от твойте пари, от колана портфейл — и оставил пушките. Ние скрие тебе в одеялата с двамата мъртъвци. Сложихме ги отгоре на тебе и ги показваме на граничарите. Казваме, че искаме за тези мъже хубаво мюсюлманско погребение. После идваме в Кета, в тази болница, и пак искат да вземат на Назир пушките. Ние пак им даваме пари. Те искат да ти отрежат пръстите заради миризмата…

Поднесох ръце към носа си и ги подуших. Все още излъчваха гадна, мъртвешка смрад — слаба, но достатъчно осезаема, за да ми напомни разложените кози крака, последната ни вечеря в планината. Стомахът ми се сви и се огъна като разярен котарак. Махмуд бързо взе една метална купа и я поднесе под лицето ми. Повърнах черно-зелена жлъчка в купата и рухнах безпомощно върху коленете си.

Когато пристъпът отмина, се облегнах на леглото и грабнах с благодарност цигарата, която Махмуд ми запали.

— Давай — заекнах.

— Какво?

— Ти говореше… за Назир…

— О, да, да, той извади калашник от под неговото пату и го насочва към тях. Казва им, че ще ги избие всичките, ако те режат. Искат да извикат пазачите, лагерната полиция, но Назир, той е на вратата на палатката с автомата. Не могат да минат край него. А аз съм от другата му страна и му пазя гърба. И те те лекуват.

— Страхотна здравна застраховка — афганец с калашник, прицелен в лекаря ти.

— Да — съгласи се той без никаква ирония. — А после лекуват Назир. И после след два дни без сън и много рани, Назир заспа.

— Не извикаха ли пазачите, когато той заспа?

— Не. Тук всичките са афганци. Лекарите, ранените, пазачите, всичките са афганци. Но лагерната полиция не. Те са пакистанци. Афганците не обичат пакистанска полиция. Те имат големи неприятности с нея. Всички имат неприятности с пакистанска полиция. Затова дават на мен разрешение и аз вземам пушките на Назир, докато той спи. И се грижа за него. И за теб се грижа. Чакай, мисля, че приятелите ни дойдоха!

Дългите завеси на входа на палатката се разтвориха и жълтата светлина на топлия ден ни зашемети. Влязоха четирима мъже. Афганци, бойци ветерани — корави мъже с очи, втренчени в мен, сякаш иззад украсеното дуло на джезаил. Махмуд стана да ги посрещне и им прошепна няколко думи. Двама от мъжете събудиха Назир. Той спеше дълбоко и при първия допир се завъртя и изръмжа на мъжете, готов да се бие. Успокоен от спокойните им лица, той се обърна да ме провери. Щом видя, че съм буден и седя, се ухили толкова широко, че усмивката му изглеждаше малко стряскащо върху това толкова рядко усмихващо се лице.

Двамата мъже му помогнаха да стане. Дясното му бедро беше превързано с бинт. Облегнат на раменете им, той изкуцука навън, на слънце. Другите ми помогнаха да се изправя. Опитах се да ходя, но ранените ми пищяли отказваха да ми се подчиняват. Едвам ситнех, тътрейки крака. След няколко секунди срамно немощно тътрене, мъжете направиха „столче“ с ръце и без усилия ме бутнаха върху него.

През следващите шест седмици се възстановявахме така: оставахме някъде няколко дни, може би седмица, а после ни местеха в нова палатка, бордей или тайна квартира. Пакистанските тайни служби НСИ проявяваха злонамерен интерес към всеки чужденец, влязъл в Афганистан по време на войната без тяхно позволение. Проблемът на Махмуд Мелбааф — наш опекун през тези уязвими седмици, беше очарованието, което таеше нашата история сред бежанците и изгнаниците, които ни приютяваха. Аз боядисах русата си коса тъмна и почти не свалях слънчевите си очила. Но независимо колко предпазливи и потайни бяхме в бордеите и лагерите, където отсядахме, винаги имаше някой, който знаеше кой съм. Изкушението да говорят за американския контрабандист на оръжие, ранен в бой, воювайки на страната на муджахидините, беше неустоимо. Подобни разговори бяха достатъчни, за да събудят любопитството на всеки агент от всяко разузнаване. Ако тайната полиция ме откриеше, щяха да разберат, че американецът всъщност е избягал австралийски затворник. За някои това щеше да означава повишения, а за изтезателите, които щяха да се заемат с мен, преди да ме предадат на австралийските власти — особена тръпка. Ето защо се местехме често и бързо и не разговаряхме с никого, освен с неколцината, на които поверявахме ранения си живот.

Малко по малко подробностите изплуваха: по-пълна история на битката, в която влязохме, и на последвалото спасение. Руските и афганските войници, обкръжили ни в планината, бяха част от рота. Единствената цел на операцията им в планините Шар-и-Сафа била да хванат и убият Хабиб Абдур Рахман. За залавянето му е обявена голяма награда, но страхът и ужасът, насадени в съзнанието им заради неговите зверства, накарала издирвачите да възприемат преследването му много — по-лично. Те били дотолкова хипнотизирани от дивашката му омраза и толкова вманиачени да го заловят, че не успели да забележат прикритото настъпление на силите на Ахмад Шах Масуд. Когато се устремихме към свободата, осланяйки се на получените от Хабиб сведения, че повечето руснаци и афганци са заети с поставянето на мини и други капани от другата страна на планината, стреснатите постови в безлюдния вражески лагер открили огън. Може би са помислили, че самият Хабиб идва, защото стреляли като обезумели, съвсем напосоки. Това предхождало атаката, планирана от муджахидините на Масуд, които сигурно са помислили стрелбата за изпреварващ удар на руснаците. Експлозиите, които виждах и чувах, докато тичах към врага — изгърмели са собствените си снаряди, идиоти с идиоти! — всъщност бяха преки удари на минохвъргачките на Масуд по руските позиции. Далекобойните снаряди, разкъсали нашата редица, се оказаха злополучни — приятелски огън, както се казва.

Мигове, които наум нарекох величествени, докато тичах към стрелящите дула; тези глупаво погубени животи, този приятелски огън. В това нямаше величие. И никога няма. Има само храброст и страх, и обич. А войната ги убива всичките — едно по едно. Величието принадлежи на Бога, разбира се — тази дума всъщност значи точно това. А не можеш да служиш на Бог с пушка.

След като сме паднали, бойците на Масуд преследвали побягналия враг чак до планините и се сблъскали със завърналата се рота сапьори. Битката, която последвала, било същинско клане. Нито един войник от войсковата част, изпратена да хване и убие Хабиб Абдур Рахман, не оцелял. На него, безумеца, това щеше да му хареса, ако беше доживял да го чуе. Знам точно как щеше да се ухили, как голямата му уста щеше да зейне беззвучно, а обезумелите му от скръб очи да изскочат, набъбнали от омраза.

През целия този студен ден и вечерта ние с Назир сме останали на бойното поле. Докато сме треперели в бързо падналите сенки по залез, муджахидините и оцелелите от собствения ни отряд се върнали от битката и ни намерили. Махмуд и Ала-уд-Дин донесли мъртвите — Сюлейман и Джалалаада от пустинната планина.

Бойците на Масуд се обединили с независими бойци от Ачакзай, за да завземат Чаманското шосе от прохода чак до руския отбранителен периметър на обсадения Кандахар, на по-малко от петдесет километра от града. Евакуацията до Чаман и преминаването през прохода в Пакистан минало бързо и без злополуки. Пътували сме в камион заедно с мъртвите ни приятели и сме стигнали граничния пункт за часове — пътят, отнел ни цял месец през планините с конете на Кадер.

Назир оздравяваше бързо и започна да си възвръща теглото. Раните по ръката и плешката заздравяваха и почти не го притесняваха. Но по-голямата и по-дълбока рана на дясното му бедро вероятно беше повредила връзките между мускулите, костите и сухожилията от хълбока до коляното. Горната част на крака му беше вдървена и той продължаваше да куца — заваляше дясното ходило, вместо да стъпва направо.

Духът му обаче беше доста висок и той нямаше търпение да се завърне в Бомбай — всъщност дотолкова, че терзанията му по повод моето бавно оздравяване станаха досадни. Загрижените му подканяния — „По-добре ли си? Идваш ли? Тръгваме ли?“ — взеха да стават непоносими и на два-три пъти му се разкрещях. Тогава не знаех, че му предстои мисия в Бомбай, последната мисия на Кадер. Тя беше единственото, което сдържаше скръбта и срама му, че е надживял Кадер. И с всеки ден, докато оздравявахме, задълженията, наложени му от последната воля на Кадер, го задушаваха все повече, а неговото отклонение от дълга, както той го възприемаше, му се струваше все по-скверно.

Аз самият си имах грижи. Раните по краката ми заздравяваха достатъчно бързо, а кожата на челото ми се затвори благополучно над малкия, изпъкнал кокален ръб, но пукнатото ми тъпанче се възпали и беше източник на постоянна и почти непоносима болка. Всяка хапка, всяка глътка вода, всяка изговорена дума и всеки силен шум забиваха малки остри скорпионови жила в нервите по лицето, гърлото и дълбоко в трескавия ми мозък. Всяко помръдване на тялото и извъртане на главата се забиваше като нож в плувналите ми в пот терзания. Всеки поет дъх, кихане или кашляне усилваха изтезанията. Мръднех ли се неволно насън и ударех някъде болното си ухо, скачах от леглото с вик, който събуждаше всички на петдесет метра наоколо.

И най-сетне, след три седмици мъчителни, влудяващи болки, яки дози пеницилин, които сам си предписвах, и горещи антибиотични промивки, раната заздравя и болката си отиде — така, както си отиват спомените, като ориентири за далечен мъглив бряг.

Плътта около умъртвената тъкан на ставите на ръцете ми заздравя. Измръзналата плът, разбира се, никога не оздравява и това бе едно от многобройните поражения, засегнали тялото ми през онези години на изгнание. Поех страданията от Кадеровата планина върху ръцете си и всеки студен ден ме връща обратно там — когато дланите ме заболят точно както ме боляха, когато стисках автомата преди битката. Но въпреки това в топлия въздух на Пакистан пръстите ми се свиваха, движеха се и ми се подчиняваха. Ръцете ми бяха вече готови за работата, която ме чакаше, за малкото ми отмъщение в Бомбай. Макар че бях измършавял след изпитанията, тялото ми беше по-закалено и по-жилаво, отколкото през всички онези охранени месеци, преди да потегля на война с Кадер.

Назир и Махмуд организираха завръщането ни с влак с няколко прехвърляния. В Пакистан се сдобиха с малък арсенал от оръжия и възнамерявахме да ги закараме контрабандно в Бомбай. Скриха ги в топове плат и ги повериха на грижите на трима афганци, които говореха свободно хинди. Пътувахме в различни вагони и се преструвахме, че не познаваме мъжете, но непрестанно мислехме за незаконния товар. Иронията — че заминахме, за да прекараме контрабандно оръжие в Афганистан, а на връщане карахме контрабандно оръжие за Бомбай — ме разсмя, когато я осъзнах в първокласния си вагон. Но смехът беше тъжен и изражението, което остави на лицето ми, накара спътниците ми да извърнат очи.

Връщането в Бомбай ми отне малко повече от два дни. Пътувах с фалшивия си британски паспорт, с който влязох в Пакистан. Според печатите в него бях пресрочил визата си. С малкото усмихнат чар, който успях да пусна в действие, и с последните си пари от Кадер, последните американски долари, подкупих чиновниците и от пакистанската, и от индийската страна на границата и те ме пропуснаха, без да им мигне окото. И един час — след зазоряване и осем месеца след заминаването ни, ние навлязохме в силната жега и неистовия мъчителен плам на моя любим Бомбай.

Назир и Махмуд наблюдаваха от дискретно разстояние разтоварването и транспортирането на военния си товар. Обещах на Назир да се срещна с него вечерта в „При Леополд“ и ги оставих на гарата.

Взех такси. Чувствах се пиян от звуците, цветовете и великолепната струяща кинетика на островния град. Но трябваше да се съсредоточа. Почти бях свършил парите. Казах на шофьора да кара към черноборсаджийския център за събиране на валута в квартал „Форт“. Таксито остана да чака, а аз изтичах три етажа нагоре по тесните дървени стълби и влязох в стаята за броене. Споменът за Халед измъчваше сърцето ми — аз тичах по тези стълби с Халед, с Халед, с Халед. Стиснах зъби, както правех, за да прехапя болката в ранените ми пищяли. Двамата едри мъже, нарочно мотаещи се пред входа, ме познаха. Ръкувахме се с широки усмивки.

— Какви са новините от Кадербай? — попита ме единият.

Вгледах се в суровото му младо лице. Казваше се Амир. Знаех, че е храбър, надежден и предан на Хана. За миг ми се стори, колкото и невероятно да бе, че си прави шега със смъртта на Кадер, и ме обзе спонтанен и гневен порив да го ударя. После осъзнах, че той просто не знаеше. „Как е възможно? Защо не знаят?“ Инстинктът ме съветваше да не отговарям на въпроса му. Пуснах му напрегната равнодушна усмивка, подминах го и почуках на вратата.

Отвори я дребен, дебел оплешивяващ мъж, облечен с бял потник и бяло дхоти, и веднага ми протегна и двете си ръце. Беше Раджубай, контрольорът на валутните сборове от мафиотския Съвет на Абдел Кадер Хан. Той ме издърпа в стаята и затвори вратата. Помещението беше средоточието на неговата лична и делова вселена и той прекарваше там по двайсет от всеки двайсет и четири часа. Тънката избеляла розово-бяла връв на рамото му, под потника, свидетелстваше, че е вярващ индуист, един от многото работещи в предимно мюсюлманската империя на Абдел Кадер Хан.

— Линбаба! Колко се радвам да те видя! — усмихна се той щастливо. — Кадербай кахан хаин? Къде е Кадербай?

Едва успях да прикрия изненадата си. Раджубай беше от висшето началство. Той членуваше в Съвета и присъстваше на събранията. Щом той не знаеше, че Кадер е мъртъв, значи никой в града не знаеше. А щом смъртта на Кадер все още беше тайна, значи Махмуд и Назир са настояли новината да се потули. Не ми бяха споменали нищо за това. Не разбирах. Но каквито и да бяха основанията им, реших да ги подкрепя и да си замълча.

— Хум акела хаин — отговорих. — Сам съм.

Това не отговори на въпроса му и той присви очи.

— Акела… — повтори той. — Сам…

— Да, Раджубай, и ми трябват пари, веднага. Таксито ме чака.

— Долари ли ти трябват, Лин?

— Доларс наин. Сирф рупия. Долари не, само рупии.

— Колко ти трябват?

— До-до-тийн хазаар — отговорих с жаргонния израз „две-две-три хиляди“, което винаги означава три.

— Тийн хазаар! — изпухтя той, по-скоро по навик, отколкото, защото наистина се притесни. Три хиляди рупии бяха значителна сума за уличните търговци и в бордеите, но в контекста на обмяната на валута на черно бяха нищо работа. Бюрото на Раджубай събираше сто пъти по толкова, че и повече, всеки ден, и той често ми плащаше по шест хиляди рупии наведнъж — заплатата ми и дела от комисионните.

— Аби, бхай-йя, аби! Веднага, братко, веднага!

Раджубай извърна глава, мръдна вежди и подкани с жест един от служителите си. Мъжът му подаде три хиляди рупии в употребявани, но чисти банкноти от по сто рупии. Раджубай прелисти малката пачка по навик — двойна проверка — и ми я подаде. Пъхнах две банкноти в джоба на ризата си и прибрах другите в дълбокия вътрешен джоб на дългия си елек.

— Шукрия, чача — усмихнах се. — Маин джата ху. Благодаря, чичо. Ще тръгвам.

— Лин! — извика той и ме дръпна за ръкава. — Хамара бета Халед, каиса хаин? Как е нашият син Халед?

— Халед не е с нас — отвърнах, мъчейки се да запазя неутрален тон и изражение. — Той тръгна на път, на ятра, и не знам кога ще го видим.

На слизане към таксито прескачах по две стъпала наведнъж и при всеки скок пищялите ми се разтреперваха. Шофьорът веднага навлезе сред колите и аз му казах да кара към един познат магазин за дрехи на „Колаба Козуей“. Един от сибаритските разкоши на Бомбай е безкрайното разнообразие от относително евтини, добре ушити дрехи, които непрекъснато се променяха според най-новите индийски и чуждестранни модни тенденции. В бежанския лагер Махмуд Мелбааф ми беше дал дълъг син елек от шевиот, бяла риза и кафяви панталони от груб плат. Бяха свършили работа за пътуването от Кета дотук, но в Бомбай държаха много горещо и изглеждаха твърде странно — привличаха вниманието към мен, а аз се нуждаех от прикритието на сегашната мода. Избрах чифт черни джинси с яки, дълбоки джобове, нов чифт кецове вместо съсипаните ми кубинки и широка бяла копринена риза, която щях да нося над джинсите. Преоблякох се в пробната, запасах ножа си в колана на джинсите и го скрих под ризата.

Шофьорът на таксито последва указанията ми и спря пред входа на „При Леополд“. Платих му и се позадържах на оживения „Козуей“, втренчен в широката врата на ресторанта, където реално бе започнала съдбовната ми връзка с Карла и Кадербай. Всяка врата е проход, водещ през времето и пространството. През същата тази врата, през която влизаме и излизаме в стаята, ние влизаме и излизаме в миналото на стаята и безкрайно разгръщащото се бъдеще. Хората някога са го знаели, дълбоко залегнало в общото съзнание и общото въображение. Все още може да намерите хора, които украсяват вратите и им оказват почит във всяка култура — от Ирландия до Япония. Изкачих едно, две стъпала и посегнах с десница да докосна първо касата на вратата, а после гърдите си там, където е сърцето — салаам към съдбата и в знак на почит към мъртвите приятели и врагове, които влизаха заедно с мен.

Дидие Леви седеше на обичайното си място и наблюдаваше клиентелата и оживената улица. Разговаряше с Кавита Сингх. Гледаше в друга посока, но вдигна очи и ме видя да се приближавам към масата. Погледите ни се срещнаха. За един миг се гледахме в очите и всеки от нас разчиташе изменчивото изражение на другия — като гадатели, тълкуващи смисъла в магията на разпръснатите кости.

— Лин! — провикна се той, хвърли се напред, обви ме с ръце и ме разцелува по двете бузи.

— Радвам се да те видя, Дидие.

— Ба! — Той се изплю и избърса устни с опакото на ръката си. — Ако модата сред свещените воини е да носят такава брада, благодаря на всички закрилящи ме сили, че съм атеист и страхливец!

Стори ми се, че имаше малко повече побелели косми в гъстите си къдрици, които се спускаха върху яката на якето му. Воднистосините очи гледаха малко по-уморено и бяха малко по-зачервени. Ала дяволитата пакостливост все така вдигаше веждите му, а игривата усмивка, която добре познавах и толкова обичах, също си беше там, извила горната му устна. Той си беше същият, в същия град; и беше хубаво да се прибереш у дома.

— Здравей, Лин — поздрави ме Кавита, избута Дидие встрани и ме прегърна.

Беше красива. Гъстата й тъмнокестенява коса беше разрошена, гърбът й — изправен, очите й — ясни. Докато ме прегръщаше, случайният приятелски допир на пръстите й по моя врат предизвика у мен такъв нежен захлас, след кръвта и снеговете на Афганистан, че все още го усещам след всичките тези години.

— Сядай, сядай! — провикна се Дидие и замаха на сервитьорите да донесат още напитки. — Merde, чух, че си мъртъв, но не повярвах! Толкова се радвам да те видя! Тая вечер ще се натряскаме знаменито, non?

— Не — отвърнах, устоявайки на натиска му върху рамото ми. Разочарованието в погледа му ме накара да посмекча тона, макар да не промени настроението ми. — Малко е рано още, а и трябва да тръгвам. Имам… работа.

— Много добре — отстъпи той с въздишка. — Но трябва да изпиеш едно с мен. Ще е твърде нецивилизовано от твоя страна да напуснеш компанията ми, без да ми позволиш да покваря теб, свещения воин, поне мъничко. В края на краищата, какъв е смисълът някой да възкръсне, ако не да пие силни напитки с приятелите си?

— Добре — смилих се и се усмихнах, но продължавах да стоя прав. — Едно питие. За мен уиски. Нека е двойно. Това достатъчно покварено ли е за теб?

— Ах, Лин — ухили се той. — Има ли някой на този наш отвратително сладък свят, който да е достатъчно покварен за мен?

— Когато волята е слаба, има начин, Дидие. Живеем с надежда.

— Ама разбира се! — каза той и се разсмяхме.

— Ще ви оставям — обяви Кавита и се наведе да ме целуне по бузата. — Трябва да се връщам в редакцията. Лин, хайде да се видим. Изглеждаш… Щуро изглеждаш. Ако съм виждала нещо, от което ще излезе статия, то ти изглеждаш точно така, йаар.

— Разбира се — усмихнах се. — Имам една-две истории. Извън протокола, разбира се. Сигурно ще има за какво да си говорим, докато вечеряме.

— Нямам търпение да ги чуя. — Тя задържа погледа си върху мен, колкото да успея да го почувствам на няколко места едновременно. После се извърна и се усмихна лъчезарно на Дидие. — Дидие, дръж се гадно с някого заради мен. Не искам да чуя, че си станал ужасно сантиментален само защото Лин се е върнал.

Тя се отдалечи, а аз не откъсвах очи от нея. Когато донесоха питиетата, Дидие настоя най-сетне да седна при него.

— Скъпи ми приятелю, можеш да се храниш прав, ако се налага, можеш и да правиш любов прав, ако си способен, но да пиеш уиски прав, е невъзможно. Така постъпват варварите. Един мъж, който пие прав благороден алкохол като уискито, когато не вдига наздравица за някое благородно дело или цел, е звяр, човек, който пред нищо не се спира.

Седнахме и той веднага вдигна чаша за наздравица.

— За живите!

— И за мъртвите? — попитах. Чашата ми все още беше на масата.

— И за мъртвите! — отвърна той с широка, топла усмивка.

Вдигнах чаша, чукнахме се и глътнах двойното уиски на екс.

— А сега… — каза той сериозно, отхвърлил усмивката толкова бързо, колкото бе изгряла в очите му. — Какво те мъчи?

— Откъде да започна? — попитах насмешливо.

— Не, приятелю, не говоря само за войната. Има и още нещо, нещо много решително в лицето ти, и искам да знам какво е.

Гледах го мълчаливо и тайно се радвах, че отново съм в компанията на някого, познаващ ме толкова добре, че четеше между редовете на бръчките ми.

— Хайде, Лин. Прекалено много тревога има в очите ти. Какъв е проблемът? Ако искаш, ако ти е по-лесно, можеш за начало да ми разкажеш какво се случи в Афганистан.

— Кадер е мъртъв — заявих, вперил поглед в празната чаша, която стисках.

— Не! — възкликна той уплашен и възмутен едновременно.

— Да.

— Не, не, не. Щях да чуя нещо… Целият град щеше да научи.

— Видях трупа му. Помогнах да го извлачим до нашия лагер горе в планината. Помогнах да го погребем. Мъртъв е. Всички са мъртви. Само ние останахме от тукашните — Назир, Махмуд и аз.

— Абдел Кадер… Не може да бъде.

Лицето на Дидие стана пепеляво, а сивото като че преля и в очите му. Поразен от новината — изглеждаше така, все едно някой го е зашлевил силно по лицето — той се свлече на стола и ченето му увисна. Катурна се настрани и аз се уплаших да не падне на пода и дори да не получи удар.

— Не го приемай толкова тежко — казах тихо. — Само недей да се съкрушаваш, Дидие. Изглеждаш адски зле, пич. Стегни се!

Умореният му блуждаещ поглед се вдигна и срещна моя.

— Лин, има някои неща, които просто са невъзможни. От дванайсет, тринайсет години съм в Бомбай и Абдел Кадер Хан го е имало винаги…

Той отново сведе поглед и изпадна в унес, наситен с толкова бурни мисли и чувства, че главата му трепереше, а долната му устна играеше. Разтревожих се. Бях виждал и друг път как мъже пропадат. В затвора съм виждал как мъже рухват, разкъсани от страх и срам, и как после самотата ги убива. Но това беше процес и той отнемаше седмици, месеци, години. Дидие рухна за секунди и аз го гледах как с всеки миг се смазва все повече.

Заобиколих масата, седнах до него, обгърнах с ръка раменете му и го придърпах към себе си.

— Дидие! — прошепнах му дрезгаво. — Трябва да тръгвам. Чуваш ли ме? Дойдох да питам за моите неща, дето ги оставих при теб, докато бях у Назир и се откачах от хероина. Спомняш ли си? Оставих ти мотора си „Енфийлд“. Оставих ти паспортите си, парите и някои — други неща. Помниш ли? Много е важно. Тия неща ми трябват, Дидие. Помниш ли?

— Но да, разбира се — съвзе се той и челюстта му потрепера. — Всичко е непокътнато, не се бой. Всичко е у мен.

— Още ли държиш апартамента на „Мериуедър Роуд“?

— Да.

— Там ли са нещата ми? Там ли ги държиш?

— Какво?

— За Бога, Дидие! Стегни се! Хайде. Ще станем заедно и ще отидем до апартамента ти. Трябва да се изкъпя, да се обръсна и да се организирам. Трябва да… да свърша една важна работа. Нужен си ми, човече. Не ме прецаквай сега!

Той примига и се извърна да ме погледне. Горната му устна се изви в познатата усмивка.

— Какъв е смисълът на подобна забележка? — възмути се той. — Дидие Леви не прецаква никого, освен, разбира се, ако е много, много рано сутрин. Лин, знаеш колко много мразя ранобудниците — почти толкова, колкото мразя полицията. Alors, да тръгваме!

У Дидие се обръснах, изкъпах се и отново облякох новите дрехи. Дидие настоя да хапна нещо и ми изпържи омлет, докато се ровех в двата кашона с моите вещи, за да намеря парите — около девет хиляди американски долара, ключовете за мотора и най-качествения ми фалшив паспорт. Беше канадски, с моята снимка и вписани личните ми данни — фалшивата туристическа виза беше изтекла. Трябваше бързо да я подновя. Ако нещо се объркаше в плановете ми, щяха да са ми нужни много пари и чистичък паспорт.

— Къде ще ходиш сега? — попита Дидие, щом пъхнах и последната хапка в уста и станах да измия чиниите.

— Първо трябва да си оправя паспорта — отвърнах, като продължавах да дъвча. — После отивам да се видя с мадам Жу.

— Какво?!

— Отивам да се разбера с мадам Жу. Ще избърша дъската. Халед ми даде… — Гласът ми секна. Щом споменах името на Халед Ансари, мисълта за него временно помрачи разсъдъка ми. Това бе бяла вихрушка от — чувства, издигнала се от последния спомен, когато го видях за последен път как се отдалечава в снега на нощта. Прогоних го с усилие на волята. — В Пакистан Халед ми даде бележката. Благодаря, че ми каза, между другото. Все още не разбирам. Още не знам защо толкова се е разярила, че е трябвало да ме натика в затвора. От моя страна аз никога не съм влагал нищо лично. Но вече е лично. Четирите месеца в „Артър Роуд“ го направиха лично. Затова ми трябва моторът. Не искам да ползвам таксита. И затова трябва да си оправя паспорта. Ако ченгетата се намесят, трябва ми чист паспорт, който да им представя.

— Ама ти не знаеш ли? Миналата седмица… Не, преди десет дни нападнаха мадам Жу. Тълпата, тълпа хора от народност Сена, нападнали Двореца и го разрушили. Имаше голям пожар. Нахлули в сградата и унищожили всичко, а после я запалили. Сградата си е още там. Стълбището и стаите на горния етаж още съществуват. Но Дворецът е съсипан и никога повече няма да отвори. Скоро ще го събарят. Със сградата е свършено, Лин, както и с нея самата, с мадам Жу.

— Мъртва ли е? — процедих през зъби.

— Не. Жива е. И все още е там, разправят. Но силата й я няма. Тя няма нищо. Тя е нищо. Просякиня. Прислужниците й търсят по улиците останки от храна и й ги носят, докато тя чака сградата да рухне. С нея е свършено, Лин.

— Не съвсем. Още не.

Тръгнах към вратата и той се втурна подире ми. Никога не бях го виждал да се движи толкова бързо и се усмихнах — толкова странно беше.

— Моля те, Лин, няма ли да размислиш? Можем да поседим тук заедно и да изпием някоя и друга бутилка, non? Ще се успокоиш.

— Вече съм достатъчно спокоен — отвърнах и се усмихнах на неговата загриженост. — Не знам… как ще постъпя. Но трябва да затворя вратата на всичко това, Дидие. Не мога просто да… го оставя така. Де да можех. Но има твърде много неща, които… Не знам… са вързани, предполагам.

Не можех да му го обясня. Не беше просто отмъщение, знаех го, но мрежата от връзки между Жу, Кадербай, Карла и мен така лепнеше от срам, тайни и предателства, че не можех да се принудя да я възприема или да разговарям за нея с приятеля си.

— Bien — въздъхна той, забелязал решителността в очите ми. — Щом трябва да отидеш при нея, и аз ще дойда с теб.

— В никакъв случай! — възкликнах, но той ме пресече с яростен жест.

— Лин! Аз съм този, който ти каза за това… за този ужас, който тя ти причини. Сега трябва да дойда с теб, иначе аз ще нося отговорността за всичко, което се случи. А ти знаеш, приятелю, че мразя отговорността почти толкова, колкото мразя полицията.