Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (38)

Трийсет и осма глава

Дидие Леви се оказа най-неприятният пътник, който съм возил някога. Стискаше ме толкова здраво и с такова напрежение, че ми беше трудно да управлявам мотора. Виеше, когато застигахме коли, и пищеше, когато ускорявахме ход, за да ги задминем. На опасните остри завои се тресеше от страх и се опитваше да изправи наклонилия се да завие мотор. Всеки път, когато спирах на светофар, той стъпваше на земята, за да си изпъне краката, и почваше да мрънка, че бутовете му се схванали. А всеки път, когато потеглях, влачеше краката си по платното и се люлееше, докато стъпи на стъпенките. Ако някое такси или друга кола се приближеше много, той ги риташе или размахваше юмрук в безумен гняв. Когато пристигнахме, изчислих, че опасностите по време на това трийсетминутно пътуване с Дидие бяха равни горе-долу на един месец под обстрел в Афганистан.

Спрях пред цеха на моите приятели от Шри Ланка Вилу и Кришна. Нещо не беше наред. Табелките отвън бяха сменени, а двойната входна врата — широко отворена. Изкачих се по стълбите, надникнах вътре и видях, че работилницата за паспорти я нямаше и на нейно място имаше конвейер, произвеждащ гирлянди от цветя.

— Нещо не е наред ли? — попита Дидие, щом отново възседнах мотора и натиснах стартера.

— Да. Трябва да се отбием на още едно място. Преместили са я. Трябва да се видя с Абдул и да разбера къде е новата работилница.

— Alors — изпъшка той и се вкопчи в мен така здраво, все едно щяхме да скачаме с един парашут. — Кошмарът продължава!

Малко по-късно го оставих с мотора пред входа на къщата на Абдул Гани. Портиерът на входната врата ме позна и вдигна ръкав с театрален поздрав. Той отвори, аз пъхнах банкнота от двайсет рупии в другата му ръка и влязох в хладното сенчесто фоайе. Там ме посрещнаха двама прислужници. Познаваха ме добре и ме поведоха нагоре по стълбите с широки дружелюбни усмивки и малка пантомима — коментар за дължината на косата ми и колко съм отслабнал. Единият почука на вратата на обширния кабинет на Абдул Гани и зачака, прилепил ухо до нея.

— Ао! — извика Гани отвътре. Влез!

Прислужникът влезе и затвори вратата, а малко по-късно се върна. Кимна ми с глава и отвори широко вратата. Влязох. Яркото Слънце блестеше във високите сводести прозорци. Сенки забиваха копия и нокти в полирания под. Абдул седеше в кресло срещу прозореца. Виждаха се само закръглените му ръце, вдигнати нагоре като наденици на касапска витрина.

— Значи е вярно?

— Кое е вярно? — попитах и минах пред креслото да го погледна. Потресох се, когато забелязах колко е остарял старият приятел на Кадер през деветте месеца, откакто не го бях виждал. Гъстата коса беше почти бяла, а веждите — посребрени. Финият нос бе ограден от дълбоки бръчки, които слизаха надолу покрай устата към отпуснатата челюст. Устните му, някога най-чувствените, които бях виждал в Бомбай, бяха напукани като устните на Назир в снежните планини. Торбичките под очите му бяха увиснали чак под скулите и аз изтръпнах, защото ми напомниха за увисналите торбички под очите на лудия Хабиб. А очите — засмените златисто кехлибарени очи — бяха безизразни, в тях нямаше онези възторжени радости и суетни заблуди, блестели някога в страстния му живот.

— Ти дойде — отвърна той с познатия оксфордски акцент, без да ме погледне. — И това е истината. Къде е Кадер?

— Абдул, съжалявам… той е мъртъв — отвърнах незабавно. — Той… Руснаците го убиха. Опитваше се да стигне до селото си на връщане от Чаман и да закара коне.

Абдул се хвана за гърдите и зарида като дете, скимтеше и стенеше несвързано, а едрите сълзи бликаха невъздържано от големите му очи. След малко се съвзе и ме погледна.

— Кой оцеля заедно с теб? — попита ме той със зяпнала уста.

— Назир… и Махмуд. И едно момче, Ала-уд-Дин. Само четирима.

— Без Халед? Къде е Халед?

— Той… той тръгна в снега последната нощ и така и не се върна. Мъжете казаха, че чули изстрели в далечината. Не знам дали са стреляли по Халед. Аз… не знам какво се е случило с него.

— Значи ще бъде Назир… — промълви той.

Риданията отново избликнаха и той зарови лице в месестите си длани. Гледах го, притеснен, и не знаех нито какво да кажа, нито какво да правя. От мига, в който прегърнах тялото на Кадер на снежния планински склон, аз отказвах да приема смъртта му. И още бях гневен на Кадер Хан. Докато държах този гняв пред себе си като щит, обичта към Кадер и скръбта за него бяха далечни чудеса, скрити дълбоко в сърцето ми. Докато бях гневен, можех да надвия сълзите и съкрушителния копнеж, които правеха Гани толкова нещастен. Докато бях гневен, аз можех да се съсредоточа върху непосредствената задача — да получа сведения за Кришна, Вилу и работилницата за паспорти. Тъкмо смятах да го попитам, когато той отново заговори.

— Знаеш ли какво ни струваше… освен… освен неповторимия му живот… геройското проклятие на Кадер? Милиони. Войната му ни струваше милиони. Ние я подкрепяхме по всякакви начини години наред. Ти може би ще си помислиш, че ни е била по джоба. Сумата, в края на краищата, не е чак толкова голяма. Но грешиш. Никоя организация не може да поддържа такова налудничаво геройско проклятие като това на Кадер. А аз не успях да го разубедя, не успях да го спася. Парите не значеха нищо за него, разбираш ли? Не можеш да убедиш човек, който няма представа за парите и за… за тяхната стойност. Това е единственото, което обединява всички цивилизовани хора, не си ли съгласен? Ако парите не означават нищо, няма цивилизация. Нищо няма.

И той се унесе в неразгадаемо ломотене. Сълзите потекоха като малки реки по бузите му и капеха в скута му през жълтата светлина.

— Абдулбай — повиках го, след като измина доста време.

— Какво? Кога? Сега ли? — попита той и изведнъж в очите му заискри ужас. Долната му устна се вцепени в жестока злобна извивка, каквато никога досега не бях забелязвал у него и дори не си бях представял, че притежава.

— Абдулбай, искам да знам къде си преместил работилницата. Къде са Кришна и Вилу? Ходих в старата работилница, но там няма никого. Трябва малко да пообработят паспорта ми. Трябва да знам къде сте се преместили.

Страхът се сви до блещукаща точица в очите му. Устните му се разтвориха в подобие на старата сладостна усмивка и той ме погледна в очите с алчна съсредоточеност.

— Естествено, че искаш да знаеш — ухили се той и избърса сълзите с длани. — Тук е, Лин, в тази къща. Преустроихме мазето и го оборудвахме. В кухнята има капак на пода. Икбал ще ти покаже. Сега момчетата работят там.

— Благодаря — казах аз, разколебан. — Имам си работа, но… По-късно тази вечер ще дойда пак или най-късно утре. Тогава ще се видим.

— Иншаллах — каза той тихо и отново се извърна към прозореца. — Иншаллах.

Отидох в кухнята и вдигнах тежкия капак. Десетина стъпала водеха към ярко осветеното мазе. Кришна и Вилу ме поздравиха радостно и веднага се заеха с паспорта ми. Малко неща ги вълнуваха повече от предизвикателството на фалшифицирането. Те влязоха в кратък въодушевен спор и се договориха за най-добрия подход.

Докато работеха, огледах новата работилница на Гани. Беше обширна, много по-голяма от мазето в къщата на Абдул Гани. Вървях трийсет петдесет метра покрай прозрачни маси, осветени отдолу, печатни и фотокопирни машини и шкафове. Предположих, че подземието продължава и под съседната къща на улицата. Изглежда бяха я купили и бяха свързали двете мазета. Ако беше така, предположих, сигурно има и друг изход към съседната къща. Бях започнал да го търся, когато Кришна ме извика да ми каже, че спешната ми виза е готова. Заинтригуван от новия строеж между къщите, аз си обещах, че ще се върна възможно най-скоро и ще огледам много внимателно работилницата.

— Извинявай, че те задържах — измърморих на Дидие, щом отново възседнах мотоциклета. — Отне ми повече време, отколкото очаквах. Но паспортът е готов. Сега можем да отидем право при мадам Жу.

— Не бързай, Лин — въздъхна Дидие и се вкопчи в мен с всички сили, щом потеглихме. — Най-доброто отмъщение, както и най-добрият секс, се прави бавно и с отворени очи.

— Карла? — извиках през рамо, а моторът набираше скорост в металния поток.

— Non, мисля, че е мое! Но… но не съм сигурен! — извика ми той и двамата се разсмяхме.

Паркирах мотора пред жилищен блок на една пряка от Двореца. Тръгнахме по отсрещния тротоар, подминахме сградата и извървяхме още половин пряка, като я оглеждахме за някакви признаци, че е обитаема. Фасадата на Двореца изглеждаше недокосната и невредима, въпреки че металните и дървените капаци на прозорците и закованата с летви врата намекваха за погромите вътре. Завихме и се върнахме обратно и отново я подминахме, като се оглеждахме за вход.

— Ако тя е вътре и прислужниците й носят храна, те не минават през онази врата.

— Да, точно това си мислех и аз — съгласи се той. — Трябва да има и друг вход.

Открихме тясна уличка откъм гърба на сградите. За разлика от гордата и чиста главна улица, тази беше мръсна. Внимателно запристъпвахме между зловонните, посипани с мръсотии локви черна течност и струпаните купчини мазни незнайно какви боклуци. Погледнах Дидие и по нещастната му физиономия познах, че изчисляваше колко питиета ще са му нужни, за да се отърве от вонята, нахлула в ноздрите му. Стените и оградите от двете страни бяха от камък, тухли и цимент, залепени една за друга от десетилетия и целите обрасли с увивни растения, мъхове и лиани.

Преброихме постройките една по една след ъгъла, открихме задната стена на Двореца и бутнахме малката дъсчена, врата в каменната стена. Тя се отвори и влязохме в просторен заден двор, който сигурно е бил разкошно, прекрасно усамотено място, преди тълпата да го нападне. Тежките глинени саксии бяха преобърнати и потрошени, а разсипаните пръст и цветя се бяха превърнали в кал. Градинските мебели бяха нацепени на трески. Дори и плочките на настилката на много места бяха счупени, все едно удряни с чукове.

Открихме една обгорена врата, през която се влизаше в къщата. Беше отключена и се отвори навътре с жално ръждиво скърцане.

— Ти чакай тук. — Тонът ми не допускаше никакви възражения. — Стой на стража. Ако някой влезе през външната врата, забави го или ми дай сигнал.

— Както кажеш — въздъхна той. — Не се бави много. Тук не ми харесва, Bonne chance.

Влязох вътре. Вратата се затвори зад мен и съжалих, че не съм взел фенерче. Беше тъмно, а подът беше покрит със счупени чинии, гърнета, тенджери и други съдове, пръснати сред черните отломки от мебели и паднали греди. Започнах бавно да се промъквам през кухнята на първия етаж и по дългия коридор, който водеше към предната част на къщата. Подминах няколко изгорели стаи. В една от тях огънят бе бушувал така яростно, че и подът беше пропаднал, а овъглените носещи греди се показваха от дупките като ребра в трупа на огромно животно.

Стигнах до стълбището, по което се изкачих преди години, когато дойдох с Карла да спасим Лиса Картър. Тапетите с десен на цветя, някога с толкова пищни цветове и текстура, бяха овъглени и се белеха — тук-там на опушените стени. Стълбището беше изцапано със сажди, а килимът се бе превърнал в купчини пепел. Заизкачвах се бавно, като изпробвах всяко стъпало, преди да се отпусна с цялата си тежест върху него. В средата на стълбището едно от тях пропадна и аз побързах да се добера до първата стълбищна площадка.

На горния етаж се наложи да спра, докато очите ми свикнат с тъмнината. Малко по-късно вече различавах дупките в пода и започнах да се промъквам покрай тях. Пожарът беше изпепелил части от къщата и оставил отвори и овъглени останки, но някои места бяха пощадени изцяло. Недокоснатите части бяха толкова чисти и подредени, точно както ги помнех, че още повече усилваха призрачното и странно усещане. Струваше ми се, че непрекъснато преминавам от миналото, отпреди пожара, в разрухата на настоящето. Сякаш собствените ми спомени създаваха тези грандиозни оцелели зони в къщата.

Някъде по този широк коридор на горкия етаж стъпих на изтъняло място на пода и кракът ми пропадна. Залитнах и се врязах в стената зад мен. Стената рухна, аз се препънах тромаво и пропаднах, размахвайки ръце да се заловя за нещо твърдо сред рушащите се останки. Тупнах тежко, много по-скоро, отколкото очаквах, и веднага разбрах, че се намирам в един от тайните коридори на мадам Жу. Стената, която пробих, изглеждаше солидна като останалите, но беше просто параван от шперплат, облепен с вездесъщите тапети на цветя.

Станах и се изтупах. Намирах се в много тесен и нисък коридор, който се виеше пред мен покрай стените и ъглите на стаите. В стените имаше монтирани метални решетки. Някои бяха ниско над пода, а други по-високо. Под високите решетки имаше стъпала. От най-ниското погледнах през сърцевидните пролуки на решетката. Цялата стая се виждаше — напуканото огледало на стената, разпадналото се изгоряло легло и ръждясалото метално нощно шкафче до него. Имаше още няколко стъпала и аз си представих мадам Жу, приклекнала на най-горното, как, притаила дъх, гледа, гледа…

Коридорът направи няколко завоя и загубих представа къде съм — в непрогледния мрак не знаех дали стоя с лице към фасадата, или към задната страна на къщата. На едно място тайният коридор тръгваше рязко нагоре. Започнах да се катеря, металните решетки изчезнаха и в тъмното аз се препънах в стълбище. Продължих, опипом нагоре и се блъснах в една врата. Малка дъсчена порта — толкова малка и с идеални пропорции, че приличаше на вратата на детска къщичка за игри. Натиснах дръжката и тя се отвори. Бутнах я и нахлулата отвън светлина ме накара да се свия и да отстъпя назад.

Влязох в таванска стая, осветена от четири прозореца със стъклописи — като малки параклиси над външния покрив на сградата. Огънят беше стигнал и тук, но не беше успял да я опожари. Стените бяха почернели и омазани със сенки от сажди, а по пода имаше няколко дупки, под които, се виждаше широко кухо пространство между него и тавана на долната стая. Някои места в дългата таванска стая бяха оцелели от пламъците. На тези островчета с екзотични килими и непокътнати стени мебелите още стояха, цели и невредими. А в коравата прегръдка на едно подобно на трон кресло, с разкривено лице и налудничав поглед, седеше мадам Жу.

Щом се приближих до нея, открих, че злобният й поглед не беше насочен към мен. Тя се взираше с омраза в някаква точка от миналото, в някакво място, в някакво събитие или в някого, приковало мислите й така здраво, както веригата, с която е окована танцуваща мечка. Лицето й беше гримирано с дебел слой пудра и козметика. То беше маска — по-скоро трагична, отколкото гротескна в своята заблуда и преувеличение. Устните бяха начервени далеч извън контурите им. Изписаните вежди — по-големи от истинските. Скулите се издуваха над костите отдолу. Когато се приближих достатъчно, забелязах, че от ъгълчето на устата й текат лиги и капят в скута й. Миризмата на алкохол — неразреден джин, витаеше около нея и се смесваше с други противни зловония. Косата й почти изцяло бе скрита под перука. Черната перука „Помпадур“ беше леко килната настрани и отдолу се показваше къса и рядка побеляла коса. Беше облечена в зелена копринена китайска рокля. Яката й скриваше шията почти до брадичката. Седеше с подгънати колена и стъпала, отпуснати върху креслото. Бяха съвсем мънички, като детски стъпалца, обути в меки копринени чехли. Дланите й, отпуснати и безизразни като зиналата й уста, лежаха в скута, като че изхвърлени от морето на пустинен бряг.

Невъзможно беше да позная нито възрастта, нито народността й. Можеше да е испанка, можеше да е рускиня, можеше да е наполовин индийка или китайка, или дори гъркиня. И Карла беше права — тя някога е била красива, с онази красота, която се поражда от съчетанието между чертите, а не от една отличителна черта; красота, която поразява окото, а не сърцето; красота, която повяхва, ако не е подхранвана от вътрешна доброта. Тогава, в онзи миг, тя не беше красива. Беше грозна. Дидие също беше прав — тя беше сломена и смазана, с нея бе свършено. Тя плаваше по повърхността на черното езеро и скоро тъмните води щяха да я повлекат към дъното. На мястото на разума й се беше възцарила дълбока тишина, а там, където някога бе властвал жестокият й коварен живот — равнодушна празнота.

Застанал наблизо, невидим за нея, аз смаяно и объркано осъзнах, че не чувствам нито гняв, нито желание за мъст, а само срам. Срамувах се, че бях изпълнил сърцето си с желание за реванш. Онази част от мен, която искаше… Какво? Наистина ли исках да я убия? Беше същата част, която досущ приличаше на нея. Гледах я и разбирах, че гледам себе си, собственото си бъдеще, съдбата си, ако не успеех да освободя сърцето си от отмъстителността.

И разбрах, че отмъщението, за което копнеех и което обмислях през седмиците, докато оздравявах в Пакистан, не беше насочено само към нея. Аз нападах себе си и чувството си за вина, която признах едва тогава, потънал в срам, докато я гледах. Това бе вината, която чувствах за смъртта на Кадер. Аз бях неговият американец, неговата гаранция срещу военачалниците и пиратите. Ако бях тръгнал с него, както бях длъжен, за да отведем конете в селото му, врагът може би нямаше да го застреля.

Беше глупаво и както става често с чувството за вина — то разказваше само половината от историята. Някои от мъртъвците около тялото на Кадер са били облечени с руски униформи и носели руски оръжия. Знаех го от Назир. Присъствието ми там вероятно нямаше да промени нищо. Щяха да ме пленят или да ме убият, и съдбата на Кадер нямаше да е по-различна. Но разумът не играеше особена роля в чувството за вина, стаило се дълбоко в сърцето ми, откакто видях мъртвото му лице, покрито със снежен саван. Оттогава аз не можех да се отърва от срама. И тази вина, и тази роптаеща скръб ме бяха променили. Почувствах как камъкът на отмъщението се изплъзна от натежалата с омраза ръка, която искаше да го хвърли. Почувствах се лек, сякаш светлината ме изпълни и ме повдигна нагоре; и свободен — толкова свободен, че да пожаля мадам Жу и дори да й простя. И тогава чух писъка.

Сърцераздирателен писък, пронизителен като рева на глиган, ме накара да се обърна тъкмо навреме и да видя Раджан, евнухът прислужник на мадам Жу, който тичаше стремглаво към мен. Той връхлетя върху ми, ръцете му се вкопчиха в гърдите ми, аз загубих равновесие и залитнах назад. Двамата се врязахме в един от прозорците. Провесен във въздуха, под синьото небе, гледах обезумелия прислужник и стрехата на къщата зад тила му. Почувствах потръпващите струи на кръвта, стичаща се по темето и тила, там, където счупените стъкла бяха попаднали дълбоко в плътта ми — не можех да сбъркам това усещане с нищо. Назъбените парчета стъкло продължаваха да се сипят, докато ние се борехме на счупения прозорец, и аз въртях глава, насам-натам, за да спася очите си. Раджан, впил се в мен, напредваше със странни ситни стъпки, така че не ми остана никакво свободно пространство. Нужно ми беше време да проумея, че се опитва да ме бутне от прозореца — да избута и двама ни от високото. И успяваше. Почувствах как краката ми се отлепят от пода под натиска му и се плъзгах все по-надолу по малкия перваз на прозореца.

Изръмжах от ярост и отчаяние, стиснах рамката на прозореца, натиснах с цяла сила и ни изтласках обратно в стаята. Раджан падна по гръб, скочи смайващо бързо на крака и отново се впусна към мен с вик. Нямах време да отскоча встрани и отново се вкопчихме в смъртоносна схватка. Ръцете му ме стиснаха за гърлото. Пръстите на лявата ми ръка се забиха в лицето му и затърсиха окото. Дългите му криви нокти бяха остри и пробиха кожата на шията ми. Крещейки от болка, аз напипах ухото му с лявата си ръка, придърпах го и го фраснах в лицето с дясната. Забих юмрук в лицето му шест, седем, осем пъти, докато той се изтръгна с разкъсано ухо.

Отстъпи крачка назад и се закова. Дишаше тежко и ме гледаше с омраза отвъд разума и страха. Лицето му беше окървавено, устните — разцепени от счупен зъб, а кожата над едното око, където веждата беше избръсната, бе грозно прорязана. Плешивата му глава кървеше там, където се беше врязал в стъклото. Окото му беше пълно с кръв и предположих, че носът му е счупен. Трябваше да се откаже. Длъжен беше да се откаже. Но не се отказа.

С дивашки, пронизителен вой той нападна отново. Отстъпих встрани и нанесох мощен къс удар с десния си юмрук в слепоочието му, но докато падаше, той посегна с ноктестата си длан, стисна панталоните ми и ни повлече двамата на земята. Изпълзя като рак върху мен и стисна врата ми. Ноктите отново се забиха в раменете и гърлото ми.

Той беше жилав, силен и висок. Бях толкова отслабнал по време на войната на Кадер, че силите ни бяха изравнени. Претърколих се веднъж, дваж, но не можах да го отхвърля. Главата му беше залепена до моята и не можех да го ударя в лицето. Усетих допира на устата и зъбите му до врата си. Той се изтласкваше напред, блъскаше главата си в моята и ме хапеше. Дългите му остри нокти се впиваха в гърлото ми.

Посегнах надолу и напипах ножа си. Извадих го, замахнах и го наръгах. Острието прониза бедрото му, близо до хълбока. Той вдигна глава, виещ от болка, и аз промуших гърлото му близо до рамото. Ножът проби кожата, заби се в рамото му и опря в жилите и костта. Той посегна към гърлото си, претърколи се и тялото му се блъсна в стената. Вече нямаше сили да продължи боя. Беше свършено. И тогава чух писъка.

Обърнах се рязко и видях Раджан да изпълзява от кухината между пода и тавана на долната стая. Беше досущ същият или така ми се струваше, но цял и невредим — същата плешива глава, избръснати вежди, гримирани очи и остри нокти, лакирани в змийско зелено. Бързо се извърнах и видях, че Раджан лежи там, свит и стенещ до стената. „Близнак — помислих си глупаво. — Двама са. Защо никой не ми каза?“ обърнах се, точно когато близнакът се втурна с крясък към мен. Вторият стискаше нож.

Беше вдигнал тънкото извито острие като меч и докато тичаше, замахна свирепо. Избегнах трескавия му удар, пристъпих по-близо и замахнах надолу с ножа. Промуших ръката и рамото му, но той все още можеше да се движи. Ножът му повторно замахна към мен. Действаше бързо — достатъчно бързо да разреже ръката ми. Кръв рукна от раната, яростта ме тласна към него, десният ми юмрук блъскаше и мушкаше с ножа. После изведнъж черна болка с вкус на кръв се вряза в тила ми — удариха ме отзад. Пропълзях покрай близнака, извих се и видях ранения Раджан с риза, залепнала от кръвта по гърдите. Държеше греда. Главата ми кънтеше от мощния му удар. Кръвта се стичаше от раните по главата, врата, рамото и меката вътрешна страна на ръката ми. Близнаците отново завиха и аз разбрах, че се готвят за нова атака. Малко семенце на съмнение узря и избухна в мислите ми за пръв път, откакто бе започнала тази странна надпревара: „Може и да не победя…“

Ухилих им се и се приготвих да посрещна атаката със свити юмруци и изнесен напред ляв крак. „Хайде — помислих си. — Давайте да приключваме“. Те се засилиха към мен отново със същия пронизителен вой. Този с гредата, Раджан, замахна с нея към мен. Вдигнах лявата си ръка, за да пресрещна удара. Гредата се стовари върху рамото ми, но аз забих десния си юмрук в неговото лице и той се стовари по гръб. Коленете му се подгънаха, преди да падне на пода. Брат му замахна към лицето ми с ножа. Приклекнах и отскочих, но острието поряза тила ми над врата. Излязох изпод гарда му, изправих се и го намушках в рамото чак до ставата. Целех се в гърдите, но раната все пак ми свърши работа, защото под ножа ръката му се отпусна като водорасло и той се отдръпна, обзет от паника.

Годините на гняв избликнаха — целият гняв от затвора, който бях погребал в плиткия гроб на сърдитото ми самообладание. Кръвта, стичаща се по лицето ми от раните по главата, беше течна ярост, гъста и червена, която се изливаше от съзнанието ми. Свирепа сила напираше в мускулите на ръцете, раменете и гърба ми. Извърнах се от Раджан и близнака към дебилното същество в креслото. „Убий ги всичките! — помислих си, вдишвайки през стиснатите зъби. — Ще ги избия всичките.“

Чух, че някой ме вика, вика ме, вика ме от ръба на пропастта, в която бе пропаднал полуделият Хабиб и подобните нему.

— Лин! Лин, къде си?

— Тук вътре, Дидие! — извиках в отговор. — В таванската стая! Много си близо! Чуваш ли ме?

— Чувам те! — извика той. — Идвам веднага!

— Внимавай! — изпухтях аз. — Тук горе има двама, и те са… заеби, човече… никак не са приятелски настроени!

Чух стъпките му, чух го как изпсува, когато се препъна в тъмното. Той бутна вратичката, наведе се и влезе. В ръката си стискаше пистолет. Зарадвах се, че го виждам. Наблюдавах лицето му, докато набързо огледа сцената — кръвта по лицето и ръцете ми, кръвта по телата на близнаците, точещата лиги фигура на креслото. Забелязах как потресът и изненадата му се уталожиха в мрачната линия на присвитите му устни. После той чу писъка.

Близнакът на Раджан, този с ножа, нададе смразяващия кръвта вой и се хвърли към Дидие. Той без колебание насочи пистолета си и го простреля в слабините, до хълбока. Оня се свлече, метна се встрани, ревейки от болка, и се търколи на пода, превит над кървавата рана. Раджан скочи пред трона и закри мадам Жу с голи гърди. Втренчи се с омраза в очите на Дидие и моят приятел разбра, че слугата би поел куршума, за да я защити. Дидие направи крачка към него и се прицели в сърцето му. Лицето на французина бе строго и намръщено, но воднистите му очи бяха спокойни и блестящи от ледено превъзходство. Това бе истинският мъж, Дидие Леви — един от най-способните и опасни мъже в Бомбай.

— Искаш ли ти да го застреляш? — попита ме той с изражение, по-твърдо от всичко в стаята.

— Не.

— Не? — ахна той, без да откъсва очи от Раджан. — Погледни се. Погледни какво са сторили те, Лин. Трябва да ги застреляш.

— Не.

— Най-малкото трябва да ги раниш.

— Не.

— Опасно е да ги оставиш да живеят. Познанството ти с тези хора… никак не е добро.

— Няма нужда — измърморих.

— Трябва да застреляш поне единия, non?

— Не.

— Много добре. Тогава аз ще ги застрелям вместо теб.

— Недей — настоях. Бях му благодарен, че им попречи да ме убият, но още по-благодарен му бях, че дойде навреме и ми попречи аз да убия тях. Вълни от гадене и облекчение заляха кървавочервените ми мисли и отмиха гнева. Тръпнех, а в очите ми трептеше последната засрамена усмивка. — Не искам да ги застрелям… Не искам и ти да ги застрелваш. Аз изобщо не исках да се бия с тях. И нямаше да се сбия, ако те не ме бяха нападнали първи. Те постъпват точно така, както бих постъпил и аз, ако я обичах. Опитват се да я защитят. Те не са срещу мен. Това изобщо не е заради мен, а заради нея. Остави ги.

— Ами тя?

— Ти беше прав — промълвих тихо. — Свършено е с нея. Тя вече е мъртва. Съжалявам, че не те послушах. Предполагам… че трябваше да го видя с очите си.

Посегнах и затулих с длан дулото на пистолета му. Раджан трепна и се отпусна. Като виеше от болка, близнакът му се заотдалечава с пълзене покрай стената. После бавно натиснах ръката на Дидие надолу и свалих пистолета. Раджан ме погледна в очите. Забелязах как учудването и страхът в черните му очи преминаха в облекчение. Той ме гледаше втренчено, а после се строполи до брат си.

Следван плътно от Дидие, аз поех по тайния коридор и заслизах по обгорените стълби.

— Длъжник съм ти, Дидие — ухилих се в тъмното.

— И още как — потвърди той. Точно в този миг стълбището рухна под нас и ние пропаднахме през обгорелите и изпотрошени дъски на коравия под долу.

Като плюех и кашлях сред облака пепел и летящи влакна, аз се измъкнах изпод приятеля си и седнах. Вратът ми беше вдървен и ме болеше. Бях паднал на китката и рамото си и ги бях навехнал, но иначе май бях невредим и нямах нищо счупено. Дидие беше паднал върху мен и го чух как пъшка жално.

— Добре ли си бе, човек? Боже, ама как паднахме! Наред ли си?

— Край! — изръмжа Дидие. — Връщам се да застрелям тая жена!

Засмяхме се и закуцукахме към изхода на разрушения Дворец. И продължихме да се смеем часове по-късно, докато промивахме и превързвахме раните си. Дидие ми даде да облека чиста риза и панталони. Гардеробът му беше изненадващо стилен и пъстър за човек, който ходеше в „При Леополд“ облечен в обичайната си парцалива униформа. Обясни ми, че повечето от тези яркоцветни нови дрехи са му оставени от любовници, които така и не са дошли да си ги приберат, и се сетих за Карла, която ми даваше дрехи, някога принадлежали на любовниците й. И смехът отново избликна, докато вечеряхме заедно в „При Леополд“ и Дидие ми разказваше за последните си романтични неволи. Продължавахме да се смеем, когато Викрам Пател се втурна по стълбите, разперил развълнувано ръце за поздрав.

— Лин!

— Викрам!

Станах тъкмо навреме, за да попадна в летящата му прегръдка. Той обгърна раменете ми с ръце, огледа ме целия и се намръщи, щом забеляза раните по главата и лицето ми.

— Мамка му, какво ти се е случило бе, човек?

Беше все така облечен в черно и вдъхновен от каубойската си мечта, но вече с не толкова крещящи, а с много по-изтънчени дрехи. Под влияние на Лети, предположих. Въпреки че новият по-скромен вид му отиваше, аз се успокоих, като видях любимата му шапка все така увиснала на ремъка през врата му.

— Да видиш другите как изглеждат! — отвърнах и хвърлих поглед на Дидие.

— Защо не се обади, че си се върнал бе, човек?

— Върнах се едва днес и имах доста работа. Как е Лети?

— Тя се чувства страхотно, йаар — отвърна той весело и седна. — Залови се с един бизнес, някаква си там мултимедия, с Карла и новото й гадже. Страхотно ще бъде.

Обърнах се и погледнах Дидие, който сви уклончиво рамене, а после изгледа вбесено Викрам, озъбен от гняв.

— Да му се не види, човече! — извини ми се Викрам, явно сконфузен. — Мислех, че знаеш. Мислех си, че Дидие сигурно ти е казал, йаар.

— Карла се върна в Бомбай — обясни Дидие, изгледа навъсено Викрам и го накара да млъкне. — Има нов мъж, нейния приятел, както го нарича тя. Казва се Ранджит, но на нея й харесва да му казват Джит.

— Не е кофти пич — додаде Викрам и се усмихна обнадеждено. — Мисля, че ще го харесаш, Лин.

— Викрам, я стига! — изсъска Дидие с гримаса.

— Няма нищо — усмихнах се аз и на двамата поред.

Улових погледа на нашия сервитьор и му кимнах да донесе нови напитки. Докато той дойде и налее питиетата, мълчахме, а после взехме чашите и аз вдигнах наздравица:

— За Карла! Дано има десет дъщери и всичките да се омъжат добре!

— За Карла! — повториха и другите, чукнаха се с чаши и ги обърнаха на екс.

Вдигахме трета наздравица, май за нечие кученце, когато Махмуд Мелбааф влезе в радостния, шумен, бърборещ ресторант и ме погледна с очи, които все още бяха там, горе, сред премръзналите планини на войната.

— Какво ти се е случило? — побърза да попита, щом забеляза раните по лицето и главата ми, когато станах да го поздравя.

— Нищо — усмихнах се.

— Кой го направи? — настоя той.

— Сблъсках се с момчетата на мадам Жу — отговорих и той се поуспокои. — Защо? Какво става?

— Назир ми каза, че ще си тук — прошепна той с болезнено намръщено лице. — Радвам се, че те намерих. Назир ти казва да не ходиш никъде. Не прави нищо няколко дена. В момента има война, война между бандите. Бият се за властта на Кадер. Опасно е. Не ходи по местата за дунда.

С думата „дунда“, или „бизнес“ на жаргон наричахме всички черноборсаджийски операции на Кадер в Бомбай. Те по някакъв начин се бяха превърнали в мишени.

— Какво се е случило? За какво е всичко това?

— Предателят Гани е мъртъв — отвърна той. Гласът му беше спокоен, но погледът му суров и решителен. — Мъжете с него, неговите хора от бандата на Кадер, също ще умрат.

— Гани?

— Да. Лин, имаш ли пари?

— Имам — измънках. Мислех за Абдул Гани. „Той беше от Пакистан. Това трябва да е. Връзките с тайната полиция, с пакистанското ИСИ, трябва да са били негови. Разбира се, той е бил. Разбира се, че той е бил предателят. Разбира се, той е уредил да ни арестуват и убият в Карачи. Ето за кого говореше Халед в нощта преди битката — не за Абдула, а за Гани. Абдул Гани.“

— Имаш ли си скривалище? Сигурно скривалище?

— Какво? Да.

— Добре. — Той стисна сърдечно ръката ми. — Тогава ще се видим тук след три дни, денем, в един часа, иншаллах.

— Иншаллах — отвърнах и той излезе, вдигнал високо красивата си глава, с горда походка и изправен гръб.

Седнах отново, като избягвах да поглеждам приятелите си в очите, докато не успях да прикрия ужаса в тях, който знаех, че ще забележат.

— Какво има? — попита Дидие.

— Нищо — излъгах, тръснах глава и се усмихнах престорено. Вдигнах чашата си и се чукнах с другите. — Докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо щяхме да пием за кучето на Ранджит — спомни си Викрам и се ухили до уши, — но аз искам да пием също и за коня му, ако не е късно.

— Но ти не знаеш дали той има кон! — възрази Дидие.

— Ние не знаем дали има и куче — каза Викрам, — но това не ни спря. За кучето на Ранджит!

— За кучето на Ранджит! — повторихме.

— И за коня му! — додаде Викрам. — И за коня на съседа му!

— За коня на Ранджит!

— И… за конете… по принцип!

— И за влюбените навсякъде! — предложи Дидие.

— И за влюбените… навсякъде… — повторих.

Но някак си, по някакъв начин, по някаква причина, любовта бе умряла в мен и аз внезапно го осъзнах; и изведнъж се изпълних с увереност. Не, чувствата ми към Карла не си бяха отишли съвсем. Те никога не си отиват съвсем. Но нямаше и помен от ревността, която някога бих почувствал към непознатия Ранджит. Нямаше гняв към него и нямаше болка заради нея. Седях там и се чувствах вцепенен и изпразнен, сякаш войната, и загубата на Кадербай и Халед, и сблъсъкът лице в лице с мадам Жу и нейните близнаци бяха налели обезболяваща струя в сърцето ми.

Вместо болка, имаше почуда — не се сещам за друг начин, по който да опиша чувствата си — предизвикана от предателството на Абдул Гани. И зад това почти свръхестествено смайване се спотайваше глух, пулсиращ, фаталистичен ужас. Защото дори и в този миг кървавото бъдеще, в което ни беше вкарало неговото предателство, се разгръщаше и се изливаше в живота ни като внезапно принуден от сушата да разцъфне розов цвят, чиито червени листенца се сипят по сухата, неумолима земя.