Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (33)

Трийсет и трета глава

Главното шосе от Чаман по маршрута за Кандахар през онези години пресичаше приток на река Дари на път за Спин Балдак, Дабрай и Мелкаарез. Цялото пътуване, нямаше и двеста километра и с кола отнемаше няколко часа. Ние, разбира, се, не хванахме шосето и нямахме коли. Яздихме през стотина планински прохода и същото това разстояние ни отне месец.

Първия ден прекарахме в лагера под дърветата. Багажът — контрабандната стока за Афганистан и запасите ни — беше пръснат из едно близко пасище, завит с овчи и кози кожи, за да прилича от въздуха на стадо добитък. Между вълнестите денкове бяха вързани дори и няколко истински кози. Когато здрачът най-сетне угаси залеза, из лагера се понесе възбуден шепот. Скоро чухме приглушен тропот на копита — нашите коне идваха. Бяха двайсет ездитни коне и петнайсет товарни. Животните бяха малко по-дребни от тези, на които се учих да яздя, и сърцето ми се изпълни с надеждата, че може би ще ги командвам по-лесно. Повечето мъже веднага се заловиха да товарят и връзват багажа. Понечих да се включа, но Назир и Ахмед Заде ме пресрещнаха, повели два коня.

— Този е моят — обяви Ахмед, — а онзи твоят.

Назир ми подаде поводите и провери ремъците на късото и тънко афганско седло. Доволен, че всичко е както трябва, той одобрително кимна.

— Кон добър — изсумтя той дрезгаво, което при него значеше, че е в добро настроение.

— Всички коне добри — цитирах го аз, — всички хора не добри.

— Конят е великолепен — съгласи се Ахмед и огледа възхитено кобилата ми. Беше дореста, с мощни гърди и силни, дебели, относително къси крака. Погледът й беше буден и безстрашен. — Назир я избра за теб от всичките, които имаше. Той първи я стигна и сега някои мъже са разочаровани. Назир има добра преценка.

— По мои сметки сме трийсет мъже, но ездитните коне със сигурност са по-малко — забелязах и потупах кобилата по врата в опит да установя първи контакт.

— Да, някои яздят, а някои вървят пеша — отвърна Ахмед, сложи левия си крак на стремето и се метна с лекота на седлото. — Сменяме се. С нас има кози, десет кози, и мъжете ще ги подкарват. По пътя вероятно ще губим хора. Конете са подарък за хората на Кадер край Кандахар. По-добре щеше да е да пътуваме с камили. С магарета по мое мнение би било най-добре през тесните проходи. Но конете са животни с висок статут. Мисля, че Кадер е настоял да пътуваме с тях, защото е важно как изглеждаме, когато общуваме с дивите кланове — хората, които ще искат да ни убият и да ни вземат лекарствата. Конете ще ни издигнат в техните очи. Те ще са много престижен подарък за хората на Кадер Хан. Той възнамерява да ги подари на връщане от Кандахар. Дотам ще минем някаква част от пътя на коне, но ще се връщаме у дома пеш.

— Че ще изгубим хора ли каза? — намръщих се аз.

— Да! — разсмя се той. — Някои ще ни напуснат по пътя, за да се върнат по селата си. Но да — не е изключено някои да умрат по време на пътуването. Но ние с тебе ще оживеем, иншаллах. Имаме добри коне. Това е добро начало!

Той обърна умело коня и се впусна в лек галоп към групата ездачи, събрана около Кадербай на около петдесет метра по-нататък. Погледнах Назир. С кратка насърчителна гримаса той ми кимна да се кача на коня и промълви молитва. И двамата знаехме, че несъмнено ще бъда хвърлен на земята, и той примижа, свит в очакване. Сложих крак на стремето и подскочих на десен крак. Стоварих се върху седлото по-тежко, отколкото възнамерявах, но кобилата откликна добре и наведе глава два пъти, нетърпелива да потегли. Назир отвори едното си око и ме видя яхнал удобно новия кон. Възхитен и зачервен от несъзнателна гордост, той ми пусна една от редките си усмивки. Дръпнах юздите, за да извърна главата на кобилата, и я пришпорих. Животното откликна спокойно, но с пъргаво, стилно, почти лудешко изящество на движенията. То мигом се втурна в грациозен галоп и ме отнесе при групата на Кадербай, без да го бях насочвал.

Назир тичаше до мен, малко по-назад, отляво на коня. Обърнах глава през рамо и се спогледахме, озадачено опулени. На коня изглеждах добре. „Всичко ще е наред“ — прошепнах си и докато думите препускаха през гъстата мъгла от суетни надежди в главата ми, разбрах, че всъщност съм произнесъл неправилна формула. Поговорката „Гордост върви… пред надутост…“ идва от Притчи Соломонови, 16:18 — „Пред погибел гордост върви, а пред падение — надутост.“ Приписва се на Соломон и ако той действително го е казал, очевидно е бил човек, познаващ конете отблизо, много по-добре от мен. Когато стигнах групата на Кадер и дръпнах поводите — като че ли знаех, като че ли бях близо да узная какво правя на седлото.

На пущу, урду и фарси Кадер даваше последни наставления на мъжете. Наведох се и прошепнах на Ахмед Заде: — Къде е проходът? Не го виждам в тъмното. — Какъв проход? — прошепна ми той в отговор.

— Проходът през планините.

— Чаман ли? — попита той, смутен от въпроса. — Назад, на трийсет километра зад нас.

— Не, питам как ще преминем през онези планини в Афганистан? — Казах и кимнах към скалните стени, които се извисяваха на по-малко от километър от нас към черното нощно небе.

— Ние няма да минаваме през планините — отвърна Ахмед и посочи напред с юзда в ръка. — Ще ги изкачим.

— Ще ги… изкачим…

— Oui.

— Тази нощ.

— Qui.

— В тъмното.

— Oui — повтори той сериозно. — Но няма проблеми. Хабиб, fou лудият, той знае пътя. Той ще ни води.

— Радвам се, че ми го каза. Тревожех се, признавам, но сега вече съм много по-спокоен.

Зъбите му се белнаха в усмивка, а после по сигнал на Халед ние потеглихме и бавно се подредихме в колона, която се точеше почти сто метра. Имаше десет пешаци, двайсет мъже на коне, петнайсет товарни коня и стадо от десет кози. С прискърбие забелязах, че Назир вървеше пеш. Беше някак абсурдно и неестествено такъв великолепен ездач да върви, а аз да яздя. Наблюдавах го как крачи пред мен в тъмното, гледах ритмичната стъпка на дебелите му леко криви крака и се заклех пред себе си, че още при първата почивка ще го убедя да се сменяме да яздим кобилата. Въпреки че успях, Назир го прие с неохота и ме гледаше сърдито и тъжно от седлото; разведряваше се само когато разменяхме местата си.

Планина не се изкачва на кон, разбира се. При изкачването на планина буташ, влачиш и понякога помагаш да носят коня. Когато приближихме до подножието на скалите, оформящи планинския район Чаман, който отделя югозападната част на Афганистан от Пакистан, стана ясно, че всъщност има пролуки и пътеки, минаващи между тях или изкачващи ги. Привидно гладките стени от гола планинска скала при близък оглед се оказаха нагънати вълни от клисури и редове от процепи. Каменни первази и инкрустирана с варовик гола земя лъкатушеха през скалистите хълмове. На места те бяха толкова широки и гладки, че приличаха на прокаран изкуствен път, а на места — толкова неравни и тесни, че всяка стъпка от кон или човек се обмисляше грижливо и съсредоточено, преди да бъде направена. И всичко това — препъванията, подхлъзванията, влаченето, бутането, докато преодоляваш планинската бариера — ставаше в тъмнина.

Нашият керван беше малък в сравнение с някога могъщите племенни шествия, вървели по Пътя на коприната между Турция, Китай и Индия, но за онова военно време числеността ни беше забележителна. Страхът да не ни видят от въздуха ни тревожеше постоянно. Кадербай наложи строго затъмнение: никакви цигари, фенерчета или лампи по време на похода. През тази първа нощ имаше Луна, макар и непълна — но понякога хлъзгавите пътеки ни водеха през тесни клисури, където гладките скали се издигаха стръмно нагоре и ни удавяха в сенки. В коридорите с черни стени не можех да видя дори ръката си, вдигната пред очите ми. Цялата колона пъплеше между глухи скални стени — мъже, коне и кози, притиснати до камъка; се блъскаха едни в други.

В средата на един точно такъв черен пролом чух стонове, които се превърнаха в сподавени викове. Вървях или по-точно приплъзвах краката си между два коня. В дясната си ръка държах поводите на моя, а в лявата — опашката на този отпред. Лицето ми бършеше гранитната стена, а пътеката под краката ми не беше по-широка от една ръка разстояние. Щом звукът се извиси до пронизителен крясък, двата коня, подтикнати от един и същ инстинкт, се дръпнаха назад и затропаха с копита от страх. После воят изведнъж премина в рев, разтърси цялата планина и избухна в пронизителни сатанински писъци точно над нас.

Предният кон подскочи назад и изтръгна опашката си от ръката ми. Докато се опитвах да я докопам отново, се подхлъзнах в тъмното и паднах на колене, а лицето ми се отърка в скалата. Моят ми кон се уплаши също толкова, колкото и аз, и се юрна напред по тясната скална пътека, подгонен от инстинкта да избяга. Все още държах поводите, дръпнах ги и се изправих, но той отново се блъсна с глава в мен и усетих как залитам назад. Страх прониза гърдите ми и стисна сърцето ми, когато се препънах, подхлъзнах и пропаднах в непрогледната бездна. Тялото ми се тръсна и увисна на поводите, които стисках здраво в дясната си ръка.

Висях във въздуха над черна бездна. Милиметър по милиметър усещах как се смъквам надолу, а кожените ремъци скърцаха и се разхлабваха, докато се плъзвах все по-надолу под ръба на перваза. Чувах виковете на мъжете над мен по пътеката. Опитваха се да успокоят животните и викаха приятелите си по име. Чувах как конете цвилят от страх и пръхтят сърдито. Въздухът в пролома бе пропит с миризма на пикня, конски фъшкии и човешка пот. Чувах драскането и тропането на копитата на собствения ми кон, който се мъчеше да се задържи на място. Внезапно осъзнах, че макар да бе силен, опората му на изровената и неравна пътека бе толкова несигурна, че тежестта ми вероятно беше достатъчна да го повлече надолу с мен.

Размахах лявата си ръка в непрогледния мрак, сграбчих юздите и започнах да се набирам обратно нагоре. Вкопчих се с пръсти за ръба на каменната пътека, но със сподавен вик се хлъзнах обратно в черното нищо. Поводите издържаха и аз отново увиснах над пропастта. Положението беше отчайващо. Кобилата, уплашена, че ще я повлекат в урвата, трепереше и тръскаше яростно глава. Беше умно животно и се опитваше да се освободи от сбруята. Знаех, че всеки момент ще успее. Изръмжах ядно през зъби и успях да издрапам върху перваза.

Застанал на колене, дишах тежко, плувнал в пот, а после, по интуиция, породена от страха и изострена от прилива на адреналин, отскочих вдясно точно когато конят на съседа ми хвърли къч в черната сляпа нощ. Ако не бях помръднал, щеше да ме изрита в слепоочието и моята война щеше да свърши на място. Животоспасяващият рефлекс ме накара да скоча и ударът попадна в хълбока и бедрото ми, блъсна ме в стената и се ударих в главата на моята кобила. Обгърнах с ръце шията на животното — колкото да се успокоя от допира му, толкова и да се закрепя на треперещите си крака и натъртен хълбок. Продължавах да прегръщам главата й, когато чух тътрене на крака и усетих нечии ръце, които се плъзнаха от скалата върху гърба ми. — Лин, ти ли си? — попита ме Халед Ансари в тъмното. — Халед! Да! Добре ли си?

— Да. Реактивни изтребители! Да им го начукам! Два. Много ниско. Трийсетина метра, човече, не повече. Еби му мамата! Направо разкъртиха звуковата бариера! Ама че шумотевица!

— Руснаците ли бяха?

— Не, не мисля. Не толкова близо до границата. По-вероятно пакистански изтребители, американски самолети с пакистански пилоти, преминали малко навътре в афганското въздушно пространство, за да изнервят руснаците. Няма да отидат далече. Руските пилоти на Миг са твърде добри. Но пакистанците обичат да им напомнят, че са тук. Сигурен ли си, че си добре?

— Да, да, сигурен съм — излъгах. — Ще съм още по-добре, като излезем от тая шибана тъмница. Наречи ме слабак, но обичам да виждам къде стъпвам, когато се опитвам да водя кон по перваза на десететажна сграда.

— И аз — засмя се Халед с краткия си тъжен смях, но аз попих увереност от него. — Кой беше зад тебе?

— Ахмед — отвърнах. — Ахмед Заде. Чух го как псува на френски по-назад. — Мисля, че е добре. Назир беше зад него. Знам, че и Махмуд, иранецът, беше близо до него. Зад мен имаше десетина души, мисля, като броим и двамата, които караха козите.

— Ще отида да проверя. — Халед ме тупна успокояващо по рамото. — Ти продължавай. Плъзгай се покрай стената още стотина метра. Не е далече. Като се измъкнеш от пролома, Луната ще помогне. Успех.

И за кратко, докато стигнах оазиса от бледа лунна светлина, аз се почувствах незастрашаван и уверен в себе си. После продължихме, прегърнали студената сива скала на каньона, и след минути отново потънахме в тъма само с вярата, страха и волята ни да оцелеем.

Толкова често пътувахме нощем, че понякога сякаш намирахме пътя за Кандахар пипнешком, като слепци. Също така сляпо и без въпроси се доверявахме на Хабиб, нашия водач. Никой от афганците в групата не живееше в граничните райони и всички зависеха също като мен от неговите познания за тайните проходи и непредвидимите первази пътеки.

Но когато не водеше колоната, Хабиб вдъхваше далеч по-малко доверие. Веднъж го засякох, докато изкачвах едни скали по време на почивка, за да намеря място да се изпикая. Беше коленичил пред една четвъртита каменна плоча и удряше чело в нея. Скочих долу да го спра и открих, че ридаеше. Кръвта от разраненото му чело течеше по лицето и се смесваше със сълзите по брадата му. Излях малко вода от манерката на ъгълчето на шала си и избърсах кръвта от челото му, за да огледам раните. Кожата беше разкъсана, но само повърхностно. Той се остави да го поведа обратно към лагера без възражения. Халед веднага дотича и ми помогна да намажа челото му с мехлем и да го превържа с чиста превръзка.

— Оставих го сам — измърмори той, след като приключихме. — Мислех, че се моли. Каза ми, че иска да се помоли. Но имах чувството…

— Мисля, че той се молеше — отвърнах.

— Безпокоя се — призна Халед. Гледаше ме в очите с трескава смесица от мъка и страх. — Той постоянно и навсякъде слага капани за хора. Под наметалото мъкне двайсет гранати. Опитах се да му обясня, че капанът за хора няма разум — като нищо може да убие някой местен овчар или някой от нас, вместо руски или афгански войник. Не разбира. Само се хили и ги залага по-скришом. Вчера натовари някои от конете с експлозиви. Каза, за да е по-сигурно, че руснаците няма да ги докопат. Казах му — ами ние? Ами ако руснаците ни докопат? И ние ли трябва да се наблъскаме с експлозиви? Отвърна, че това непрекъснато го тревожело — как да подсигури смъртта ни, преди руснаците да успеят да ни докопат, и как да убие още руснаци и след като издъхнем.

— Кадер знае ли?

— Не. Опитвам се да държа Хабиб в релси. Знам откъде идва той, Лин. И аз съм бил там. Първите две години, след като избиха семейството ми, и аз бях обезумял като него. Знам какво му е на душата. Изпълнен е с толкова мъртви приятели и врагове, че е зациклил… да убива руснаци. И докато не се освободи, трябва да не се отделям от него, доколкото мога, и да му пазя задника.

— Според мен трябва да кажеш на Кадер — въздъхнах аз и поклатих глава.

— Ще му кажа — въздъхна и той в отговор. — Ще му кажа. Скоро. Скоро ще разговарям с него. Той ще се оправи. Хабиб ще се оправи. В някои отношения се оправя. Вече разговарям с него много добре. Ще се оправи.

Но минаваха седмици и всички ние следяхме Хабиб все по-внимателно, все по-уплашено и малко по малко разбрахме защо толкова много други муджахидински отряди са го изпъдили.

Със сетива, нащрек за външни и вътрешни заплахи, ние пътувахме нощем, а понякога и денем на север покрай планинската граница към Патаан Кел. Близо до Кел, или селото, свърнахме на север-северозапад към планинска пустош, прерязана от студени бистри ручеи със сладка вода. Хабиб бе начертал маршрут, минаващ горе-долу на еднакво разстояние между градовете и по-големите села и винаги заобикалящ главните пътища, използвани от местните хора. Влачехме се между Патаан Кел и Кайро Таана, между Хумай Каарез и Хаджи Аага Мухамад. Прекосявахме реки между Кое Каарез и Яару. Обикаляхме на зигзаг между Мулла Мустафа и малкото село Абдул Хамид.

Местните пирати ни спряха три пъти, за да поискат откуп. Винаги първо се показваха на високото, с насочени към нас оръжия, преди наземните им сили да изскочат от прикритието си и да ни преградят пътя отпред и отзад. Всеки път Кадер вдигаше своето бяло-зелено муджахидинско знаме с избродираната фраза от Корана:

„Иналилахей ва иха иллаи хи раджаон

От Бога идем и при Бога се връщам“

Местните кланове не познаваха знамето на Кадер, но уважаваха езика и смисъла му. И все пак, докато Кадер, Назир и нашите афгански бойци не им обясняха, че групата пътува под закрилата на американец, те не променяха свирепите и войнствени пози. След като оглеждаха паспорта ми и се взираха в сиво-сините ми очи, ни посрещаха като другари по оръжие и ни канеха да пием чай и да пируваме с тях. Поканата беше евфемизъм за честта да им платим налог. Въпреки че никой от пиратите не искаше да осуетява доставките на жизненоважната американска помощ, която ги крепеше през дългите години война с налозите, вземани от керваните, беше немислимо да минем през тяхната територия, без да платим. Точно за тази цел Кадер беше подсигурил цял склад от рушвети. Имаше коприни в пауновосиньо и зелено с богато втъкани златни нишки, брадви и ножове с дебели остриета и комплекти за шиене. Имаше бинокли „Цайс“ — Кадер ми беше дал един и аз го ползвах всеки ден — и увеличителни очила за четене на Корана, и солидни часовници индийско производство. За водачите на клановете пък беше подготвил малко съкровище от златни плочки, щамповани с афганския лавър, всяка от които тежеше една тола — около десет грама.

Кадер не просто бе очаквал пиратските нападения, а ги беше дори преброил. След като приключеше с официалностите и преговорите за откупа, той уреждаше нови доставки за нас с всеки от местните водачи на клан. Осигуряваха ни храна и ни гарантираха зоб за животните в побратимените села под тяхна власт или закрила.

Подновяването на запасите беше изключително важно за нас. Мунициите, машинните части и лекарствата, които носехме, бяха приоритет и почти не оставаше място за допълнителен товар. Затова носехме малко фураж за конете — най-много двудневна дажба, но за себе си не носехме храна. Всеки имаше манерка с вода и се подразбираше, че тя е за спешни случаи и трябва да се използва пестеливо за нас и конете. Много бяха дните, в които пиехме само по чаша вода и изяждахме само по парче хляб. Когато тръгнахме, аз бях вегетарианец, без да съм фанатик. Години наред обикновено предпочитах да се храня с плодове и зеленчуци, когато имаше избор. След три седмици път, влачене на коне през планини и мразовити реки и треперене от глад се нахвърлях на овчето и козето месо, което ни поднасяха пиратите, и ръфах със зъби недопечените мръвки от кокала.

Стръмните планински склонове бяха голи; свирепите зимни ветрове бяха попарили живота по тях, но всяка равнина, дори и най-малката, бе покрита с ярка, жива зеленина. Имаше диви цветя с червени звездни лица и други, с небесносини глави като пискюли. Имаше ниски бодливи храсти с малки жълти листенца, които козите много обичаха, и най-различни видове диви треви с перести кичури и изсъхнали семена за конете. По много скали видях яркозелени мъхове, а по други — по-бледи лишеи. Въздействието на тези нежни зелени килими между безкрайните зъбери на крокодиловия планински гръб от гол камък беше много по-силно, отколкото щеше да е сред по-плодороден и по-спокоен пейзаж. Откликвахме с радост на всяка гледка от застлан с мека растителност склон или мочурище, покрито с туфи трева и листак — дълбок несъзнателен отклик от жизнеността на зеления цвят.

Докато се влачеха между конете, много от суровите калени бойци се навеждаха да наберат китка цветя просто за да почувстват красотата им в сухите си мазолести длани.

Моето положение на „Кадеровия американец“ ни помагаше в преговорите с местните пирати сред скалистата пустош. Измина цяла седмица, когато спряхме за трети и последен път. В опит да заобиколим малкото село Абдул Хамид нашият водач Хабиб ни поведе в тясна клисура, широка колкото да минат един до друг три-четири коня. Стръмни скални стени се издигаха от двете страни на пътеката близо километър, преди тя да премине в много по-дълга и обширна долина. Мястото беше идеално за засада. Кадер го предчувстваше и яздеше начело на колоната ни с развято бяло-зелено знаме.

Нападнаха ни, преди да сме навлезли и сто метра в клисурата. Отгоре се разнесе смразяващ вой — мъжки гласове, които подражаваха на пронизителния виещ плач на племенните жени. Внезапен порой от камъни като малка лавина се изсипа пред нас. И аз като другите се обърнах на седлото и видях група мъже от местно племе, заели позиция горе и насочили най-различни оръжия в гърбовете ни. Спряхме веднага, още при първия звук. Кадер бавно измина сам около двеста метра и спря — с изправен гръб на седлото и знамето, развявано от силния студен вятър.

Секундите на една дълга минута се нижеха под прицела на дулата зад нас, между извисяващите се канари. После се появи самотна фигура, яхнала висока камила, и се запъти към Кадер Хан. Въпреки че в Афганистан се въдят двугърби камили, тази беше едногърба арабска, каквито отглеждат в северните таджикски райони за крайно студен климат. Имаше грива на главата, гъста и рунтава козина по шията и дълги мощни крака. Мъжът, яхнал внушителното животно, беше висок и слаб, видимо поне десет години по-стар от вече прехвърлилия шейсетте Кадер. Облечен бе с дълга бяла риза над бели афгански панталони и дълъг до коленете черен шевиотен елек без ръкави. Пищен белоснежен тюрбан царствено украсяваше главата му. Нямаше мустаци и сиво-бялата му брада се спускаше като клин към слабите му гърди.

Някои от приятелите ми в Бомбай наричаха тези бради „вахаби“, по името на строго ортодоксалните мюсюлмани от Саудитска Арабия, които подстригваха брадите си така, за да подражават на образа на Пророка. За нас в каньона това беше знак, че непознатият притежава поне толкова морален авторитет, колкото и светска власт. Последната зрелищно се подчертаваше от старинния джезаил^[1] с дълга цев, който той държеше прав, подпрял го на хълбока си. Дървеният приклад на зареждащата се откъм дулото пушка беше украсен с блестящи дискове, спирали и ромбове, изрязани от медни и сребърни монети и лъснати до ослепителен блясък.

Мъжът спря до Кадербай — с лице към нас и на лакът разстояние от нашия Хан. Имаше властна осанка и беше ясно, че е свикнал на боязливо уважение. Той бе един от малкото мъже, които срещнах, равен на Абдел Кадер Хан по почитта и благоговението, което внушаваше на другите само с осанката и силата на напълно осъществения си живот.

След продължителна беседа Кадербай обърна внимателно коня си към нас.

— Мистър Джон! — извика ме той на английски с малкото име от фалшивия ми американски паспорт. — Елате тук при мен, моля!

Пришпорих коня с насърчителен вик или поне се надявах да е такъв. Всички погледи — и наоколо, и отгоре — бяха вперени в мен, знаех го, и в набъбналите мълчаливи мигове си представих как кобилата ме хвърля на земята в нозете на Кадер. Тя обаче се втурна в бодър галоп, премина през колоната и спря до него.

— Това е хаджи Мохамед — представи ми го Кадер и описа широк замах с отворената си длан. — Той е ханът, водачът на всички хора от всички кланове и всички семейства тук.

— Ас-салам алейкум — поздравих аз с ръка на сърцето в знак на уважение.

Тъй като ме смяташе за неверник, водачът не отговори на поздрава ми. Пророк Мохамед бе заклел последователите си да отвръщат на мирния поздрав на правоверен с още по-учтив поздрав. Затова на „Ас-салам алейкум“ — „Мир вам“ — трябваше да се отговори най-малкото с „Ва алейкум ас салам варахматулла“, „Мир и вам, и състраданието на Аллаха“. Вместо това старецът ме погледна отвисоко от камилата си и ми зададе следния труден въпрос:

— Кога ще ни дадете „Стингъри“ да се бием?

Това ме питаше всеки афганистанец — мен, американеца, откакто бяхме влезли в страната. И въпреки че Кадербай отново ми го преведе, аз разбрах думите и вече бях отрепетирал отговора.

— Скоро ще е, ако такава е волята на Аллаха, и небето ще е свободно като планината.

Отговорът беше добър и хаджи Мохамед остана доволен, но въпросът беше много по-добър и заслужаваше много по-добър отговор от моята многообещаваща лъжа. Афганистанците от Мазар-и-Шариф до Кандахар знаеха, че ако американците им бяха дали ракети „Стингър“ още в началото на войната, муджахидините щяха да прогонят нашествениците само за месеци. „Стингърите“ означаваха, че омразните и смъртоносни руски хеликоптери могат да бъдат унищожени в небето. Дори страховитите изтребители МиГ бяха уязвими срещу ръчно изстрелваната ракета „Стингър“. Без въздушно превъзходство руснаците и съюзниците им от афганистанската армия щяха да бъдат принудени да водят наземна война срещу муджахидинската съпротива — наземна война, която никога не можеха да спечелят.

Циниците сред афганците бяха убедени, че американците отказват да ги снабдят със „Стингър“ през седемте години, откакто бе избухнал конфликтът, защото искаха Русия да спечели толкова победи в тази война, че да надмине себе си и да се хвърли още по-ожесточено в битките. Ако „Стингърите“ най-сетне пристигнеха, руснаците щяха да претърпят поражение, което щеше да им струва толкова бойци и ресурси, че цялата Съветска империя би рухнала.

Дали те бяха прави, или не — смъртоносната игра се разви точно по този начин. Ракетите „Стингър“ наистина преобърнаха конфликта, когато най-сетне ги доставиха няколко месеца след като Кадер ни вкара в Афганистан. Руснаците толкова отслабнаха от военната съпротива на същите тези афгански селяни, че чудовищната им империя, подобна на тази на Калигула, рухна пред очите им. Получи се. Всичко се разигра точно така: с цената на живота на милиони афганци; с цената на една трета от населението, прогонено от родната си земя. С цената на, една от най-мащабните принудителни миграции в историята на човечеството — три и половина милиона бежанци, преминали през прохода Кибер в Пешавар и още един милион прокудени в Иран, Индия и мюсюлманските републики на Съветския съюз. С цената на петдесет хиляди мъже, жени и деца с един или повече ампутирани крайници, откъснати от взривените мини. С цената на сърцето и душата на афганистанците.

А аз, издирваният престъпник, работещ за мафиотски бомбайски бос, се преструвах на американец, гледах тези хора в очите и лъжех за оръжията, които нямаше как да им дам.

Отговорът ми толкова се хареса на хаджи Мохамед, че той покани нашата група на сватбата на най-малкия си син. Загрижен, че отказът би обидил възрастния водач, и искрено трогнат от великодушната му покана, Кадер прие. След като уточниха всички налози (хаджи Мохамед много се пазари, поиска и получи коня на Кадер като допълнителен личен подарък), Кадербай, Назир и аз се съгласихме да го придружим в дома му.

Останалите направиха лагер сред пасището в долина с изобилна прясна вода. Почивката сред изтощителния поход даде възможност на мъжете да разпрегнат конете и да ги пуснат свободно да почиват. Товарните животни имаха нужда от постоянни грижи. Багажа скриха в една охранявана пещера. Нашите се приготвиха да се нагостят с четири печени овце, ароматен индийски ориз и пресен зелен чай, донесени от селото на хаджи Мохамед в името на нашата мисия. Въпреки прагматичните преговори за налозите, старейшините от селото на хаджи Мохамед, подобно на всички афгански водачи на кланове, които срещнахме, ни приемаха за бойци за тяхната кауза и ни предлагаха всяка помощ, която им бе по силите. Когато Кадер, Назир и аз потеглихме от временния лагер за селото, до нас достигна пеене и смях — едно игриво ехо гонеше друго. За пръв път от двайсет и три дни, откакто пътувахме, на нашите мъже им беше толкова леко.

Когато пристигнахме, селото на хаджи Мохамед вече празнуваше. Неговата изгодна и безкръвна среща с нашата колона въоръжени мъже засили вълнението покрай очакваната сватба. Кадер обясни сложните ритуали на афганското бракосъчетание, изпълнявани месеци наред, преди да пристигнем. Имало е церемониални гостувания между семейството на младоженеца и на булката. При всяко от тях са се разменяли дребни подаръци като носни кърпи или ароматни сладкиши и точно определени любезности. Зестрата на булката — пищни бродерии, вносни коприни, парфюми и накити — била изложена, за да й се възхищават всички, а после я предоставили на семейството на младоженеца. Младоженецът посетил тайно бъдещата си невеста, разговарял с нея и й поднесъл лични подаръци. Според обичая било строго забранено мъжете от нейното семейство да го виждат по време на това посещение, но традицията изисквала майката на момичето да му помогне. Прилежната майка, увери ме Кадер, останала с двойката като придружителка, докато двамата разговаряли за първи път. След като всичко това било направено, двойката вече била готова за кулминацията на брачната церемония, която щеше да се проведе след три дни.

Кадер ми обясни най-дребните подробности в ритуалите. Стори ми се, че в обикновено любезния му учителски маниер има някакво напрежение. Отначало предположих — мисля, правилно — че той си припомня обичаите на своя народ след петте дълги десетилетия на изгнание. Преживяваше отново празненствата от своята младост и доказваше на себе си, че все още е афганец във всичко, което душата му чувстваше и познаваше. Но когато уроците продължиха и през следващите дни — а той ги провеждаше все така внимателно — най-сетне осъзнах, че дългите обяснения бяха повече за моя, отколкото за негова консумация. Той ми преподаваше съкратен курс по културата на страната си, където можеха и да ме убият. Кадер осмисляше всичко — животът ми с него и възможната смърт — по единствения свойствен за него начин. И когато разбрах това, без дори да разговарям с него, започнах да слушам старателно, за да попия всичко, което мога.

През онези дни в селото прииждаха роднини, приятели и други гости. Четирите главни къщи на подобната на крепост мъжка кал’а, или отделение, на хаджи Мохамед бяха високи, квадратни кирпичени постройки. Кал’а беше обградена от високи стени и големите постройки се издигаха в четирите ъгъла. Женската кала представляваше отделна група от сгради зад още по-високи стени. В мъжкото отделение спяхме на пода и сами си готвехме. Къщата, в която се настанихме с Кадер и Назир, вече бе пренаселена. Нови и нови хора пристигаха от далечните села и всички просто се набутвахме все по-навътре. Спяхме с дрехите, налягали по целия под, всеки положил глава до краката на следващия. Съществува теория, според която хъркането, докато спим, е подсъзнателен защитен рефлекс, предупредителен звук, който прогонвал потенциалните хищници от входа на пещерата, когато нашите прадеди от края на палеолита са се гушели един до друг, уязвими в съня си. Нашата група от афгански номади, камилари, овчари и козари, земеделци и партизани придаваха достоверност на тази идея, защото хъркаха толкова гръмогласно и с такава велика свирепост през дългите нощи, че биха уплашили и стадо изгладнели лъвове.

Денем същите тези мъже готвеха засукани гозби за сватбата в петък. Те включваха ароматизирано кисело мляко, пикантни сирена от козе и овче мляко, пити от царевично брашно, фурми, ядки и див мед, печени на фурна сладкиши с прясно избито масло от козе мляко и, разбира се, най-различни меса-халал и зеленчуково пулао. Докато приготвяха ястията, аз наблюдавах как довлякоха едно крачно точило и младоженецът цял час точи на него голяма украсена кама, докато стане остра като бръснач. Бащата на булката го наблюдаваше с критичен поглед. След като остана доволен, че оръжието е достатъчно смъртоносно, той важно го прие като дар от младежа.

— Младоженецът току-що наточи ножа, с който бащата на булката ще го заколи, ако някога се отнесе зле с момичето — обясни ми Кадер, докато гледахме.

— Бива си го този обичай.

— Не е обичай — поправи ме Кадер засмяно. — Това си е негово хрумване, на бащата на булката. Никога преди не съм го чувал. Но ако се окаже успешно, може и да се утвърди като обичай.

Всеки ден мъжете репетираха ритуални групови танци заедно с музикантите и певците, наети да свирят и пеят на официалното празненство. Танците ми дадоха възможност да видя Назир в нова и съвсем неочаквана светлина. Той се хвърли сред редицата от въртящи се мъже с изящество и плам. Нещо повече — моят нисичък кривокрак приятел, чиито ръце стърчаха от ствола на якия му врат, слял се с гърдите, засега от всички беше най-добрият танцьор и бързо спечели възхищението им. Целият таен, невидим вътрешен свят на човека, всичките му творчески и духовни дарби се изразяваха в този танц. И това лице… Някога бях казал, че никога не съм виждал друго човешко лице, на което усмивката да е претърпяла такова пълно поражение… Но това набраздено от бръчки лице се преобрази в танца, докато честната му, самоотвержена красота не засия толкова лъчезарно, че очите ми се напълниха със сълзи.

— Кажи ми го пак — нареди Абдел Кадер Хан с дяволита усмивка в очите, докато гледахме танцьорите от едно високо място под засенчената стена.

Засмях се. Обърнах се да го погледна и видях, че и той се смее.

— Хайде, де! — настоя той. — Кажи ми го, направи ми това удоволствие.

— Но ти вече си го чувал двайсет пъти от мен. Какво ще кажеш вместо това ти да ми отговориш на един въпрос?

— Кажи ми го още веднъж и тогава ще отговоря на въпроса ти.

— Добре, започвам. Вселената е възникнала преди около петнайсет милиарда години в почти абсолютна простота и оттогава все повече и повече се усложнява. Това движение от простото към сложното е вградено в тъканта й и се нарича „тенденция към усложнение“. Ние сме продукт на това усложнение — както и птичките, и пчеличките, дървесата, звездите и дори галактиките от звезди. Ако бъдем унищожени от космически катаклизъм — например от сблъсък с астероид — ще възникне някакво друго изражение на нашето равнище на сложност, защото Вселената постъпва така. И това вероятно се случва навсякъде в Космоса. Как се справям?

Изчаках, но той не отговори и аз продължих с обобщението си.

— И така, крайната или Върховната сложност, към която върви всичкото това усложнение, е онова, или онзи, когото можем да наречем Бог. Всичко, което подпомага, усилва или ускорява това движение към Бога, е добро. Всичко, което пречи, спъва или го спира, е зло. И ако искаме да разберем дали нещо е добро или зло — например войната, убийството или контрабандата на пушки за муджахидините — партизани, например, си задаваме въпросите: „Какво щеше да стане, ако всеки вършеше това? Дали в тази част на Вселената това би ни помогнало, или би ни попречило?“ И тогава доста добре разбираме дали то е добро, или зло. Още по-важното: разбираме защо то е добро или зло. Е, как ти се стори?

— Много добре — отвърна той, без да ме поглежда. Докато обобщавах неговия космологичен модел, той беше затворил очи и кимаше, извил устни в полуусмивка. Когато свърших, се обърна да ме погледне и се усмихна широко; в очите му искреше удоволствие и палавост. — Знаеш ли, ако искаше, можеше да изразиш тази идея точно толкова добре и прецизно, колкото и аз. Работя по нея и мисля за нея почти цял живот. Не мога да ти опиша колко съм щастлив да те слушам как ми я обясняваш със собствени думи.

— Мисля, че думите са твои, Кадерджи. Достатъчно често си ме обучавал. Но имам някои проблеми. Мога ли да ти задам сега въпроса?

— Да.

— Добре. На света има неща като камъните, които не са живи, и други като дърветата, рибите и хората. Твоята космогония не ми обяснява откъде са произлезли животът и съзнанието. Ако камъните са направени от същото, от което и хората, как така камъните не са живи, а хората са? Питам откъде се е зародил животът?

— Достатъчно добре те познавам, за да знам, че искаш от мен кратък и прям отговор.

— Мисля, че бих искал кратък и прям отговор на всеки въпрос — засмях се.

Глупостта, която изтърсих, го накара да вдигне вежда. После бавно заклати глава.

— Познат ли ти е английският философ Бертран Ръсел? Чел ли си някои от книгите му?

— Да, чел съм някои в университета и затвора.

— Той беше любимец на моя скъп мистър Макензи — усмихна се Кадер. — Често не съм съгласен със заключенията на Бертран Ръсел, но много ми допада начинът, по който стига до тях. Та, някога Ръсел е казал: „Всичко, което може да се побере в една орехова черупка, трябва да си остане там“. И аз съм много съгласен. Но сега отговорът на твоя въпрос е следният: животът е присъщ на всичко съществуващо. Можем да го наречем характеристика — това е една от най-любимите ми английски думи. Ако английският не ти е роден език, думата „характеристика“ звучи изумително — като барабанни удари или чупене на подпалки за огъня. Продължавам. — Всеки атом във Вселената притежава характеристиката „живот“. Колкото по-сложно се подреждат атомите, толкова по-сложен е изразът на характеристиката „живот“. Камъкът представлява много проста подредба от атоми, затова животът в един камък е толкова прост, че ние не можем да го видим. Котката представлява много сложна подредба от атоми, затова животът в котката е твърде очевиден. Но животът присъства във всичко, дори и в камъка — дори и когато не можем да го видим.

— Откъде си взел тази идея? В Корана ли го пише?

— Всъщност това е схващане, което се проявява под една или друга форма в повечето големи религии. Аз леко го промених, за да подхожда на наученото от нас за световете през последните неколкостотин години. Но Свещеният Коран ме вдъхновява за това учение, защото той изисква да изучавам всичко и да науча всичко, за да служа на Аллах.

— Но откъде идва тази характеристика, животът? — не отстъпвах аз, убеден, че съм го хванал най-сетне в клопката на редукционизма.

— Животът, като всички други характеристики на всичко съществуващо във Вселената, като разума и свободната воля, и тенденцията към усложняване, и дори любовта — е даден на Вселената от светлината в началото на времето такова, каквото го познаваме.

— По време на Големия взрив? За това ли говориш?

— Да. Големият взрив е избухнал в една точка, наречена сингулярност — още една от любимите ми дълги английски думи — с почти безкрайна плътност и почти безкрайно гореща, която въпреки това не заема никакво пространство и никакво време: такива, каквито ги познаваме днес. Тази точка е кипящ казан със светлинна енергия. Нещо я е накарало да се разшири, все още не знаем какво, и от светлината са възникнали всички частици и всички атоми, заедно с пространството и времето, и известните ни сили. И така, в самото начало на Вселената светлината е дала на всяка малка частичка набор от характеристики и когато частиците се съчетават по все по-сложни начини, характеристиките се проявяват по все по сложни и по-сложни начини.

Той замълча и се вгледа в лицето ми, докато се борех с мислите, чувствата и въпросите, които се въртяха в ума ми. „Дак ми се измъкна“ — помислих си, изведнъж вбесен, че е дал отговор на въпроса ми, но и по същата причина изпълнен с възхищение и уважение. Винаги имаше някакво тайнствено противоречие в мъдрите лекции, понякога подобни на проповеди, на мафиотския дон Абдел Кадер Хан. Докато седяхме, подпрени на каменната стена в това афганско село, едва излязло от каменния век, с товар от контрабандни оръжия и лекарства наоколо, дисонансът между спокойната му и мъдра реч за доброто и злото, за светлината, за живота и разума бе достатъчен, за да ме изпълни със силно раздразнение.

— Току-що ти обясних връзката между съзнанието и материята — заяви Кадер и отново млъкна, докато не привлече погледа ми. — Това е вид проверка и сега ти го знаеш. Проверка, която трябва да прилагаш на всекиго, който ти каже, че знае какъв е смисълът на живота. Всеки срещнат от тебе гуру, всеки учител, всеки пророк и философ трябва да ти отговори на тези два въпроса: „Какво е обективното, универсално приемливото определение на доброто и злото?“ и „Каква е връзката между съзнанието и материята?“ Ако не може да ти отговори на тези два въпроса, както ти отговорих аз, разбираш, че не е издържал на проверката.

— Ти откъде имаш такива познания по физика? Всичко това за частиците, сингулярностите и Големия взрив?

Той впери поглед в мен и разчете докрай несъзнателната обида: „Как така афгански гангстер като теб има такива знания за науката?“ Гледах го и аз, и си спомнях онзи ден в бордея с Джони Пурата, когато допуснах жестоката грешка да го мисля за невеж само защото беше беден.

— Има една поговорка: „Когато ученикът е готов, учителят се появява“. Знаеш ли я? — попита той със смях. Изглежда, по-скоро ми се присмиваше.

— Да — процедих сдържано през зъби.

— Ами, тъкмо когато, изучавайки философия и религия, стигнах до етапа да са ми нужни специализирани знания, ученият се появи. Знаех, че науката за живота, за звездите и химията съдържа много отговори за мен. Но за съжаление не това ми беше преподавал моят скъп мистър Макензи, освен в най-елементарна форма. И тогава се запознах с един физик, който работеше в атомния изследователски център „Бхабха“ в Бомбай. Беше много добър човек, но по онова време имаше слабост към хазарта и яко загази. Загуби много пари, които не бяха негови. Играеше в един от клубовете, собственост на мой добър познат, който понякога работеше за мен. Имаше неприятности. Ученият поддържаше връзка с една жена — влюбил се и започнал да върши глупости — и затова го заплашваха много опасности. Когато дойде при мен, аз разреших проблемите му и запазих всичко само между нас. Никой никога не разбра подробности за неблагоразумните му постъпки, нито за моята намеса при разрешаването им. Името му е Волфганг Персис. Уредих да се срещнеш с него, ако желаеш, скоро след като се върнем.

— От колко време ти преподава?

— Събираме се веднъж седмично да учим заедно от седем години насам.

— Боже! — ахнах и малко злорадо си помислих как мъдрият и могъщ Кадер си изрязваше нужния му един фунт плът, когато му беше угодно. Но след миг се засрамих от тази мисъл: аз обичах Кадер Хан достатъчно, за да го последвам на война в Афганистан. Не беше ли възможно и ученият да го е обичал толкова много? Осъзнах, че ревнувам от този човек — от учения, когото не познавах и сигурно никога нямаше да срещна. Ревността, също като несъвършената любов, която я поражда, не признава времето, пространството или мъдро обоснования спор. Ревността може да съживи мъртвец с една-единствена злобна насмешка или да намрази напълно непознат само заради името му.

Кадер внимателно смени темата:

— Питаш за живота, защото мислиш за смъртта. Мислиш и за отнемането на живот, ако случайно бъдеш принуден да застреляш някого. Прав ли съм?

— Да — смънках. Прав беше, но убийството, което ме занимаваше, нямаше връзка с Афганистан. Животът, който исках да отнема, седеше на трон в тайна стая в гротесков бардак, наречен „Двореца“ в Бомбай. Мадам Жу.

— Спомни си — рече настоятелно Кадер и ме хвана над лакътя, за да подчертае думите си. — Понякога е нужно да постъпиш неправилно, воден от правилни подбуди. Важното е да си сигурен, че нашите подбуди са правилни, че признаваме неправилното и че не лъжем сами себе си и не се убеждаваме, че онова, което вършим, непременно е правилно…

По-късно, когато бе заглъхнал и последният възторжен вик от шумния вихър на сватбата и се върнахме при нашите хора и отново се закатерихме, затрополихме и запълзяхме през планините, аз се опитах да сваля трънения венец, който Кадер уви около сърцето ми с думите си. „Неправилно то, воден от правилни подбуди…“ И преди ме беше измъчвал с тази фраза. Предъвквах я наум, както мечката дъвче кожения ремък, с който са я вързали за крака. В моя живот неправилните неща почти винаги бяха извършвани поради неправилни подбуди. Дори и подбудите за правилните неща, които вършех, често бяха неправилни.

Потънах в мрачно настроение — кисел, скептичен яд, от който не можех да се отърся. И докато навлизахме все по-надълбоко в зимата, аз често се замислях за Ананд Рао — моя съсед от бордея. Спомнях си лицето на Ананд, което ми се усмихваше през металната мрежа в стаята за свиждания в затвора „Артър Роуд“ — това нежно и красиво лице, толкова ведро, с черти, смекчени от покоя, изпълнил сърцето му. Той беше извършил нещо неправилно по правилни подбуди, от моя гледна точка. Спокойно бе приел наказанието, което беше заслужил, както той каза, все едно бе привилегия или право. И най-сетне, след толкова много дни и нощи, прекарани в мисли, аз проклех Ананд. Проклех го, за да го прогоня от мислите си, защото един глас постоянно повтаряше — собственият ми глас или може би гласът на баща ми — че аз никога няма да позная този покой. Никога нямаше да достигна до този Едем на душата, където приемането на наказанието и признаването на доброто и злото прогонват бедите, тегнещи като камъни сред голото поле на изгнаническата ми душа.

Нощем вървейки на север, изкачихме и преминахме прохода Куса в планините Хада. Трийсетте километра път по права линия за нас бяха равнозначни на близо сто и петдесет километра изкачване и слизане. А после под ширналото се небе изминахме почти петдесет километра по равното и прекосихме река Аргастан и притоците й три пъти, докато стигнем подножието на прохода Шахбад. И там, докато моето съзнание бе все така задръстено от мисли за доброто и злото, за пръв път стреляха по нас.

Заповедта на Кадер да започнем изкачването на прохода Шахбад без почивка спаси живота на мнозина през онази студена вечер, включително и моя. След стремителния марш в тръс по откритата равнина бяхме капнали от умора. Всеки от нас се надяваше да си починем в подножието на прохода, но Кадер ни подгони — препускаше по цялата дължина на колоната и крещеше да не спираме, да не спираме, да поддържаме темпото. Затова когато отекнаха първите изстрели, се движехме бързо. Чух ги — глухо металическо дрънчене, сякаш някой чукаше по празна бензинова туба с парче медна тръба. Първоначално аз глупаво не свързах звука със стрелба и продължих да се тътря напред, повел кобилата за юздите. После куршумите намериха своята цел — забиха се в земята, в колоната ни и скалните стени наоколо. Мъжете се юрнаха да се крият. Проснах се на земята, забих лице в праха на каменната пътека и си казах, че това не е истина, че не съм видял как гърбът на мъжа пред мен се разкъса, а той залитна напред. Вдишвах учестено праха в устата си, вцепенен от страх, и вече участвах във войната.

Можеше да остана там, забил лице в праха, със сърце, чиито удари тресяха земята от ужас, ако не беше кобилата ми. Бях изтървал поводите и тя, уплашена, подскочи назад. От страх да не ме стъпче, се надигнах и посегнах към увисналите юзди, за да я озаптя. Тя обаче, така впечатляващо послушна до този момент, изведнъж стана най-необузданата от цялата колона. Дръпна се назад и се разтърси. Затропа с копита и се опита да ме изтегли назад. Замята се и започна да тича в малък кръг, като се опитваше да застане така, че да може да хвърли къч по мен. Дори ме ухапа над лакътя през трите слоя дрехи и усетих силна болка.

Огледах редицата отляво и отдясно. Мъжете, които бяха най-близо до прохода, търчаха към него и влачеха животните си към скалистите издатини, за да се скрият зад тях. Тези пред мен и зад мен бяха успели да накарат конете си да легнат и клечаха до тях или зад тях. Само моята кобила продължаваше да се дърпа. Когато не си умел ездач, е адски трудно да убедиш един кон да легне на земята в бойна зона. Другите коне цвилеха от страх и всяко ужасено изцвилване я паникьосваше още повече. Исках да я спася, да я накарам да легне, за да не е толкова лесна мишена, но се боях и за себе си. Вражеските куршуми плющяха в скалите наоколо ми и при всеки трясък се разтрепервах като елен, бутащ жив плет.

Чувството, когато чакаш куршумът да те уцели, е странно — най-близкото усещане, което си спомням, е може би свободното падане, когато очакваш парашутът да се отвори. Има някакъв специален привкус, неповторим привкус. Кожата ти добива друг мирис. Погледът ти става твърд, сякаш внезапно очите са станали студен метал. Точно когато се бях отказал и реших да оставя животното да се оправя само, то послушно последва ръцете ми, които го дърпаха към земята, и полегна на хълбок. Аз залегнах до кобилата, използвайки издутия й корем за прикритие. Опитах се да я успокоя и посегнах да я потупам по шията. Ръката ми напипа кървава рана. Надигнах глава и видях, че кобилата е уцелена два пъти: във врата и в корема. С всяко тежко вдишване от раните бликваше кръв и тя плачеше — няма друга дума, с която да го опиша. Тя издаваше задъхани, накъсани, жални ридания. Долепих глава до нейната и обвих врата и с ръка.

Мъжете от моята група стреляха по един хребет на около сто и петдесет метра от нас. Притиснал тяло в земята, аз надникнах над гривата и видях как фонтани от прах се надигат и разсипват над далечния скат, когато в земята се забиваха куршум след куршум.

А после всичко свърши. Чух Кадер да вика на три езика на мъжете да спрат стрелбата. Изчакахме няколко дълги минути в мълчание, което пъшкаше, стенеше и ридаеше. Чух камъчетата наблизо да скърцат под нечии стъпки, вдигнах глава и видях Халед Ансари да тича приведен към мен.

— Лин, добре ли си?

— Да — отвърнах и за първи път се зачудих дали не съм прострелян. Опипах с длани тялото си. — Да, цял — целеничък съм. Мисля, че ми няма нищо. Но застреляха кобилата ми. Тя е…

— Броя! — прекъсна ме той и разпери длани, за да ме успокои и да ме накара да млъкна. — Кадер ме прати да проверя дали си добре и да преброя жертвите. Ей сега идвам. Стой тук и не мърдай.

— Но тя е…

— С нея е свършено — изсъска той, но после омекна. — Няма я вече кобилата, Лин. Пречукаха я. Тя не е единствена. Хабиб ще ги доубие. Стой тук и не вдигай глава. Ще се върна.

И той продължи да тича приведен, като спираше тук-там край колоната зад мен. Кобилата ми пъхтеше тежко и през три-четири вдишвания стенеше. Кръвта изтичаше бавно, но постоянно. От раната в корема струеше тъмна течност, по-тъмна от кръвта. Опитах се да я успокоя и я погалих по шията. И тогава се сетих, че не съм й дал име. Стори ми се ужасно жестоко тя да издъхне без име. Разрових паметта си и когато изтеглих мислено мрежата от синьо-черните дълбини, в нея блещукаше име, истинско име.

— Ще те нарека Клер — прошепнах в ухото й. — Тя беше красиво момиче. С нея винаги изглеждах добре, където и да отидехме. Когато бях с нея, винаги изглеждах така, сякаш знам какво правя. И започнах наистина да я обичам чак когато тя за последен път си тръгна от мен. Тя казваше, че аз се интересувам от всичко и не се отдавам на нищо. Каза ми го веднъж. И беше права. Права беше.

Дърдорех и бълнувах, изпаднал в шок. Сега познавам симптомите. Виждал съм и други мъже, по които стрелят за пръв път. Рядко някой сред тях знае какво прави — оръжията им отвръщат на огъня още преди телата им инстинктивно да са се претърколили на земята. Други се смеят и не могат да се спрат. Някои плачат и викат майка си или жена си, или своя Бог. Някои така притихват и се свиват в себе си, че дори и приятелите им изпадат в паника. А някои бърборят, точно както аз бърборех на умиращата кобила.

Хабиб притича към мен на зигзаг и ме видя как говоря на ухото й. Огледа я внимателно, опипа раните й и натисна гъсто набраздената от вени кожа, за да напипа куршумите. Извади ножа си. Беше дълъг нож, заострен отпред като кучешки зъб. Опря го в гърлото на коня и спря. Многозначителният му поглед срещна моя. Около зениците на очите му се вихреха и пулсираха златисти протуберанси. Очите му бяха големи, но лудостта в тях беше още по-голяма — тя напираше и сякаш искаше да избухне навън от самия му мозък. И все пак той беше достатъчно разумен, че да усети безпомощната ми скръб и да ми подаде ножа.

Може би трябваше да го поема и да убия кобилата, моята кобила. Може би така постъпва добрият мъж, отдаденият мъж. Аз не можах. Гледах ножа и треперещото гърло на кобилата и не можех да го направя. Поклатих глава. Хабиб го заби в конската шия и леко, почти изящно завъртя китка. Кобилата потръпна, но се остави да я успокоят. Когато ножът излезе от гърлото й, кръвта бликна с ударите на сърцето й и заля гръдта й и мократа земя. Бавно напрегнатата челюст се отпусна, очите й се изцъклиха и голямото й сърце притихна.

Откъснах се от нежните, мъртви, безстрашни очи на кобилата и се вгледах в лудостта, препускаща в очите на Хабиб; споделеният миг беше толкова наситен с чувства, толкова нереално чужд на познатото, че ръката ми неволно се плъзна по тялото ми към пистолета в кобура. Хабиб се ухили със зъбата павианска усмивка, невъзможна за разтълкуване, и хукна покрай колоната към следващия ранен кон.

— Добре ли си?

— Добре ли си?

— Добре ли си?

— Какво?

— Питам те добре ли си? — Халед ме беше хванал отпред за ризата и ме разтърсваше, докато не го погледнах в очите.

— Да, да. — Вгледах се в лицето му и се зачудих колко ли време съм съзерцавал мъртвия кон с ръка на прерязаното му гърло. Огледах се и погледнах небето. Нощта наближаваше, щеше да настъпи само след минути. — Колко… Колко тежки са загубите?

— Изгубихме един. Маджид. Местен.

— Видях. Той беше точно пред мен. Куршумите го разпориха като отварачка за консерви. Мамка му, човече, толкова бързо стана! Беше жив и после гърбът му се сцепи, и той се строполи като марионетка, на която са й отрязали конците. Сигурен съм, че преди коленете му да се ударят в земята, вече беше мъртъв. Толкова бързо стана!

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Халед, когато млъкнах да си поема дъх.

— Разбира се, че съм добре, да му еба мамата — креснах и в псувнята отекна чисто австралийски акцент. Блясъкът в очите му ме изнерви още повече и замалко не му се разкрещях, но после забелязах неговата загриженост. И ме досмеша. Той се разсмя с мен, облекчен. — Добре съм, разбира се. И ще съм още по-добре, ако престанеш да ме разпитваш. Просто съм малко… приказлив… това е всичко. Дай ми да се поотпусна. Боже! От едната ми страна убиха човек, а от другата — коня ми. Не знам дали съм късметлия или кутсузлия.

— Късметлия си — отвърна бързо Халед и тонът му бе по-сериозен от засмените му очи. — Гадно е, но можеше да е и по-зле.

— По-зле?

— Не използваха никакви тежки оръжия — минохвъргачки, тежки картечници. Ако имаха, щяха да ги употребят и щеше да е много по-зле. Това означава, че е бил малък патрул, вероятно афганци, не руснаци, само са ни изпробвали или са си опитали късмета. В крайна сметка, имаме трима ранени и изгубихме четири коня.

— Къде са ранените?

— По-нагоре, в прохода. Искаш ли да дойдеш с мен да ги видиш?

— Да, да. Помогни ми с багажа.

Свалихме седлото и юздите от мъртвата кобила и притичахме покрай редицата от мъже и коне към гърлото на тесния проход. Ранените лежаха зад прикритието на една издадена скала. Кадер стоеше наблизо и се взираше намръщено в равнината зад мен. Ахмед Заде внимателно, ала бързо събличаше един от ранените. Погледнах притъмняващото небе.

Един от мъжете беше със счупена ръка. Застреляният му кон беше паднал върху него. Счупването беше тежко — сложна фрактура, близо до китката. Една кост стърчеше под болезнено неестествен ъгъл, но не беше пробила кожата. Трябваше да се шинира. Когато Ахмед Заде свали ризата на втория ранен, видяхме, че е прострелян два пъти. И двата куршума бяха още в тялото му, твърде надълбоко, и не можеха да се извадят без операция. Единият, в горната част на гърдите, беше счупил ключицата, а другият беше пробил корема и го бе разкъсал от единия хълбок до другия. Раната несъмнено бе смъртоносна. Третият, земеделец на име Сидики, беше тежко ранен в главата. Конят му го хвърлил на скалите и той ударил теменната част на главата си в един камък. Кървеше и ясно се виждаше, че черепът е счупен. Пръстите ми се плъзнаха по ръба на строшената кост, потънала в кръв. Темето му се беше разбило на три парчета. Едното беше толкова хлабаво, че ако го дръпнех, щеше да изпадне в ръката ми. Единствено сплъстената му коса крепеше черепа да не се разпадне. Имаше и голяма подутина на тила, точно над врата. Беше в безсъзнание и се съмнявах, че някога отново ще отвори очи.

Пак погледнах небето. Оставаше толкова малко дневна светлина, толкова малко време. Трябваше да взема решение, да направя избор — да помогна на един от тях да оживее, може би, и да оставя другите да умрат. Не бях лекар и нямах опит с престрелки. Работата явно се падаше на мен и бях склонен да я свърша, защото знаех малко повече от всеки друг. Беше студено. Мръзнех. Бях коленичил в лепкавата кръв и виждах как тя попива в панталоните ми. Погледнах Кадер и той кимна, сякаш четеше мислите ми. Гадеше ми се от чувство за вина и страх. Завих Сидики с одеяло, за да не мръзне, и го зарязах, за да се заловя с човека със счупената ръка.

Халед отвори до мен походната аптечка. На земята в краката на Ахмед Заде, до простреляния, подредих пластмасово шишенце с антибиотична пудра, антисептичен разтвор, бинтове и ножици. Набързо му обясних как да промие и превърже огнестрелните рани, и щом Ахмед се залови за работа, насочих вниманието си към счупената ръка. Мъжът ми заговори трескаво. Познавах добре лицето му. Той имаше дарба да подкарва непослушните кози и често бях виждал как своенравните създания го следват доброволно, докато обикаляше лагера.

— Какво каза той? Не разбрах.

— Попита те дали ще боли — измърмори Халед, като се мъчеше да запази тона и изражението си неутрални, за да ми вдъхне увереност.

— Веднъж преживях нещо такова — отвърнах. — Почти същото. Знам точно колко боли. Толкова много боли, братко, че според мен трябва да му вземеш автомата.

— Ясно — отвърна Халед. — Мамка му.

Той се усмихна широко, докосна земята до ранения, издърпа постепенно калашника от ръката му и го сложи настрани. После, докато мракът настъпваше около нас, петима от приятелите на мъжа го хванаха, а аз започнах да извивам счупената ръка, докато заприлича на здравия, прав крайник, който някога беше и никога вече нямаше да бъде.

— Ил-алла! Ил-алла! — крещеше той отново и отново през зъби.

След като бинтовахме счупеното с твърди пластмасови шини и превързахме раните на простреляния, аз набързо бинтовах главата на потъналия в кома Сидики. После веднага потеглихме по тесния проход. Разпределиха товара по останалите коне. Мъжът с огнестрелните рани яздеше, подкрепян от приятелите си от две страни. На един товарен кон вързаха Сидики и тялото на Маджид — афганеца, убит при нападението. Останалите вървяхме пеша.

Изкачването беше стръмно, но кратко. Пухтейки тежко в разредения въздух и треперейки от студа, който проникваше в костите ми, аз заедно с останалите мъже бутах и влачех запъващите се коне. Афганските бойци нито веднъж не се оплакаха или размърмориха. Когато насреща ми се изправи участък, по-стръмен от всичко, с което се бях сблъскал, аз най-сетне спрях задъхан, за да събера малко сили. Двама мъже се обърнаха, видяха ме и се смъкнаха надолу при мен, жертвайки, безценните изкачени метри. С огромни усмивки и насърчителни потупвания по раменете те ми помогнаха да издърпам един кон по склона, а после се запътиха да помагат на другите пред нас.

— Съжителството с тези афганци може да не е най-прекрасното на света — изпухтя Ахмед Заде, докато драпаше по ронливата пътека зад мен. — Но те несъмнено са най-добрите хора, с които да умреш.

След пет часа катерене стигнахме целта — лагер в планините Шар-и-Сафа. Беше изграден под една огромна издута скала. Под нея имаше изкопана грамадна пещера, която водеше към лабиринт от други няколко пещери. Малки замаскирани бункери заобикаляха пещерата в кръг, който стигаше до края на плоското каменисто планинско плато.

Кадер ни нареди да спрем под светлината на изгряващата пълна Луна. Разузнавачът Хабиб беше предупредил лагера за пристигането ни и муджахидините ни очакваха с голямо вълнение — нас и припасите, които носехме. Бях в средата на колоната и ми предадоха, че Кадер ме вика. Изтичах при него.

— Ще влезем в лагера по тази пътека. Халед, Ахмед, Назир, Махмуд и още няколко души. Не знаем кой точно е в лагера. Нападението при прохода Шахбад ми подсказва, че Асматулла Ачакзай отново е минал на другата страна и подкрепя руснаците. Проходът е негов от три години. Хабиб ми съобщи, че лагерът е приятелски настроен, хората там са на наша страна и ни чакат. Но все още са под прикритие и няма да излязат да ни посрещнат. Мисля, че ще е по-добре нашият американец да язди с нас, по-отпред, зад мен. Не мога да ти заповядам, мога само да те помоля. Ще дойдеш ли?

— Да — отвърнах с надеждата думата да е прозвучала по-убедително за неговите уши, отколкото за моите.

— Добре. Назир и останалите са подготвили конете. Тръгваме веднага.

Назир изведе напред няколко коня и всички уморено се качихме по седлата. Кадер трябва да е бил много по-изтощен от мен, а тялото му сигурно се бореше с много повече болежки и оплаквания, но яздеше с изправен гръб и държеше с уверена ръка бяло-зеленото знаме, подпряно на хълбока му. Подражавайки, аз изпънах рамене и пришпорих енергично коня. Нашата малка колона потегли бавно под сребристата лунна светлина — толкова силна, — че хвърляше грамадни сенки по сивите скални стени.

Пътят от южния склон до лагера представляваше тясна каменна пътека, която завиваше в изящна равномерна дъга отдясно наляво. На трийсет метра нагоре по пътеката, от лявата страна се извисяваше стръмнина, завършваща с натрошени камъни. Отдясно беше гладкото лице на скалната стена. Когато изминахме може би половината път под съсредоточения взор и на своите, и на муджахидините в лагера, дясното ми бедро се схвана. Спазъмът бързо се превърна във възел от режеща болка и колкото повече се мъчех да не й обръщам внимание, толкова по-мъчителна ставаше тя. Реших да отпусна напрежението, като извадя десния си крак от стремето и се опитам да го изпъна. Прехвърлих цялата си тежест върху левия крак и се поизправих. Неочаквано той се огъна, обувката се изплъзна от стремето и аз полетях към грамадните камъни под мен.

Инстинктът за самосъхранение ме накара да размахам ръце и крака и да се вкопча в шията на коня с две ръце и със свободния си десен крак. Докато мигна, се бях изтърсил от седлото и висях с краката нагоре на шията му. Извиках му да спре, но той не ме послуша и продължи по пътеката. Не можех да го пусна. Пътеката беше толкова тясна, а склонът — толкова стръмен, че ако го направех, бях сигурен, че ще се пребия. А конят не искаше да спре. Висях, увил ръце и крака около шията му, с главата надолу, а неговата глава леко се поклащаше до моята.

Чух как първи се разсмяха нашите хора — с обсебващия накъсан, сподавен смях, от който по-късно мъжете страдаха с дни от болки в ребрата. — Онзи смях, който си сигурен, че ще те убие, ако не поемеш дълбоко следващия си дъх. А после чух и бойците муджахидини да се смеят в лагера. Извих врат и видях Кадер, обърнат назад, да се смее гръмогласно заедно с другите. И тогава и аз се разсмях. А когато смехът отслаби прегръдката ми около врата на коня, пак се засмях. Успях да изпъшкам дрезгаво „Тпруу! Спри! Банд каро!“, а мъжете избухнаха в още по-силен смях.

И така влязох в лагера на бойците муджахидини. Мъжете веднага се събраха около мен, помогнаха ми да се откопча от коня и ме изправиха на крака. Колоната ни последва по тясната пътека и мъжете един по един ме тупаха по гърба и раменете. Щом забелязаха тази фамилиарност, муджахидините също започнаха да ме потупват и минаха цели петнайсет минути, докато дойде редът и на последния човек и когато най-сетне можех да седна.

— Да те накара да яздиш с него, не беше най-доброто хрумване на Кадер — каза Халед Ансари, докато се плъзгаше по големия камък, за да седне до мен и се облегне на него. — Но мамка му, човече, с този номер стана много популярен. Тези мъже сигурно не са виждали по-смешно нещо в живота си.

— За Бога! — въздъхнах и се изкикотих за последно. — Яздих през сто планини и прекосих десет реки, почти винаги през нощта, цял месец, и всичко беше наред. И влизам в лагера, увиснал на врата на коня си като тъпа маймуна!

— Не ме карай да започвам пак! — изкиска се Халед и се хвана за хълбока.

Засмях се и аз и въпреки че бях изтощен и понасях примирено присмеха, не исках да се смея повече и се извърнах надясно, за да избегна погледа му. Нашите ранени бяха подслонени под камуфлажен платнен навес. В сенките до него мъжете разтоварваха конете и внасяха товара в пещерата. Видях Хабиб да влачи нещо дълго и тежко зад редицата от работници, все по-надълбоко в мрака нататък.

— Какво… — започнах, все още захилен. — Какво прави там Хабиб?

Разтревоженият Халед веднага скочи на крака. Неговата тревога накара и мен да скоча бързо след него. Изтичахме до редицата от камъни в единия край на плоското планинско плато, заобиколихме ги и го видяхме коленичил, яхнал човешко тяло. Беше Сидики. Докато вниманието на всички бе погълнато от денковете, Хабиб беше изтеглил безчувствения мъж изпод платнения навес. Точно когато дойдохме при него, Хабиб заби дългия си нож в шията му и завъртя китка. Краката на Сидики потръпнаха едва-едва и замряха. Хабиб извади ножа, обърна се и видя, че го гледаме. Ужасът и гневът по лицата ни като че само накара лудостта в очите му да се разгори още повече. Той се ухили.

— Кадер! — изкрещя Халед с лице, пребледняло като окъпаните от лунна светлина камъни наоколо. — Кадербай! Иддар ао! Ела тук!

В отговор чух вик някъде зад нас, но не помръднах. Не откъсвах очи от Хабиб. Той се обърна към мен, прескочи с крак убития и приклекна, все едно се готвеше да ми се нахвърли. Ненормална усмивка изкриви чертите му, но очите му потъмняха — може би от страх, а може би от лукавство. Бързо извърна глава и я килна под странен ъгъл, сякаш се вслушваше с дива ярост в някакъв слаб звук, идещ от далечния мрак. Не чувах нищо, освен шумовете от лагера зад гърба ми и тихите ридания на вятъра, носещ се по каньоните, пропастите и тайните пътеки. В този миг земята, планините, самата страна Афганистан ми се сториха толкова пустинни, толкова лишени от красота и нежност, сякаш пейзажът все едно изобразяваше лудостта на Хабиб. Почувствах се попаднал в клопката на каменния лабиринт на затъналия му в халюцинации мозък.

Докато той се ослушваше, напрегнат като животно пред скок, извърнал лице, аз откопчах кобура си. Извадих пистолета. Дишайки тежко, започнах механично да следвам инструкциите на Кадер; осъзнах какво правя чак когато свалих предпазителя, заредих го и щракнах с ударника. Звуците накараха Хабиб да се обърне към мен. Той погледна пистолета в ръката ми. Беше прицелен в гърдите му. Бавно, почти премалял, ме погледна в очите. Продължаваше да стиска дългия нож. Не знам какво изражение е имало лицето ми на лунната светлина. Не ще да е било добро. Бях взел решение — ако помръднеше и милиметър към мен, щях да натисна спусъка толкова пъти, колкото бяха нужни да го довърша.

Усмивката му премина в хилене или поне приличаше на хилене. Устните му се размърдаха, главата му се разтърси, но не се чу звук.

И очите му, без изобщо да забелязват Халед, се втренчиха в моите и предадоха посланието си. И тогава го чух, чух гласа му в ума си. „Виждаш ли? — говореха те. — Прав съм, че не се доверявам на никого от вас… Вие искате да ме убиете… Всички вие… Искате да умра… Но няма нищо… Не се сърдя… Разрешавам ти… Искам да го направиш…“

Чухме зад нас някакъв звук, стъпка. Двамата с Халед подскочихме, обърнахме се и видяхме, че към нас тичат Кадер, Назир и Ахмед Заде. Когато пак се обърнахме, Хабиб го нямаше.

— Какво има? — попита Кадер.

— Хабиб — отвърна Халед, взирайки се в мрака за някаква следа от безумеца. — Той полудя… Той е луд… Той уби Сидики… Довлече тялото му тук и му преряза гърлото.

— Къде е? — попита сърдито Назир.

— Не знам — отвърна Халед, клатейки глава. — Лин, ти видя ли го накъде тръгна?

— Не. Обърнах се заедно с теб и видях Кадер, но после него просто го нямаше. Сигурно е скочил в пропастта.

— Не може да е скочил — намръщи се Халед. — Дълбока е към петдесет метра. Няма как да е скочил.

Абдел Кадер бе коленичил до мъртвеца и шепнеше молитви, вдигнал длани нагоре.

— Утре можем да го потърсим. — Ахмед положи длан на рамото на Халед, за да го успокои, и погледна небето. — Луната скоро ще залезе и няма да можем да правим нищо, а имаме още много работа: Не се безпокой. Ако е още тук, утре ще го намерим. А ако не го намерим… ако го няма… може би това не е най-лошото за нас, non?

— Искам постовите тази нощ да се оглеждат за него — нареди Халед. — Нашите хора, които познават добре Хабиб, не тукашните.

— Oui — съгласи се Заде.

— Не искам да го застрелят, по-добре да се въздържат — продължи Халед. — Но и не искам да рискуват. Провери всичките му вещи, провери коня и багажа му. Виж какви оръжия и експлозиви може да е взел. Не успях да го огледам добре предишния път, но мисля, че носи нещо под якето. Мамка му, ама че бъркотия!

— Не се тревожи — промълви Заде и отново сложи ръка на рамото на Халед.

— Не мога — настоя палестинецът и се огледа в мрака наоколо. — Много лошо начало. Мисля, че точно сега той е някъде тук и ни гледа.

Щом Кадер приключи с молитвите, отнесохме тялото на Сидики обратно под платнения навес и го увихме в платно, за да извършим погребалните обреди на другия ден. Поработихме още няколко часа, а после налягахме един до друг в пещерата да спим. Всички захъркаха силно, капналите мъже мърдаха неспокойно в съня си, но аз не можех да заспя заради друго. Погледът ми непрекъснато се връщаше на онова място, безлунно и потънало в гъст мрак, където изчезна Хабиб. Халед беше прав. Войната на Кадер наистина започна зле и думите кънтяха в будното ми съзнание. Лошо начало…

Опитах се да се взра в ясните съвършени звезди, пръснати по черните небеса на тази съдбовна нощ, но се разсейвах и отново, и отново се взирах над тъмния край на платото. И осъзнах — така, както без думи разбираме, че любовта е загубена, или внезапно, ала неопровержимо се убеждаваме, че приятелят е фалшив и в действителност никак не ни обича — осъзнах, че войната на Кадер за всички нас ще свърши много по-зле, отколкото започна.