Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (34)

Трийсет и четвърта глава

Два месеца на студени и все по-студени дни ние живяхме заедно с муджахидините — партизани в техния лабиринт от пещери в планините Шар-и-Сафа. Бяха тежки месеци в много отношения, но нашата планинска крепост никога не попадна под пряк обстрел, тъй като се намирахме в относителна безопасност. Лагерът бе само на петдесет километра по права линия от Кандахар, на двайсет километра от главното шосе за Кабул и на петдесет километра югоизточно от язовир Архандаб. Кандахар беше окупиран от руснаците, но те едва удържаха южната столица и градът беше винаги под обсада. Центърът бе обстрелван с ракети, а партизанските битки в покрайнините отнемаха много животи. Главното шосе се намираше в ръцете на няколко добре въоръжени муджахидински отряда. Руските конвои от танкове и камиони от Кабул се принуждаваха да си пробиват път през блокади, за да снабдяват Кандахар — и това правеха месец след месец. Войските от афганската редова армия, верни на марионетното правителство в Кабул, вардеха стратегически важния язовир Аргхандаб, но честите нападения застрашаваха контрола им над ценния ресурс. И така, ние се намирахме горе-долу в центъра на три зони на силни конфликти, всяка от които постоянно се нуждаеше от нови войници и оръжия. Планините Шар-и-Сафа не предлагаха стратегическо предимство за враговете ни и затова боевете не достигаха до нас в добре защитените планински пещери.

През тези седмици времето приближи студеното сърце на суровата зима. Внезапни виелици и вихрушки натрупваха сняг и ние подгизвахме в многослойните кърпени униформи. Мразовита мъгла се носеше толкова бавно през планините, че понякога увисваше някъде с часове — неподвижна и бяла, и непроницаема за погледа като заледено стъкло. Земята винаги беше кална или замръзнала и дори каменните стени на пещерите, в които живеехме, сякаш потръпваха от мразовития полъх на зимата.

Част от товара на Кадер се състоеше от ръчни инструменти и машинни части. През първите дни след пристигането ни направихме две работилници и в тях се работеше през едва точещите се зимни седмици. Имаше малък струг, който монтирахме на ръчно скована маса. Беше с дизелов мотор. Муджахидините бяха сигурни, че наблизо няма вражи сили, за да чуят шума. Въпреки това заглушихме мотора с малко иглу от зеблени чували, натрупани върху него така, че да има пролуки, за да влиза въздух и да излизат изгорелите газове. Същият мотор задвижваше едно точило и един високоскоростен свредел.

С машините муджахидините поправяха оръжията си и понякога ги приспособяваха за изпълнение на нови, по-различни задачи. Това най-вече се отнасяше до минохвъргачките. След самолетите и танковете най-ефективното бойно оръжие в Афганистан беше руската 82-милиметрова минохвъргачка. Партизаните купуваха минохвъргачки, крадяха ги или ги пленяваха в ръкопашна битка, често с цената на човешки живот. После ги обръщаха срещу руснаците, които ги бяха внесли в страната, за да я завладеят. Нашата работилница ги разглобяваше, сглобяваше, а после ги опаковаше в натрити с восък чували, за да се използват в бойните зони чак в Зарандж на запад и Кундуз на север.

Освен клещите за патрони, инструментите за огъване, мунициите и експлозивите, товарът на Кадер включваше нови части за калашниците, които той купи на пазара за оръжие в Пешавар. През 40-те години е създаден руският АК — „Автомат Калашникова“ — от Михаил Калашников в отговор на германските нововъведения във въоръжението. Към края на Втората световна война германските армейски генерали престъпват недвусмислените заповеди на фюрера и произвеждат автоматично бойно оръжие. Оръжейният конструктор, инженер Хуго Шмайзер, използвайки стара руска идея, разработва оръжие — късо, леко и изстрелващо трийсетте патрона в пълнителя със скорост повече от сто изстрела в минута. Хитлер толкова се впечатлява от преди забраненото от него оръжие, че го кръщава „Щурмгевер“, или „Щурмово оръжие“, и заповядва то незабавно да влезе в производство. Производството обаче е твърде ограничено и се появява твърде късно, за да повлияе на усилията на нацистите да спечелят войната. „Щурмовото оръжие“ на Шмайзер — така или иначе — определя тенденцията за всички щурмови пушки до края на века.

АК-47 на Калашников, най-влиятелното и най-широко произвежданото от новите бойни оръжия, работи, като отвежда част от барутните газове, произвеждани от патрона, в цилиндър над цевта. Газът изтласква бутало, което връща затвора върху пружината му и извежда ударника за следващ изстрел. Автоматът тежи около пет килограма, побира трийсет патрона в извит метален пълнител и изстрелва 7.62-милиметровите куршуми с около 715 м/сек в над 300-метров ефективен обсег. В режим на автоматичен огън изстрелва повече от сто патрона в минута и над четирийсет — при единична стрелба.

Оръжието си има своите ограничения, които скоро научих от бойците — муджахидини. Ниската скорост в дулото на тежкия 7.62-милиметров патрон определя параболична траектория, която изисква сложно прицелване за поразяване на мишена, отстояща на триста и повече метра. При стрелба припламването от дулото на калашника, особено от новата серия 74, е толкова ярко, че нощем ослепява стрелеца и често издава позицията му. Цевта бързо се пренагрява и пари в ръцете. Понякога патронът толкова се нагрява в патронника, че избухва в лицето. Това обясняваше защо толкова много бойци по време на бойните операции държаха автомата надалече от тялото или над главите си.

Въпреки всичко оръжието работеше идеално след пълно потапяне във вода, кал или сняг и оставаше една от най-ефикасните и надеждни машини за убиване, създавани някога. През първите четири десетилетия от разработването му са произведени петдесет милиона — повече от всяко друго огнестрелно оръжие в човешката история — и всички варианти на автомат „Калашников“ стават предпочитано бойно оръжие на революционери, обикновени войници, наемници и гангстери по целия воюващ свят.

Оригиналният АК-47 е произведен от закалена и валцована стомана. АК-47 (образец от 1974 г.), създаден през 70-те, е направен от щамповани метални части. Някои от по-старите афгански бойци не признаваха това оръжие с по-малки 5.45-милиметрови патрони и оранжев пластмасов пълнител и предпочитаха солидността на по-тежкия АК-47. Някои от по-младите избираха модела 74 и отхвърляха тежкото оръжие като антика. Моделите, които използваха, бяха произведени в Египет, Сирия, Русия и Китай. Въпреки че по същество бяха идентични, муджахидините предпочитаха едно или друго производство и търговията с оръжия, дори и в рамките на един и същ отряд, беше енергична и непрестанна.

Работилниците на Кадер поправяха и ремонтираха калашници от всички серии и ги преправяха според нуждите. Те бяха безкрайни. Афганците бяха ненаситни в желанието си да опознават оръжията и да придобиват нови умения с тях. Това не беше маниакално или брутално любопитство. В земята, нападана от Александър Велики, хуните, саките, скитите, монголите, могулите, сафавидите, британците, и руснаците, наред с много други, просто беше необходимо да знаеш как се борави с оръжие. Дори когато не се обучаваха в работилниците или не помагаха в работата, там мъжете се събираха да пият чай, сварен на спиртници, да пушат цигари и да разговарят за близките си.

Два месеца работех с тях всеки ден. Топях олово и други метали в малката пещ. Помагах да събираме подпалки и носех вода от извора в подножието на близката клисура. Тътрейки се през тънкия сняг, копаех нови тоалетни и внимателно запечатвах и прикривах тези, които се бяха напълнили. Струговах нови части и претопявах спираловидните метални стружки. Сутрин се грижех за конете, прибрани в друга пещера по-надолу в планината. Когато беше мой ред да доя козите, избивах маслото от млякото и помагах да печем хляб-наан. Ако някой мъж имаше нужда да се погрижат за раната, драскотината или навехнатия му глезен, аз вадех аптечката и се залавях да го лекувам.

Научих припевите на няколко песни и вечер, след като загасяхме огньовете и се скупчехме да се топлим, пеех тихо с мъжете. Слушах историите, които те разказваха шепнешком в тъмното, и Халед, Махмуд и Назир ми превеждаха. Всеки ден, когато те се молеха, и аз мълчаливо коленичех с тях. А нощем, увит в дишащия и хъркащия пашкул на техния сън с миризма на войници — мирис на дим от дърва, оръжейна смазка, евтин сапун с аромат на сандалово дърво, пикня, лайна, пот, просмукала мокрия шаяк, немити човешки коси и конски косми, мехлем и омекотител за седла, ким и кориандър, ментов прах за зъби, чай, тютюн и още какво ли не — сънувах с тях дома и сърцата, които копнеехме да видим отново.

После, когато измина и вторият месец и последните оръжия най-сетне бяха поправени и видоизменени, а припасите, които донесохме — почти привършили, Кадербай заповяда да се подготвим за дългия поход към дома. Той смяташе да се отклони на запад по-далече от границата с Пакистан, към Кандахар, за да закара коне на семейството си. След това с походни мешки и леки оръжия щяхме да се придвижваме нощем, докато стигнем сигурността на пакистанската граница.

— Конете са почти натоварени — докладвах му, щом приготвих багажа си. — Халед и Назир ще се качат тук, когато всичко е готово. Казаха ми да ти предам.

Намирахме се на плоския връх на едно възвишение, от който се разкриваше внушителна гледка към долините и по-нататък — към пустинната равнина, простряла се от подножието на планините чак до Кандахар в хоризонта. Както никога, гъстите мъгли и снегът се бяха вдигнали и можехме да съзерцаваме цялата обширна панорама. На изток от нас се бяха струпали гъсти черни облаци, а студеният въздух бе влажен от дъжда и снега, който носеха. Но за момент скованите ни от студ погледи стигаха чак до края на света и се губеха в красотата му.

— През ноември 1878 година — същия месец, в който поехме на тази мисия — британците проникнали през прохода Кибер. Започнала втората война на Афганистан срещу тях — каза Кадер, без да обръща внимание на съобщението ми или може би отговаряйки му по свой начин. Той се загледа в кълбящите се мъгли на хоризонта — дима от огньовете на далечния Кандахар.

Знаех, че блещукането и пръските на хоризонта можеше да означават избухнали ракети, изстреляни по града на бойците, живели някога там като учители и търговци. Заради войната срещу руските нашественици те се бяха превърнали в дяволи в изгнание и обсипваха с огнен дъжд собствените си домове, магазини и училища.

— А после през прохода Кибер дошъл един от най-страховитите, храбри и безмилостни воини в цялата история на британското владичество — продължи Кадер. — Казвал се Робъртс, лорд Фредерик Робъртс. Той превзел Кабул и наложил безмилостен военен режим. За един ден осемдесет и седем афгански войници намерили смъртта си, обесени на градския площад. Сгради и пазари били разрушени, села — изгорени, стотици афганци — убити. През юни един афгански принц на име Аюб Хан обявил джихад за прогонване на британците. Тръгнал от Херат с десет хиляди войници. Той е мой праотец, от моя род. Във войската, която събрал, също имало мнозина от моя род.

Той спря да говори и хвърли поглед към мен. Златистите му очи светеха под сребристосивите вежди. Устните му бяха толкова здраво стиснати, че бяха побелели по краищата. Уверил се, може би, че го слушам, той отново се загледа в димящия хоризонт и заговори.

— Британският офицер, управляващ Кандахар по онова време, — мъж на име Бъроуз, бил на шейсет и три години, на колкото съм сега аз. Той тръгнал от града с хиляда и петстотин души, британски и индийски войници, и се срещнал с принц Аюб на едно място, наречено Майванд. То се вижда оттук, където седим сега, когато времето е достатъчно хубаво. В битката и двете войски използвали оръдия и избили стотици мъже. Когато се изправяли един срещу друг, войниците стреляли толкова отблизо, че куршумите пронизвали едно тяло и се забивали в следващото. Британците загубили половината си бойци, афганците — две хиляди и петстотин души. Но победили и англичаните били принудени да се оттеглят в Кандахар. Принц Аюб начаса обсадил града.

Беше студено и мразовито на ветровитото възвишение, въпреки необикновено ясното Слънце. Усещах как ръцете и краката ми се вдървяват, копнеех да се изправя и да се разкърша, но не исках да го безпокоя. Вместо това запалих две цигари и му подадох едната. Той я пое, вдигна благодарно вежди, дръпна силно два пъти и чак тогава продължи.

— Лорд Робъртс… знаеш ли, Лин, моят първи учител, моят скъп мистър Макензи, все повтаряше: „Чичо ти Бобс“ — и аз започнах да го повтарям, да му подражавам. После, един ден ми каза, че фразата се отнасяла до същия лорд Фредерик Робъртс, защото, разбираш ли, той убивал моите сънародници със стотици, а бил толкова мил към войниците си, че го наричали „Чичо Бобс“. Казвали, че щом той е начело, всичко щяло да е наред — „Чичо ти Бобс“. След като го научих, никога повече не го произнесох, никога. И нещо твърде странно: моят скъп мистър Макензи беше внук на войник от армията на лорд Робъртс. Дядо му и моите роднини са се били едни срещу други във втората британска война срещу Афганистан. Затова мистър Макензи бе така запленен от историята на моята страна и имаше такива познания за войните. Благодаря на Аллах, аз наистина го имах за приятел и за свой учител, а все още имаше живи мъже, носещи бойни белези от войната, убила неговия и моя дядо.

Кадер отново замлъкна. Двамата се вслушахме във вятъра и усетихме първите бодежи на новия сняг, който той носеше. Беше мразовит полъх, идещ отдалечен Бамиян, който влачеше снега, скрежа и ледения въздух от всички планини чак до Кандахар.

— И така, лорд Робъртс дошъл от Кабул с десетхилядна войска, за да освободи Кандахар от обсадата. Две трети от войниците му били индийци и добри бойци. Робъртс ги превел от Кабул до Кандахар, три хиляди мили, за двайсет и два дни. Много повече от пропътуваното от нас, от мен и теб разстояние от Чаман дотук — а ти знаеш, че то ни отне цял месец с добри коне и помощ от селата по пътя. А те вървели през мразовитите снежни планини към знойната пустиня и после, двайсет дни след като започнал този небивал проход през ада, се били във велика битка с войската на принц Аюб Хан и го победили. Робъртс спасил британците в града и от този ден нататък, дори и след като станал фелдмаршал на войската на Британската империя, се прочул завинаги като Робъртс от Кандахар.

— Убили ли са принц Аюб?

— Не. Той избягал. После британците сложили на трона на Афганистан близкия му роднина Абдул Рахман Хан. Абдул Рахман Хан, също мой праотец, управлявал страната с такава необикновена мъдрост, че британците нямали реална власт в Афганистан. Положението било съвсем същото като преди — преди великият войник и велик убиец „Чичо ти Бобс“ да проникне през прохода Кибер, за да воюва. Но най-важното в тази история, сега, когато седим тук и гледаме пожарищата на горящия град, е, че Кандахар е ключът към Афганистан. Кабул е сърцето, ала Кандахар е душата на тази държава и този, който владее Кандахар, владее Афганистан. Когато руснаците бъдат принудени да напуснат моя град, те ще загубят войната. Не и преди това.

— Мразя всичко това — въздъхнах, уверен за себе си, че новата война няма да промени нищо, че войните всъщност не могат да променят нищо. „Мирът нанася най-дълбоките рани“ — помислих си. И си спомних, че смятах тази фраза за хитроумна и си я бях отбелязал да я използвам в разговори. Спомням си всичко през онзи ден. Спомням си всяка дума и всички онези глупави, суетни, непредпазливи мисли, сякаш съдбата чак сега ме е зашлевила с тях по лицето. — Мразя всичко това и се радвам, че днес си тръгваме.

— Кои са приятелите ти тук? — попита ме той. Въпросът ме изненада и не можех да разгадая какво цели. Той видя озадачението ми и явно развеселен, ме попита отново. — От всички, с които се запозна тук, в тази планина, кои са ти приятели?

— Ами, Халед, очевидно, и Назир…

— Значи Назир вече ти е приятел?

— Да — разсмях се. — Приятел ми е. И Ахмед Заде ми допада. И Махмуд Мелбааф, иранецът. И Сюлейман го бива, и Джалалаад, много щуро хлапе е… И Зафер Расул, земеделецът.

Щом изброих имената, Кадер кимна, но понеже не каза нищо, се почувствах длъжен да продължа.

— Всички са добри хора, мисля. Всички тук. Но тези… тези са мъжете, с които се разбирам най-добре. За това ли ме питаш?

— Коя е любимата ти задача тук? — смени той темата бързо и неочаквано подобно на своя приятел Абдул Гани.

— Любимата ми… Много е смахнато, никога не съм подозирал, че ще го кажа, но мисля, че любимата ми работа е грижата за конете.

Той се усмихна и усмивката забълбука в смях. Бях убеден, не зная защо, че той мисли за онази нощ, когато влязох в лагера, увиснал на врата на коня си.

— Добре, де — ухилих се. — Не съм най-добрият ездач на света.

Той избухна в още по-силен смях.

— Но наистина започнаха да ми липсват, когато пристигнахме тук и ти нареди да настаним конете по-надолу в планината. Странно, някак си свикнах с присъствието им и то неизменно ме караше да се чувствам добре — да отида да ги видя, да ги изчеткам, да ги нахраня.

— Разбирам — промълви той, четейки по погледа ми. — Кажи ми, когато другите се молят и ти коленичиш с тях… Виждал съм те понякога как коленичиш отзад, не много близо… Какво шепнеш? Молитви ли?

— Аз… всъщност не казвам нищо — намръщих се. Запалих още две цигари — не защото имах нужда, а заради топлинката им и това, че ни разсейваха.

— Какво мислиш тогава, щом не говориш? — попита той, пое втората цигара и хвърли угарката на предишната.

— Не бих го нарекъл молитви. Не ги смятам за молитви. Мисля най-вече за хората. Мисля за майка си… и за дъщеря си. Мисля за Абдула… и за Прабакер — разказвал съм ти за него, за починалия ми приятел. Спомням си за приятелите, за хората, които обичам.

— Мислиш за майка си. А за баща си?

Произнесох го бързо, може би прекалено бързо, и усетих как той се взира в мен, а секундите се нижат.

— Жив ли е баща ти, Лин?

— Мисля, че да. Но… но не мога да бъда сигурен. А и така, или иначе не ме интересува.

— Баща ти трябва да те интересува — заяви той и отново извърна очи. Толкова снизходително ми се стори тогава това смъмряне — той не знаеше нищо за баща ми, нито за отношенията ми с него. Така бях затънал в обиди, нови и стари, че не долових болката в гласа му. Тогава не осъзнах, както осъзнавам сега, че и той беше един изгнаник и говореше за собствения си баща.

— Ти си ми повече баща от него — казах и въпреки че наистина го чувствах и му разкривах сърцето си, думите прозвучаха ядовито, почти злобно.

— Не говори така! — сряза ме той с гневен поглед. Никога досега не бе проявявал гняв в мое присъствие, затова внезапният му плам ме накара да трепна неволно. Изражението му мигом омекна и той положи длан на рамото ми. — А сънищата ти? Какво сънуваш тук?

— Сънища ли?

— Да. Разкажи ми за сънищата си.

— Не сънувам много — отвърнах, като се мъчех да си спомня. — Знаеш ли, странно, дълго време сънувах кошмари — кажи — речи откакто избягах от затвора. Но откакто съм тук — горе — не знам дали заради разредения въздух, или защото съм капнал от умора и премръзнал от студ, като си легна, или може би просто заради тревогата от войната — не сънувам кошмари. Тук не. Всъщност дори сънувах и няколко хубави сънища.

— Разказвай.

Не исках да разказвам — бях сънувал Карла.

— Просто… щастливи сънища за любовта.

— Хубаво — измърмори той, кимна няколко пъти и пусна рамото ми. Изглеждаше доволен от моя отговор, но изразът му бе унил, почти печален. — И аз сънувах тук. Сънувах Пророка. Знаеш ли, ние, мюсюлманите, не бива да казваме на никого, ако сънуваме Пророка. Това е много хубаво, прекрасно е и е често срещано сред правоверните, но ни е забранено да разказваме какво сме сънували.

— Защо? — попитах, тръпнейки от студа.

— Защото ни е строго забранено да описваме лицето на Пророка или да говорим за него като някого, когото виждат. Това е желанието на самия Пророк — никой мъж или жена да не го обожава и да откъсва своята обич от Господа. Затова не съществуват изображения на Пророка — няма рисунки, няма портрети, няма статуи. Но аз наистина го сънувах. Значи не съм много добър мюсюлманин, нали? След като ти разказвам съня си. Той вървеше пеша нанякъде. Аз яздех зад него — на съвършен, прекрасен бял кон, и въпреки че не виждах лицето му, знаех, че е той. Затова слязох от коня и му го дадох. И очите ми непрекъснато бяха сведени в знак на почит. Но най-накрая вдигнах поглед и го видях как язди към залязващото Слънце. Това беше сънят ми.

Изглеждаше спокоен, но го познавах достатъчно добре, за да забележа умората, затулила очите му. Но имаше и още нещо — нещо толкова ново и странно, че ми отне време да разбера какво е: страх. Абдел Кадер Хан се страхуваше и усетих как в отговор по собствената ми кожа полазиха тръпки. Беше необикновено. До този миг аз наистина вярвах, че Кадербай не се бои от нищо. Изплашен и разстроен, реших да сменя темата.

— Кадерджи, знам, че сменям темата, но можеш ли да ми отговориш на един въпрос? Мислех за нещо, което ти каза преди време. Ти каза, че животът, съзнанието и всичко останало идва от светлината, родена от Големия взрив. Дали твърдиш, че светлината е Бог?

— Не — отвърна той и онази внезапна потиснатост и уплахата изчезнаха от чертите му, прогонени от изражение, в което виждах само обичлива усмивка. — Не мисля, че светлината е Бог. Мисля, че не е грешно и е разумно да се каже, че светлината е езикът на Бога. Светлината може би е начинът, по който Бог разговаря с Вселената и с нас.

Поздравих се за успешната смяна на темата и настроението. Станах. Затропах с крака и започнах да се пляскам по бедрата, за да раздвижа кръвта. Кадер също стана и поехме по краткия обратен път към лагера, като духахме на ръцете си, за да ги стоплим.

— Като говорим за светлина, ето тази светлина е странна — изпухтях. — Слънцето грее, но лъчите му са студени. В тях няма топлина и се чувстваш в безизходица между студеното Слънце и още по-студените сенки.

— „Заседнали в преплетени проблясъци…“ — издекламира Кадер и аз така бързо извърнах глава, че вратът ме заболя.

— Какво каза?

— Това беше цитат — отвърна бавно. Усещаше колко е важно за мен.

— Стих от едно стихотворение.

Извадих портфейла си от джоба, бръкнах вътре и извадих сгънатия лист. Беше толкова измачкан и изтъркан, че когато го разтворих, сгъвките бяха започнали да се разкъсват. Стихотворението на Карла — онова, което бях преписал от дневника й преди две години, когато отидох в апартамента й с Тарик през Нощта на дивите кучета. Оттогава го носех с мен. В затвора „Артър Роуд“ полицаите ми взеха листа и го скъсаха на парчета. Когато Викрам ме откупи, аз го възстанових по памет и го носех със себе си всеки ден, навсякъде, където отида. Стихотворението на Карла.

— Това стихотворение… — възкликнах развълнувано и му поднесох опърпания, плющящ на вятъра лист. — То е написано от една жена. Жена на име Карла Сааранен. Жената, която ти изпрати при Гуптаджи с Назир да… да ме измъкне оттам. Поразен съм, че го знаеш. Невероятно.

— Не, Лин — отвърна той безстрастно. — Стихотворението е написано от един суфи-поет на име Садик Хан. Знам стиховете му наизуст, много от тях. Той е любимият ми поет. И любимият поет на Карла.

Тези думи смразиха сърцето ми като лед.

— Любимият поет на Карла?

— Убеден съм, че да.

— А доколко добре… доколко добре познаваш Карла?

— Познавам я много добре.

— Мислех… мислех, че си се запознал с нея, когато ме изкара от заведението на Гупта. Тя каза… Тоест, аз мислех, че тя каза, че тогава се е запознала с теб.

— Не, Лин, това не е вярно. Познавам Карла от години. Тя работи за мен. Или поне работи за Абдул Гани, а Гани работи за мен. Но тя трябва да ти го е казала, нали? Не го ли знаеше? Много съм изненадан. Сигурен бях, че Карла ти е говорила за мен. Аз, разбира се, съм й говорил за теб, много пъти.

Мислите ми бяха като ревящите самолети, чийто грохот се носеше над нас в черния пролом: само шум и черни страхове. Какво ми каза Карла след битката с холерната епидемия, докато лежахме заедно и се борехме със съня? „Летях със самолет и срещнах един бизнесмен, индийски бизнесмен, и животът ми се промени завинаги…“ Дали е бил Абдул Гани? За него ли ми говореше? Защо не я разпитах по-подробно за работата й? Защо не ми е казала? И какво вършеше за Абдул Гани?

— Какво върши тя за теб… за Абдул?

— Много неща. Тя притежава много умения.

— Знам за уменията й! — изръмжах му сърдито. — Какво върши за теб?

— Наред с другите неща — заговори Кадер бавно и отмерено, — тя намира полезни и даровити чужденци като теб. Намира хора, които могат да работят за нас, когато имаме нужда.

— Какво? — ахнах и думата всъщност не беше въпрос. Усещах как парчета от мен, замръзнали парчета от лицето и сърцето ми падат и се разбиват наоколо ми.

Той отново заговори, но аз бързо го пресякох:

— Да не би да ми казваш, че Карла ме е вербувала… за теб!

— Да, вербува те. И много се радвам, че успя.

Изведнъж студът проникна вътре в мен, потече във вените ми, а очите ми станаха ледени. Кадер продължаваше да върви, но щом забеляза, че не помръдвам, спря и той. Когато се обърна, все още се усмихваше. В този миг дойде Халед Ансари и шумно плесна с ръце.

— Кадер! Лин! — поздрави ни той с тъжната си усмивка, която бях обикнал. — Взех решение. Доста размишлявах, Кадерджи, точно както ми каза, но реших да остана. Поне за известно време. Хабиб снощи е бил тук. Постовите са го видели. Правил е толкова ненормални неща — онова, което е вършел с руските пленници и дори с някои от афганските пленници тук, на пътя за Кандахар, през последните няколко седмици са… големи гадости, а аз трудно се впечатлявам от такива неща. Толкова е ужасно, че хората смятат да предприемат нещо. Много са стреснати и смятат да го застрелят на място. Говорят си как ще го погнат като див звяр. Трябва да… Трябва да се опитам да му помогна някак. Ще остана, ще се опитам да го намеря, ще се помъча да го убедя да се върне с мен в Пакистан. Затова… тази вечер тръгвайте без мен, а аз… аз ще ви настигна след няколко седмици. Ами… ами това е, май. Това… това дойдох да ви кажа.

След тази кратка реч настана ледено мълчание. Гледах Кадер и чаках да заговори. Бях разгневен и уплашен, странно уплашен — от онзи арктически ужас, който само любовта може да вдъхне. Кадер ме гледаше в очите и четеше мислите ми. Халед поглеждаше ту единия, ту другия, объркан и смутен.

— Ами нощта, когато се срещнах с теб и Абдула? — попитах през зъби, стиснати от студа и от още по-студения страх, който ме разкъсваше като спазъм.

— Забравяш — отвърна Кадер малко по-строго. Лицето му беше мрачно и решително, също като моето. Тогава така и не ми мина през ум, че и той се чувстваше измамен и предаден. Бях забравил за Карачи и полицейските проверки. Бях забравил, че имаше предател в собственото му обкръжение, някой негов близък, който се бе опитал да прати в плен или на смърт него, мен и останалите. Не ми мина през ум, че мрачното му безстрастие може да е нещо по-различно от жестоко пренебрежение към чувствата ми. — Ти си срещнал Абдула много преди нощта, в която се запознахме. Срещнал си го в храма на Стоящите Баба, нали? Онази нощ той беше там, за да пази Карла. Тя не те познаваше добре. Не беше сигурна в теб, не знаеше дали може да ти се довери на непознато за нея място. Искаше там да има някой, който би могъл да й помогне, ако намеренията ти към нея не са почтени.

— Той е бил неин бодигард… — измърморих, а мислех: „Тя не ми се е доверявала“…

— Да, Лин, беше, и то добър. Доколкото разбрах, онази вечер е имало някакво буйство. Абдула се е намесил, за да я спаси — а може би, за да спаси и теб. Вярно ли е? Такава беше работата на Абдула: да пази хората за мен. Затова го изпратих да те проследи, когато племенникът ми Тарик дойде да живее при теб в жопадпати. И още през първата нощ той ти помогна да прогониш дивите кучета, не е ли вярно? И през цялото време, докато Тарик беше при теб, Абдула беше близо до теб и до Тарик, точно както му наредих.

Не го слушах. Мислите ми бяха сърдити стрели, които свистяха назад, към едно време и едно място много по-рано. Търсех Карла — онази Карла, която познавах и обичах, но всеки миг с нея започна да издава тайните и лъжите си. Спомних си първата ни среща, първата секунда, как тя протегна ръка да ме спре, за да не попадна под автобуса. Аз бях на булевард „Артър Бъндър“, на ъгъла с „Козуей“, недалеч от Къща за гости „Индия“. В сърцето на туристическия квартал. Дали не е причаквала там чужденци като мен, дали не е търсела полезни хора, които ще могат да работят за Кадер, когато той се нуждае от тях? Да, разбира се. Самият аз бях вършил същото в известен смисъл, докато живеех в бордея. Шляех се на същото място и търсех чужденци, току-що слезли от самолета, които искаха да сменят пари или да си купят чарас.

Назир дойде при нас, следван на няколко крачки от Ахмед Заде. Те застанаха до Кадербай и Халед, насреща ми. Назир се навъси и огледа небето от юг на север — изчисляваше колко минути остават, докато ни връхлети снежната буря. Бяхме стегнали и два пъти проверили багажа за обратния път и той нямаше търпение да потегли.

— А помощта ти за моята клиника? — попитах. Гадеше ми се и знаех, че ако раздалеча колене и отпусна крака, ще рухна. Кадер не отговори и аз повторих въпроса. — Ами клиниката? Защо ми помагаше за клиниката? Това част от твоя план ли беше? От този план?

Леден вятър духна над широкото плато и всички ние потръпнахме и залитнахме, когато с всичка сила блъсна дрехите и лицата ни. Небето бързо притъмня, мръсносива облачна вълна заля планините и се срути върху далечната равнина и сияещия умиращ град.

— Там ти свърши добра — работа — отвърна той.

— Не те питах за това.

— Не мисля, че сега е моментът да говорим за тези неща, Лин.

— Точно сега е — не отстъпвах аз.

— Има неща, които няма да разбереш — заяви той, сякаш го беше обмислял много пъти.

— Просто ми кажи.

— Много добре. Всички лекарства, които донесохме в този лагер, всички антибиотици и пеницилин за войната са доставени от прокажените на Ранджит. Трябваше да разбера дали ще са безопасни за употреба тук.

— О, Господи… — изстенах.

— Затова се възползвах от възможността, от странния факт, че ти, чужденец, без никакви семейни връзки или връзки с посолството, основа клиника в собствения ми бордей. Възползвах се от този шанс да изпробвам медикаментите върху хората от жопадпати. Трябваше да съм сигурен, нали разбираш, преди да ги донеса тук.

— За Бога, Кадер! — изревах.

— Трябваше да бъда.

— Само шибан маниак би постъпил така!

— Не го приемай толкова навътре, Лин! — кресна ми Халед. Останалите, застанали от двете страни на Кадер, се напрегнаха, сякаш се страхуваха, че ще го нападна. — Държиш се крайно неуместно, човече!

— Аз съм се държал неуместно! — изломотих. Усещах как зъбите ми тракат и се борех да накарам вкочанените ми крайници да ме слушат. — Аз съм се държал неуместно, еби му майката! Той използва хората от бордея за опитни зайчета и лабораторни мишки, или майната му там, за да си изпробва антибиотиците… и използва мен, за да ги излъжа, защото те ми вярват… а аз съм се бил държал неуместно!

— Никой не пострада! — кресна ми Халед. — Всички лекарства бяха добри и ти свърши добра работа. Хората оздравяваха.

— Трябва да се приберем на топло и то веднага, и там да разговаряме за това — намеси се бързо Ахмед Заде с надеждата да ни умилостиви. — Кадер, трябва да изчакаш този сняг да се разнесе и тогава да тръгнеш. Да влезем вътре.

— Ти трябва да разбереш — заяви твърдо Кадер, без да го удостои с внимание. — Това бе военно решение — двайсет изложени на риск живота срещу спасяването на хиляда, и хиляда изложени на риск, за да се спасят милион. Трябва да ми повярваш, ние знаехме, че лекарствата са добри. Шансът прокажените на Ранджит да те снабдят с нечисти лекарства беше много малък. Когато ти ги дадохме, бяхме почти напълно уверени, че са безопасни.

— Разкажи ми за Сапна. — Ето, изказах го открито, моя най-съкровен страх, свързан с него и моята близост с него. — И това ли беше твое дело?

— Аз не съм Сапна. Но отговорността за извършените от него убийства наистина ляга върху мен. Сапна убиваше заради мен — за тази кауза. И ако искаш да знаеш истината — аз наистина имах полза от кървавите му дела. Заради Сапна, заради неговото съществуване и заради страха от него и защото се заклех да го намеря и да го спра, политиците и полицията ми позволиха да докарам пушки и други оръжия от Бомбай през Карачи и Кета тук, за тази война. Кръвта, пролята от Сапна, наистина смаза нашите колелета. И пак бих го направил. Пак бих използвал убийствата, извършени от Сапна, и бих извършил и още убийства със собствените си ръце, ако това ще помогне на нашата кауза. Ние имаме кауза, Лин, всички ние, които сме тук. Ние се борим и живеем, и сигурно ще умрем за тази кауза. Ако спечелим тази борба, ние ще променим цялата история, вовеки, от този миг и от това място, и с тези битки. Това е нашата кауза — да променим целия свят. Каква е твоята кауза? Каква е твоята кауза, Лин?

Толкова бях премръзнал, когато първите снежинки се завъртяха около нас, че треперех, тресях се и не можех да спра да тракам със зъби.

— Ами… ами мадам Жу… когато Карла ме накара да се престоря на американец. Твоя идея ли беше? Твой ли беше планът?

— Не. Карла води своя лична война с Жу и си имаше собствени основания. Но аз одобрих плана й да те използва, за да измъкне приятелката си от Двореца. Исках да те видя дали ще се справиш. Още тогава си мислех, че един ден ти ще си моят американец в Афганистан. И ти се справи добре, Лин. Малцина могат да се справят толкова добре срещу Жу в собствения й Дворец.

— Още едно нещо за последно, Кадер — заекнах. — Когато попаднах в затвора… Ти имаше ли нещо общо с това?

Настана тежко мълчание, смъртоносното, задъхано мълчание, което попива в паметта по-дълбоко и от най-острия звук.

— Не — отвърна той най-сетне. — Но истината е, че аз можех да те измъкна оттам още след първата седмица, ако решах. Разбрах почти веднага. И да ти помогна беше в моята власт, но не ти помогнах. Можех, но не го направих.

Погледнах Назир и Ахмед Заде. Те ме гледаха спокойно. Погледът ми се плъзна към Халед Ансари. Той се взря в очите ми с болезнена, сърдита и дръзка гримаса, която изпъна цялото му лице към назъбения белег, който го разрязваше.

Всички те знаеха. Всички знаеха, че Кадер ме е оставил вътре. Но в това нямаше нищо лошо. Кадер не ми дължеше нищо. Не той ме беше вкарал там. Не беше длъжен да ме изкара. А той в края на краищата ме изкара — изкара ме от затвора и наистина ми спаси живота. Просто бях понесъл толкова много бой и други хора бяха пребивани заради мен, когато се опитвах да му пратя вест по тях… и дори и да бяхме успели, да му бяхме предали вестта, Кадер нямаше да предприеме нищо и щеше да ме остави там, докато се подготви за действие. Просто всичките ми надежди бяха толкова напразни, толкова безсмислени. А когато докажеш на човек колко напразни са били надеждите му, колко напразно се е надявал, ти убиваш сияйното и доверчивото в него, онова, което иска да бъде обичано.

— Искал си да се увериш, че… че ще ти бъда… толкова благодарен. И затова… затова си ме зарязал там, така ли?

— Не, Лин. Просто не ти провървя, такъв ти беше късметът по онова време. Имах уговорка с мадам Жу. Тя ни помагаше да се срещаме с политиците и ни осигуряваше услугите на един от пакистанските генерали. Той беше… неин… познат. В действителност той бе специален клиент на Карла. Тя първа го доведе, същия този пакистански генерал, при мадам Жу. И това бе връзка от решаващо значение. Той беше изключително важен за моя план. А тя, мадам Жу, ти беше толкова сърдита, че нищо, освен затвор не би я удовлетворило. Искаше да те убият вътре. Веднага щом приключих с моите дела, още на първия ден, пратих твоя приятел Викрам за теб. Трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че никога не съм искал да ти причиня болка. Аз те харесвам. Аз…

Той млъкна внезапно, защото се хванах за кобура на кръста ми. Халед, Ахмед и Назир веднага се напрегнаха и вдигнаха ръце, но бяха твърде далеч, за да ме достигнат само с един скок, и го знаеха.

— Кадер, ако сега не се обърнеш и си тръгнеш, кълна се пред Господа, пред Бога се кълна, че ще направя нещо, което ще ни довърши и двамата. Не ми пука какво ще се случи с мен, стига само никога повече да не ми се налага да те гледам, да разговарям с теб, да те слушам.

Назир пристъпи бавно, почти небрежно, застана пред Кадер и го закри с тялото си.

— Кълна се пред Господа, Кадер. В момента изобщо не ми пука дали ще живея, или ще умра.

— Но сега тръгваме за Чаман, когато снегът се разчисти — отвърна Кадер и тогава за пръв и единствен път чух гласът му да трепне.

— Не се шегувам. Няма да тръгна с теб. Оставам тук. Сам ще тръгна. Или пък ще остана тук. Няма значение. Просто… се разкарай… от очите ми! Стомахът ми се обръща, като те погледна!

Той не помръдна от мястото си. Усещах напора на желанието да извадя пистолета и да го застрелям — желание, което ме заливаше с горещи, трескави вълни на погнуса и ярост.

— Ето какво трябва да знаеш — проговори той най-сетне. — Каквито и злини да съм сторил, сторил съм ги заради правилни подбуди. Никога не съм ти причинил по-голямо зло от онова, което мислех, че ще понесеш. И е редно да знаеш, трябва да го знаеш, че винаги съм те имал за приятел и за свой любим син.

— А ти знай това — отвърнах му, а снегът се трупаше по косата и раменете ми. — Мразя те от дън душа, Кадер. Цялата ти мъдрост всъщност се свежда само до това, не е ли така? Да вдъхваш омраза в хората. Попита ме каква е моята кауза. Единствената ми кауза е собствената ми свобода. И точно сега това означава да се освободя от теб, завинаги.

Лицето му бе вцепенено от студ. Снегът валеше по мустаците и брадата му и беше невъзможно да разгадаеш изражението му. Но златистите му очи светеха през белезникавата мъгла и все още бяха изпълнени с предишната обич. А после той се обърна и тръгна. И другите тръгнаха с него, а аз останах сам в бурята, стиснал кобура в замръзналата си разтреперана длан. Разкопчах го, извадих „Стечкина“ и щракнах бързо и сръчно с петлето, точно както той ме бе учил. — Стисках го, насочен към земята.

Минутите минаваха — убийствените минути, когато можех да се втурна след него и да го убия, а после и себе си. После се опитах да пусна пистолета, но той не искаше да падне от вдървените ми вледенени пръсти. Опитах се да го освободя с лявата си ръка, но пръстите ми бяха толкова схванати, че се отказах. И в белия вихър, в който се бе превърнал моят свят, аз вдигнах ръце към белия дъжд, както някога, под топлия дъжд в селото на Прабакер. И бях съвсем сам.

Когато се изкатерих върху стената на затвора преди толкова много години, все едно бях изкатерил стената на края на света. Когато се плъзнах надолу към свободата, изгубих целия си познат свят и цялата обич в него. В Бомбай се бях опитал несъзнателно да си създам нов свят на обич, подобен на изгубения, който дори би могъл да го замени. Кадер беше моят баща. Прабакер и Абдула — братята ми, Карла — любимата ми. И после, един по един, изгубих всички. Отново бях загубил целия свят.

Една ясна мисъл дойде при мен неканена и нахлу в ума ми като издекламиран стих от стихотворение. Разбрах защо Халед Ансари бе така твърдо решен да помогне на Хабиб. Внезапно съвършено и ясно разбрах какво всъщност се опитваше да направи той. „Той се опитва да се спаси“ — произнесох и го повторих неведнъж, усещах как изтръпналите ми устни треперят, произнасяйки думите, но ги чувах в ума си. И щом си го помислих и казах, разбрах, че не мразех нито Кадер, нито Карла. Разбрах, че не можех да ги намразя.

Не знам защо сърцето ми се обърна така внезапно и така напълно.

Може би заради пистолета в ръката ми — властта, която той ми даваше да отнемам живот или да го пощадя, и инстинктите от дълбините на природата ми, които ми попречиха да стрелям. Може би заради това, че изгубих Кадербай. Защото докато той се отдалечаваше от мен, аз усещах с кръвта си — кръвта, чийто мирис надушвах в гъстия бял въздух, кръвта, чийто вкус изпълваше устата ми — че всичко е свършено. Каквато и да бе причината, промяната ме заля отвътре като мусон — и не остави нито следа от развихрената смъртоносна омраза, която ме изпълваше само преди мигове.

Все още бях гневен, че бях отдал толкова много синовна обич на Кадер и че душата ми, пряко волята на съзнанието ми, бе молила за обичта му. Гневях се, защото той беше решил, че може да ме употреби, да ме използва като средство да постигне целите си. И бях разярен, че ми бе отнел единственото в целия ми живот — работата ми като лекар на бордея, която можеше да ме спаси, поне в моите мисли, макар и никъде другаде, и да уравновеси донякъде всички извършени от мен неправди. Дори и това малко добро бе омърсено и осквернено. Гневът в мен бе тежък и твърд като базалтова плоча и знаех, че ще са нужни години, за да се стопи, но не можех да ги мразя.

Те ме бяха лъгали, бяха ме предали и оставиха разкъсани белези там, където преди бе моето доверие. Вече не ги харесвах, не ги уважавах, не им се възхищавах, но продължавах да ги обичам. Нямах друг избор. Разбирах го ясно там, изправен сред бялата пустош. Не можеш да убиеш любовта. Дори и с омраза не можеш да я убиеш. Можеш да убиеш влюбването, обичта, дори прелестта. Можеш да убиеш всички тях или да ги обездвижиш в плътно оловно разкаяние, но самата любов не можеш да убиеш. Любовта е пламенното търсене на истина, различна от твоята, и изпиташ ли я веднъж, искрено и всеотдайно, любовта е вечна. Всеки акт на любов, всеки миг на разтвореното сърце е част от вселенското добро, част от Бога, или от онова, което наричаме Бог, и тя никога не може да умре.

По-късно, когато снегът се поразнесе, аз стоях малко встрани от Халед и гледах как Кадербай, Назир и хората им потеглят от лагера с конете. Великият Хан, мафиотският дон, моят баща седеше с изправен гръб на седлото. Държеше знамето, увито около копието, и нито веднъж не погледна назад.

Решението ми да се разделя с Кадербай и да остана с Халед и другите в лагера увеличи грозящата ме опасност. Без Хана бях много по-уязвим, отколкото в неговата компания. Докато го гледах как си тръгва, бе разумно да предположа, че няма да успея да се върна в Пакистан. Дори си го казах: „Няма да успея… Няма да успея…“

Но чувството, което ме изпълваше, докато гледах как господарят Абдел Кадер Хан пое по поглъщащия светлината сняг, не беше страх. Приемах съдбата си и дори я приветствах. „Най-сетне ще получа онова, което заслужавам“ — помислих си и тази мисъл някак си ме пречисти. Онова, което ме изпълваше, не беше страх, а надеждата, че той ще продължи да живее. Беше свършено завинаги и никога повече не исках да го видя. Но докато го гледах как слиза в долината на белите сенки, аз се надявах той да живее. Молех се нищо да не го застрашава. Моята скръб по него се изливаше в молитвите ми и аз го обичах. Обичах го.