Грегъри Дейвид Робъртс
Шантарам (27)

Двайсет и седма глава

Употребяваните паспорти, които ние, фалшификаторите и контрабандистите от занаята, наричахме „книги“, трябваше да минат проверка, преди да бъдат продадени или използвани от черноборсаджиите. Винаги съществуваше възможността наркоманите, бегълците или изпадналите чужденци, продали паспортите си на нашите агенти, да бъдат издирвани за някое сериозно закононарушение в собствената им или в друга страна. Немалко контрабандисти бяха залавяни по този начин. Купуваха си паспорти, преправяха си ги и поемаха на мисия само за да ги арестуват на някое чуждестранно летище, защото собствениците им са издирвани за убийство, кражба или различни обвинения за контрабанда. За да останат клиентите доволни и нищо да не застрашава куриерите ни, Абдул Гани подлагаше всеки новозакупен или откраднат паспорт на двустепенна проверка.

Митничар с достъп до компютъра на бомбайското международно летище осигуряваше първия филтър. По избрано от него време и на посочено от него място му давахме лист със страната на издаване, номера и оригиналното име от всеки паспорт, който трябваше да се провери. Ден — два по-късно той връщаше листа със задраскани данни на тези, които фигурираха в компютъра му. Някои паспорти не вършеха работа, защото за собствениците им бяха издадени международни заповеди за арест. Други — защото собственикът им беше под подозрение: намек за връзки с нелегална търговия на наркотици или оръжия, или политическа връзка, която изнервяше службите за сигурност. Каквито и да бяха причините, тези паспорти не можеха да бъдат продадени на черно или използвани от куриерите на Гани.

Но и тези „книги“ си имаха приложения. Можеше да се ползват, като се махаха шевовете и чистите страници се влагаха в някой друг паспорт. Вътре в Индия се използваха и за други неща. Въпреки че чужденците бяха длъжни да представят паспортите си за попълване на С формуляра, когато се регистрираха в хотел, във всеки град имаше местенца, където не бяха чак толкова придирчиви към приликата или липсата й между паспорта и приносителя му. В тези хотели всеки паспорт вършеше работа. Въпреки че с такъв прецакан паспорт не можеше да излезе от Индия, един мъж или жена можеше да го ползва, за да се придвижва спокойно вътре в страната и да покрие минимума законови изисквания, които законопослушните хотелски управители бяха длъжни да спазват.

Чистите книги, които минаваха митническата проверка, минаваха през втори филтър в офисите на въздухоплавателните компании. Всички най-големи компании си имаха собствени списъци с криминално издирвани или прецакани паспорти. Включването на име и номер на паспорта в списъка можеше да се дължи на всичко — от лош кредитен рейтинг или измами на аеролинии до всякакви инциденти с грубиянско поведение на пътник в самолета. Съвсем естествено, когато контрабандистите заминаваха, за да вършат престъпленията си, те искаха да избегнат всякакво внимание извън рамките на най-повърхностното и рутинното от страна на персонала на компанията, митницата или полицията. Прецаканият паспорт, независимо по каква причина, не им вършеше работа. Агентите на Абдул Гани в офисите на повечето големи авиокомпании в Бомбай проверяваха номерата и имената на придобитите от нас паспорти и докладваха кои са прецакани. Чистите книги, които минеха и през двата филтъра — малко по-малко от половината придобити — биваха продавани или използвани от куриерите на Кадер.

Клиентите, които купуваха нелегалните паспорти на Гани, се деляха на три основни категории. Първите бяха икономически бежанци — хора, прогонени от земите си от глада или решили да търсят по-добър живот в нова страна. Имаше турци, които искаха да работят в Германия, албанци, които искаха да работят в Италия, алжирци, които искаха да работят във Франция, и хора от няколко азиатски страни, които искаха да работят в Канада и Съединените щати. Семейство, група семейства, а понякога и цяло село събираха оскъдните си припечелени пари, за да купят един от паспортите на Абдул и да пратят любимия син в някоя от обетованите земи. След като заминеше, той се хващаше на работа, за да върне заема и по-нататък да купи нови паспорти за други млади мъже и жени. Паспортите вървяха на цена между пет и двайсет и пет хиляди долара. Мрежата на Кадербай продаваше всяка година по около стотина от тези паспорти на бедността и годишната му печалба от тях, като се извадят всички разноски, беше повече от един милион долара.

Политическите бежанци съставяха втората категория клиенти. Катаклизмите, които пращаха тези хора в изгнание, често бяха жестоки. Те бяха жертви на войни и конфликти на обществена, верска и етническа основа. Понякога катаклизъмът беше законен — хиляди жители на Хонконг, непризнати за британски граждани, ставаха потенциални клиенти с едно драсване с писалка, когато през 1984 г. Великобритания подписа намерението си да върне на Китай колониалното си владение след тринайсетгодишен период на суверенитет. По цял свят по всяко време имаше двайсет милиона бежанци, живеещи в лагери и приюти. Паспортните агенти на Абдул Гани никога не оставаха без работа. Една нова „книга“ струваше на тези хора от десет до петдесет хиляди долара. По-високите цени се определяха от по-големите рискове при промъкването във военни зони и по-голямата нужда да избягаш от тях.

Третата група клиенти за незаконните „книги“ на Абдул бяха престъпниците. Понякога тези престъпници бяха хора като мен — крадци, контрабандисти, наемни убийци, които имаха нужда от нова самоличност, за да са една крачка пред полицията. Специалните клиенти на Абдул Гани обаче бяха мъже, които по-скоро строяха затвори и ги пълнеха, отколкото да лежат в тях. Те бяха диктатори, лидери на военни преврати, тайни полицаи и бюрократи от корумпирани режими, принудени да офейкат, след като се разкриеха престъпленията им или режимът паднеше. Един угандийски бежанец — мъж, с когото контактувах лично — беше откраднал повече от един милион долара, отпуснати от международни валутни агенции за строеж на важни учреждения, включително на детска болница. Болницата така и не била построена. Вместо това болните, ранените и умиращите деца били извозвани в един далечен лагер и оставяни сами да се оправят. На уговорената от мен среща в Киншаса, Заир, мъжът ми плати двеста хиляди долара за две „книги“ — идеален, съвсем чистичък швейцарски паспорт и оригинален, непокътнат канадски — и замина благополучно за Венецуела.

Агентите на Абдул в Южна Америка, Азия и Африка влизаха във връзка с незаконни присвоители, мъчители, мандарини и висши военни, подкрепяли рухнали тирании. Връзките с тях ме караха да изпитвам гневен срам повече от всичко, което бях вършил на служба при Кадербай. На младини, когато живеех свободно, се бях отдал на писане на памфлети и статии за вестници. Години наред проучвах и изобличавах престъпленията и нарушенията, извършвани от подобни хора. Излагах себе си на риск, подкрепяйки стотици яростни сблъсъци с полицията по време на протестите срещу тях. Все още чувствах старата омраза и задушаващ гняв, когато общувах с тях. Но животът, който познавах, вече го нямаше. Аз също бях издирван. И за моята глава беше определена цена. Бях гангстер, живеех ден за ден и само Съветът на Кадеровата мафия стоеше между мен и изтезанията в затвора.

И така, аз играех ролята си в мрежата на Абдул Гани и помагах на закоравели убийци да се измъкват от смъртните си присъди — каквито бяха изпълнявали над толкова много хора и каквито самите те бяха заслужили. Това ми беше противно, те също ми бяха противни и им го показвах. При всяка сделка ги притисках до стената и гневът, който предизвиквах у тях, бе моята малка утеха. Те ме нервираха със своите пазарлъци, тези нарушители на човешките права, самодоволни и възмутени, че трябва да харчат парите, изтръгнати от устата на хората. Но в края на краищата всичките се огъваха и приемаха условията ни. И добре плащаха.

Никой друг в мрежата на Кадербай като че не споделяше моето възмущение. Сигурно няма друг кръг, по-цинично настроен към политиката и политиците, от този на професионалните престъпници. Според техните възгледи всички политици са безскрупулни и корумпирани и всяка политическа система е в услуга на силните богати над беззащитните бедни. В известен смисъл с времето и аз започнах да споделям тази идея, защото познах опита, на който почива тя. Затворът ни беше запознал отблизо с нарушенията на човешките права и всеки ден съдът потвърждаваше онова, което бяхме научили за закона: богатите във всяка страна и във всяка система винаги получават най-голямата справедливост, която може да бъде купена с много пари.

От друга страна, престъпниците от мрежата на Кадер проявяваха някакъв егалитаризъм, който би изпълнил комунистите и християните гностици с възхитена завист. Те не отдаваха никакво значение на цвета на кожата, вероизповеданието, расата или политическата ориентация на клиентите и не ги съдеха, когато ги разпитваха за миналото им. Всеки живот, без значение невинен или покварен, бе сведен до един — единствен въпрос: доколко наложително се нуждаеш от „книгата“? Отговорът определяше тарифата и всеки клиент, който имаше пари да плати, се прераждаше без минало и без грехове в момента на сделката. Никой клиент не беше по-добър, нито по-лош от другите.

Абдул Гани, подтикван от най-чистия аморален дух на пазарните сили, обслужваше нуждите на генерали, наемници, присвоители на обществени фондове и разпитвачи — убийци без ни най-малък намек за смут или порицание. Тяхната свобода всяка година носеше по около два милиона долара чиста печалба. Но въпреки че не се гнусеше етически от източниците на доходите, Абдул Гани беше религиозен и суеверен, що се отнасяше до харченето. Всеки долар, спечелен от спасяването на тази отровна клиентела, отиваше за програма за подпомагане на бежанците, създадена от Кадербай за иранците и афганците, прогонени от родните си места от войната. Всеки паспорт, закупен от военните диктатори и техните апаратчици, купуваше още петдесет паспорта, лични карти или документи за пътуване за ирански и афгански бежанци. Така в един от онези душевни лабиринти, които съдбата обича да изгражда около алчността и страха, високите цени, плащани от тираните, спасяваха мнозина пострадали от тиранията.

Кришна и Вилу ме научиха на всичко, което знаеха за паспортния занаят. С времето започнах да експериментирам и да си създавам нови самоличности с американски, канадски, холандски, немски и британски „книги“. Работата ми не беше добра колкото тяхната и никога нямаше да бъде. Добрите фалшификатори са художници. В артистичните им виждания нарочно и творчески положеното петно, придаващо на всяка страница фалшивата й автентичност, трябва да присъства не по-малко от точността на променените или изфабрикувани подробности. Всяка страница, създадена от тях, е миниатюрно живописно платно, малко изражение на тяхното изкуство. Точният ъгъл на един леко изкривен печат или лекото размиване на друг са също толкова важни за тези малки платна, колкото и формата, разположението и цвета на една паднала роза в картина, сътворена от велик майстор. Ефектът, без значение доколко умело е постигнат, винаги се ражда от интуицията на художника. А на интуиция не можеш да се научиш.

Вместо това моите умения намираха израз в историите, които трябваше да се измислят за всяка новосъздадена „книга“. Те често попълваха прекъсвания, продължили месеци и дори години в данните за пътувания, отбелязани в паспортите, които купувахме от чужденците. Някои бяха просрочили визите си и това нарушение трябваше да бъде изтрито от паспорта, преди да бъде използван отново. След като сложехме изходен печат от бомбайското летище преди датата на изтичане на визата, аз се залавях да измисля история на движението от страна в страна за всеки паспорт, използвайки банката от изходни и входни печати, създадена от Вилу. Малко по малко подновявах всяка „книга“ и накрая й слагах нова виза за Индия и входен печат от бомбайското летище.

Веригата от влизания и излизания, свързваща тези дупки във времето, винаги бе внимателно обмисляна. Кришна и Вилу имаха библиотека с бордови дневници на най-големите авиокомпании и списъци на всички полети за и от Европа, Азия, Африка и двете Америки с датите и часовете на излитане и пристигане. Ако слагахме печат в британски паспорт, който потвърждаваше, че притежателят му е пристигнал в Атина на четвърти юли, да кажем, бяхме сигурни, че самолет на Бритиш Еъруейс е кацнал на този ден на атинското летище. По този начин всеки паспорт съдържаше лична история на пътувания и преживявания, подкрепена от данни, графици и подробности за времето. Те осигуряваха на новия му собственик правдоподобна лична история.

Първата ми проверка на паспортите, които бях изработил за себе си, беше по вътрешния трансферен маршрут, известен като двойното прехвърляне. Хиляди ирански и афгански бежанци в Бомбай се опитваха да намерят убежище в Канада, Австралия, Щатите и другаде, но правителствата на тези страни отказваха да ги приемат. Ако успееха да кацнат там, можеха да обявят, че търсят убежище и да се подложат на процедурата за приемане или отхвърляне на молбата им. Тъй като те наистина бяха политически бежанци и наистина търсеха убежище, исканията им често бяха удовлетворявани. Номерът беше първо да ги закараме в Канада, Швеция или някоя друга държава по избор.

Използвахме системата на двойното прехвърляне. Когато иранци и афганци се опитваха да купят в Бомбай билети за страните, в които щяха да търсят убежище, искаха от тях да покажат валидни визи за тези страни. Но те не можеха да ги получат легално, а фалшивите визи бяха неприложими, защото веднага ги проверяваха в регистъра на консулството. Затова аз купувах билет за Канада или Швеция с фалшива виза. Мен — гора, добре облечен чужденец с европейска външност — никога не ме подлагаха на нещо повече от бегла проверка.

Никой не си правеше труда да проверява дали визата ми е истинска. Бежанецът, на когото помагах, си купуваше билет за вътрешния полет на същия самолет, от Бомбай за Делхи. При качване получавахме бордови пропуски — моят беше зелен, международен, а неговият — червен, вътрешен. Вече във въздуха си сменяхме пропуските. На летище Делхи позволяваха само на хората със зелени пропуски да останат на борда. Стиснал в ръка вътрешния пропуск, аз слизах и оставях бежанеца да продължи за Канада или Швеция, или която и да е избрана дестинация. Щом пристигнеше, той щеше да обяви, че търси политическо убежище и щеше да започне процедурата за признаване. В Делхи можех да преспя в петзвезден хотел и после да купя пак билет, за да повторя процеса „двойно прехвърляне“ с друг бежанец по маршрута Делхи — Бомбай.

Системата работеше. През онези години прехвърлихме стотици ирански и афгански лекари, инженери, архитекти, академици и поети в избраните от тях страни.

За едно „двойно прехвърляне“ получавах три хиляди долара и известно време извършвах по две прехвърляния месечно. След три месеца летене с международни полети от Бомбай до Делхи, Калкута, Мадрас и обратно, Абдул Гани ме прати на първата ми международна куриерска мисия. Отнесох пакет с десет паспорта до Заир. Със снимките на получателите, пратени от Киншаса, Кришна и Вилу бяха сътворили от паспортите идеални фалшиви „книги“. Запечатахме ги в найлон, залепих ги с тиксо за тялото си под три пласта дрехи и полетях към горещия и добре въоръжен хаос на международното летище в Киншаса.

Мисията беше опасна. По онова време Заир беше неутрална ничия земя между кървавите войни — подстрекавани от Великите сили — бушуващи в Ангола, Мозамбик, Намибия, Судан, Уганда и Конго. Страната беше личният феод на очевидно побъркания диктатор Мобуту. Процент от печалбата от всяко престъпление в кралството влизаше в джоба му. Мобуту беше любимец на западните сили, защото купуваше всички скъпи оръжия за убиване, които те му предложеха. И да са били загрижени, че ги насочва срещу профсъюзни активисти и други социални реформатори в родината си, публично те никога не изразиха тревогата си. Западните правителства посрещаха диктатора на разкошни кралски и президентски приеми, докато стотици мъже и жени бяха изтезавани до смърт в неговите затвори. Същите правителства ме преследваха чрез международното полицейско разузнаване Интерпол и нямах никакво съмнение, че техният съюзник с най-голямо удоволствие би ме довършил вместо тях — като премия, така да се каже — ако паспортната мисия се провалеше и ме арестуваха в неговата столица.

Но въпреки това безумието на Киншаса ми хареса — град, който процъфтяваше като отворен пазар за търговията на всевъзможна контрабанда: от злато и наркотици до ракетни установки. Градът беше пълен с наемници, бегълци, престъпници, черноборсаджии, спекуланти и сурови опортюнисти с разярени погледи от цяла Африка. Там се чувствах като у дома си и бих останал и по-дълго, но трябваше да предам паспортите и да ми изплатят сто и двайсетте хиляди долара. Парите бяха на Кадербай и исках да ги предам колкото се може по-бързо. Хванах първия обратен полет за Бомбай и докладвах на Абдул Гани.

От тази мисия спечелих десет хиляди американски долара, добих впечатление за терена и се запознах с африканския клон на мрежата на Гани. Опитът си струваше риска, мислех тогава. Парите не бяха важни. Бих се хванал и за половината сума или дори по-малко. Знаех, че животът на повечето хора в Бомбай протичаше много по-евтино.

Нещо повече, имаше я и опасността. За някои опасността е вид наркотик или дори афродизиак. Като беглец, живеещ всеки ден и всяка нощ със страха, че ще бъда убит или заловен, за мен опасността бе нещо друго. Тя беше едно от копията, с което убивах дракона на стреса. Тя ми помагаше да заспя. Когато отивах на опасни места и вършех опасни неща, ме заливаше нов и по-различен страх. Този нов страх заглушаваше ужаса, който твърде често ме тревожеше, докато бях буден. Когато изпълнех задачата и новият страх утихнеше и си отидеше, аз се задавях от изтощен покой.

И не бях сам в тази жажда за опасни задачи. Докато работех, срещнах други агенти, контрабандисти и наемници, чиито трескави погледи и подпалени от адреналина рефлекси бяха същите като моите. Точно като мен всички те бягаха от нещо, което не можеха да забравят и срещу което не можеха да се изправят. И само парите от опасността, спечелени от безразсъден риск, им помагаха да избягат за няколко часа и да заспят.

Последваха второ, трето, четвърто пътуване до Африка без инциденти. Използвах три различни паспорта, всеки път заминавах и пристигах на различно международно летище и ползвах вътрешните линии за Бомбай. Полетите с двойно прехвърляне между Делхи и Бомбай продължиха. Задачите за специалисти, които изпълнявах заедно с валутните дилъри на Халед и някой от търговците на злато, ми отваряха достатъчно работа — през повечето време, за да не мисля твърде много и за Карла.

В края на мусона посетих бордея и придружих Касим Али на всекидневната му обиколка. Докато проверяваше отводнителните канали и нареждаше повредените колиби да се поправят, си спомних как му се възхищавах и зависех от него, когато живеех в коптора. Вървейки до Касим Али, обут с новите си кубинки и черни джинси, аз гледах как силни младежи, босоноги и облечени с лунги, копаеха и стържеха с ръце като мен някога. Гледах ги как укрепват оцелелите стени и прочистват запушените канали, за да остане сух бордеят до края на дъждовете. И им завиждах. Завиждах им за това колко важна работа вършат и за ревностната им отдаденост. Някога толкова добре я познавах — тази пламенна и безрезервна отдаденост. Спечелвах гордите и благодарни усмивки на тукашните жители, когато свършехме мръсната работа. Но този живот за мен беше свършил — и неговите добродетели и безценни утехи бяха далечни и невъзвратими като живота, който познавах и загубих в Австралия.

Може би усещайки мрачното ми настроение, Касим ни насочи към откритата площ, където Прабакер и Джони се занимаваха с първоначалната подготовка за сватбите си. Джони и десетина негови съседи издигаха скелета на шамиана — голямата шатра — където щяха да се проведат сватбените церемонии. По-нататък други мъже строяха малка сцена, където двойките щяха да седнат след обреда и да получават даровете си от роднини и приятели. Джони ме поздрави сърдечно и обясни, че Прабакер работи с таксито си под наем и ще се върне след залез-слънце. Обиколихме заедно скелета, огледахме конструкцията и обсъдихме относителните преимущества и цените на найлоновото и на памучното покритие.

С покана да пием чай Джони ме поведе към групата строители на сцената. Бившият ми съсед Джитендра ръководеше проекта. Изглежда беше преодолял мъката, която го омаломощаваше дълги месеци, след като холерната епидемия покоси жена му. Не беше як като преди — някогашното му шкембе се беше смалило до малка твърда могилка под фланелката му — но очите му отново грееха с надежда и усмивката му не беше насилена. Синът му Сатиш беше израснал бързо и изведнъж след смъртта на майка си. Когато се ръкувах с него, плъзнах в шепата му банкнота от сто рупии. Той я прие също така потайно и я пъхна в джоба на шортите си. Усмивката му беше сърдечна, но все още страдаше за смъртта на майка си. В очите му имаше пустота, черна дупка от скръб и потрес, която поглъщаше всички въпроси и не даваше отговори. Когато поднови работата си — режеше кокосово въже за мъжете, които овързваха бамбуковите колове — лицето му отново се вкамени. Познавах това изражение. Понякога го мярках, случайно, в огледалото — така изглеждаме, когато онази част от щастието, невинната и доверчивата, ни е отнета и ние обвиняваме себе си, оправдано или не, за загубата й.

— Ти знаеш ли откъде съм получил името си? — попита ме Джони, докато пиехме горещия и вкусен чай от бордея.

— Не — отвърнах с усмивка на смеха в очите му. — Никога не си ми разказвал.

— Родил съм се на тротоара, близо до пазара „Крофорд“. Майка ми имала местенце там, колибка от найлон и два пръта. Найлонът бил вързан за стената под едно табло за афиши. То било изпочупено и на него били останали само парчета от два афиша. От едната страна имало парче от киноафиш с името Джони. До него имало плакат с реклама за пури, с… да, позна! Била останала само думата Пурата.

— И на нея й харесало — продължих аз вместо него — и тя…

— … ме нарекла Джони Пурата. Родителите й, нали знаеш, те я изхвърлили. А мъжът, който бил моят баща, я зарязал и тя напълно се отказала и от двете фамилни имена за мен. Докато траели родилните мъки, докато ме раждала там, на тротоара, тя се взирала в тези думи, Джони Пурата, и го приела за поличба, прощавай за шегата. Тя беше много, много упорита жена.

Той загледа как на малката сцена Джитендра, Сатиш и останалите вдигаха плоски парчета шперплат на скелето, за да направят пода.

— Името е хубаво, Джони — казах аз след малко. — На мен ми харесва. И ти е донесло късмет.

Той се усмихна, а усмивката му премина в смях.

— Поне се радвам, че не е било реклама за слабително или нещо такова! — изтърси той. В отговор прихнах и разпръсках чая.

— Доста време се бавите с минаването под венчило — отбелязах, когато пак можех да говоря. — Защо така?

— Кумар… Та, той иска да се прави на преуспял бизнесмен и да даде зестра на всяка от дъщерите си. Ние с Прабакер му казахме, че не вярваме в тия неща. Не искаме зестра, разбираш ли, старомодно е, такива работи. Да ти кажа, таткото на Прабакер е на друго мнение. Прати от селото списък — списък с даровете, които си е намислил. Иска златен часовник — „Сейко“ автоматик — и ново колело, наред с другите неща. Моделът колело, което иска и си е избрал, ние му казахме, че е много голямо. Казахме му, че има къси крака и няма да стигат педалите, а камо ли земята, йаар ама той е пощурял по това колело. Както и да е, чакаме Кумар да събере цялата тая зестра. Сватбите са насрочени за последната седмица на октомври, преди всичките Дивали и така нататък.

— Тежка седмица ще е. Приятелят ми Викрам също ще се жени през тази седмица.

— Ти нали ще дойдеш на сватбите, Лин? — попита той леко навъсен. Джони беше човек, който услужваше на другите с безкористна щедрост. И както често става с такива хора, далеч не можеше да моли за услуги или да изразява желанията си със същата лекота.

— Не бих ги пропуснал за нищо на света! — разсмях се аз. — Ще дойда, накичен със звънчета! Съвсем буквално — като чуеш звън на звънчета, да знаеш, че идвам!

Когато го оставих, той разговаряше със Сатиш. Момчето слушаше съсредоточено и се взираше в лицето му с очи, безизразни като надгробна плоча. Спомних си как се беше вкопчило за крака ми в деня, когато Карла дойде при мен в бордея; как я беше одобрил със срамежлива, искрена усмивка. Споменът разряза умъртвеното ми сърце. Казват, че никога не можеш да се прибереш отново у дома и в това, разбира се, има много истина. Но и обратното е вярно. Ти трябва да се върнеш и винаги ще се връщаш, и никога не можеш да спреш да се връщаш, колкото и да се мъчиш.

Имах нужда да се развлека и поех с мотора към „Ар Кей филм студиос“ с пълна газ, като криволичех твърде начесто и твърде бързо между колите. Предния ден бях наел осем чужденци и ги пратих на Лиса. Не ми беше трудно да намирам и навивам чужденци за роли без реплики в боливудски филми. Същите тези немски, швейцарски, шведски и американски туристи, които биха реагирали недоверчиво и враждебно на индийски кастинг агенти, откликваха въодушевено на моите предложения. През годините, в които живях в бордея и работех като туристически гид, бях срещал всякакви чуждестранни туристи и си бях разработил стил на общуване с тях, с който бързо печелех доверието им. Този стил беше две части шоумен, две части ласкател и една част флиртаджия в съчетание с намек за немирство, снизхождение за аромат и щипка презрение.

Работата като туристически гид ми донесе и приятелства в няколко ключови ресторанта в „Колаба“. Години наред водех групите туристи в „Кафе Монегар“, „Пикадили“, бара за сокове на „Дипти“, „Едуард Осми“, ресторант „Мезбан“, „Апсара Кафе“, кафене „Странд“, „Идеал“ и други в туристическия район и ги насърчавах да си харчат там парите. Когато имах нужда от чужденци за епизодични роли в боливудски филми, обикалях тези кафенета и ресторанти. Собствениците, управителите и сервитьорите винаги ме посрещаха сърдечно. Щом видех подходяща група младежи и девойки, им отправях предложението за шанс да се снимат в индийски филм. С подкрепата на персонала обикновено за няколко минути спечелвах доверието и съгласието им. После се обаждах на Лиса Картър да уреди транспорта за следващия ден.

Системата работеше добре. За няколкото месеца, откакто се бяхме захванали, водещи студии и продуценти възлагаха на Лиса да подбира актьори. Намирането на най-скорошната група — чужденците, които наех вчера — беше първата ни работа за прочутото Ар Кей студио.

Бях любопитен да разгледам големия и престижен комплекс и щом минах през входната порта, духът ми се издигна до високите сиви платна на двукрилните ламаринени покриви. У Лиса Картър и хората като нея мечтаният свят на киното вдъхваше почти благоговение. Аз не тръпнех толкова пред света на филмите, но той определено ми действаше. Всеки път, когато влизах във въображаемото царство на киностудия, малка част от магията, която създава филмите, ме хващаше за душата и ме издигаше, сияещ от изненада над мрачното море, на което — твърде много и твърде често — приличаше животът ми.

Пазачите ме насочиха към звукоизолирана зала, където чакаха Лиса и нейната група германци. Бях уцелил почивката между снимките и заварих Лиса да поднася кафе и чай на младите чужденци. Те бяха настанени на две маси — две от няколкото, наредени около сцената сред декора, изобразяващ моден нощен клуб. Поздравих ги, разменихме си някакви любезности и Лиса ме отведе настрана.

— Как се справят? — попитах я, когато останахме насаме.

— Страхотни са! — отвърна радостно тя. — Търпеливи, непринудени и мисля, че се забавляват. Снимките ще са добри. Доста свестни хора изпращаш за последните две седмици, Лин. Студиата са много доволни. Бихме могли… ами, бихме могли, ние с тебе, да го разработим това.

— На теб ти допада, нали?

— И още как! — Тя ми се усмихна така, че бих почувствал усмивката и с тила си. После изражението й стана по-сериозно, решително — такава решителност забелязвате у хората, които вършат всичко по трудния начин, без надежда. Тя беше красива — красавица от калифорнийските плажове в плътската джунгла на Бомбай; мажоретка, която се беше измъкнала сама от смъртоносните пиявици на хероина и сибаритския задух на Двореца на Мадам Жу. Кожата й беше чиста и загоряла, небесносините й очи сияеха решително. Дългата й вълниста руса коса беше прибрана назад в елегантна прическа, подчертаваща благоприличието на скромния й кремав костюм с панталон. „Тя е победила хероина — усетих се, че мисли, когато я погледнах в очите. — Откачила се е от стафа.“ И изведнъж осъзнах колко е храбра и че нейната храброст — когато знаеш, че съществува и знаеш как да я видиш — беше осезаема и приковаваща като свирепата безлична заплаха в окото на тигър.

— Този ангажимент ми харесва — каза тя. — Харесват ми и хората, и работата. Този живот ми харесва. И мисля, че и на теб ще ти хареса.

— Ти ми харесваш — усмихнах се аз.

Тя се засмя, хвана ме подръка и ме поведе на разходка из снимачната площадка.

— Филмът се нарича „Панч Паапи“ — осведоми ме тя.

— Пет целувки…

— Не, паапи, не папи. Има игра на думи. Паапи означава крадец, а папи — целувка. Значи всъщност е „Петимата крадци“, но има шега — че е и „Пет целувки“, защото е романтична комедия. Главната женска роля се играе от Кими Каткар. Мисля, че е разкошна. Не е най-добрата танцьорка в света, но е красавица. В главната мъжка роля е Чънки Панди. Той би могъл да е добър, наистина добър, ако главата му не беше завряна толкова надълбоко в собствения му гъз.

— Докато сме на тая тема, Маурицио създавал ли ти е още неприятности?

— Не се е обаждал никакъв, но се тревожа за Ула. Няма я вече от цяло денонощие. Модена й се обади онзи ден вечерта, тя се разбърза и излезе. Той изплува за пръв път от седмици. Оттогава не съм я чувала, а обеща да се обади.

Разтърках чело и пригладих разрошената си коса.

— Ула знае какво прави — изръмжах. — Тя не е твой проблем, нито пък мой. Помогнах й, защото ме помоли. Защото я харесвам. Но тази история с Ула-Маурицио-Модена вече почва да ми писва, нали ме разбираш? Модена споменали й нещо за парите?

— Не знам. Може би.

— Ами, тях още ги няма и Модена също. Уличните момчета ми разказват. Маурицио обикаля навсякъде да го търси. И няма да се откаже, докато не го намери. И Ула не е по-долу. Шейсет хиляди долара — не са чак толкова много, но хората убиват и за по-малко. Ако Модена ги е взел, по-добре да не закача Ула, докато Маурицио го преследва.

— Знам, знам.

Изведнъж очите й изгубиха блясъка си и станаха тревожни.

— Не се безпокоя за Ула — каза тя тихо. — За теб се тревожа. Ако Модена се е върнал, трябва известно време да се движиш плътно с Абдула. Или с мен.

Тя ме погледна. Устните й бяха се превърнали в бели ивици, здраво стиснати около онова, което искаше да каже, ала не можеше или не успяваше.

— Разкажи ми за сцената — предложих й в опит да ни извадя от студения черен въртоп, в който се бе превърнал животът на Ула. — За какво се разказва в този филм?

— Това е нощен клуб или поне филмовата версия на такъв. Героят открадва скъпоценен камък от богат политик, мисля… нещо такова… и тича тук да се скрие. Гледа как момичето, Кими, изпълнява голям танцов номер, и се влюбва в нея. Когато идват ченгетата, тя скрива камъка в перуката си. Останалият филм е за това как той се опитва да се доближи до нея, за да си върне камъка.

Тя замълча и се загледа в лицето ми, опитваше се да разгадае изражението ми.

— Той е… сигурно мислиш, че е тъповат.

— Не, не мисля — засмях се. — Харесва ми. Харесвам всичко това. В реалността този тип просто ще я пребие и ще си прибере камъка. Може и да я застреля даже. Боливудската версия повече ми допада.

— И на мен — усмихна се и тя. — Много. Сглобиха всичко това от боядисано платно и тънички летви и то е… все едно създават мечти, нещо такова. Знам, че звучи лигаво, но говоря сериозно. Обичам този свят, Лин, и не искам да се връщам в другия.

— Хей, Лин! — провикна се глас зад гърба ми. Беше Чандра Мехта, единият от продуцентите. — Да ти се намира една минутка?

Оставих Лиса с немските туристи и отидох с Чандра Мехта под металната подпора, крепяща сложна конструкция с ярки прожектори. Той беше с бейзболна шапка, нахлупена наопаки, и натискът на стегнатата лента правеше пухкавото му лице още по-кръгло. Избелелите сини джинси „Левис“ бяха закопчани под издутия му корем, почти скрит от дългата му риза-курта. Беше се изпотил в леко влажния въздух на покритата снимачна площадка.

— Здрасти, мъжки. Как е? Щеше ми се да те видя, йаар. — Говореше с придихание, заговорнически. — Да излезем на чист въздух. Тука направо ще се сваря, йаар.

Докато се разхождахме между сградите с метални покриви, костюмирани актьори пресичаха пътя ни заедно с мъже, понесли декори и снимачна техника. По едно време група от девет красиви танцьорки, облечени в екзотични костюми с пера, ни подмина на път към снимачната площадка. Те ми извъртяха главата и принудиха и тялото ми да се обърне, докато оправя отново посоката. Чандра Мехта дори не ги погледна.

— Слушай, Лин, за какво исках да говоря с теб… — Той докосна лакътя ми, както крачехме. — Та значи, имам един приятел, той се занимава с бизнес, върти много сделки в САЩ. Ачаа, как да го кажа… Той има проблем с обмяната в долари на приходите си в рупии, йаар. Аз, така да се каже, се надявах, че ти… Едно птиченце ми каза, че си услужлив, когато парите не текат.

— Предполагам, че тези пари трябва да са в щатски долари, когато текат правилно?

— Да — усмихна се той. — Много се радвам, че разбираш проблема му.

— Доколко е заприщен притокът?

— О, мисля, че около десет хиляди ще отприщят много хубаво нещата.

Казах му курса на щатския долар при Халед Ансари и той се съгласи. Уредих си среща с него на следващия ден на снимачната площадка. Той трябваше да донесе рупиите — много по-дебела пачка банкноти, отколкото американската валута — в мека раница, готова да я взема с мотора. Скрепихме сделката с ръкостискане. Помнейки, че представлявам господаря Абдел Кадер Хан — човек, чието име не биваше да споменава нито Мехта, нито аз — стиснах малко по-грубо ръката му. Причиних му съвсем малка болка, само прищракване, но тя подчерта строгия поглед зад дружелюбната ми усмивка.

— Ако ще се дъниш, Чандра, изобщо не се захващай — предупредих го, докато болката пулсираше от стиснатата ръка към очите му. — Никой не обича да се подпичкват с него, а най-малкото приятелите ми.

— О, но разбира се, че няма, баба! — пошегува се той, но не успя да потуши тревожната искра в очите си. — Няма проблеми. Кои бахт наи! Не се безпокой! Много съм ти благодарен, че можеш да помогнеш на мен, на моя… какво да кажа, да помогнеш на моя приятел за неговия проблем, йаар.

Тръгнахме обратно към залата и заварих Лиса с колегата продуцент на Мехта, Клиф де Суза.

— Здрасти, човече! Ти ставаш! — изтърси Клиф за поздрав, хвана ме подръка и ме помъкна към масите на „нощния клуб“. Погледнах Лиса, но тя само вдигна ръце в жест, който казваше „Сам се оправяй, приятел.“

— Какво става, Клиф?

— Трябва ни още един мъж, йаар. Трябва ни мъж, гора, да седне между тия две хубавици.

— О, не, не ви трябва — възразих му и се опитах да се изтръгна от хватката му, без да го обидя. Бяхме на масата. Двете германки станаха и се опитаха да ме издърпат на стола между тях. — Не мога! Аз не играя! Стеснявам се пред камера! Не мога!

— Na, komm’schon! Hor’auf!^[1] — възпротиви се едното от момичетата. — Нали ти вчера ни разправяше колко било лесно, на?

Момичетата бяха приятни. Бях избрал тяхната група точно защото всички бяха здрави и привлекателни момчета и момичета. Усмивките им ме накараха да се присъединя. Замислих се какво би означавало това — да участвам във филм, който ще гледат триста милиона души в десет или повече страни, докато се укривам като най-издирвания в отечеството престъпник. Беше глупаво. Беше опасно.

— О, защо пък не, по дяволите? — вдигнах рамене.

Клиф и сценичните работници се оттеглиха, а актьорите заеха местата си. Звездата, Чънки Панди, беше хубав, атлетичен бомбаец. Бях го гледал в няколко филма, на които ме заведоха моите индийски приятели, и с изненада открих, че на живо е много по-красив и харизматичен, отколкото на екрана. Асистент гримьор му държеше огледалото, докато той се решеше и нагласяше косата си. Беше се втренчил в огледалото като хирург по време на сложна, критична операция.

— Изтърва най-хубавото — прошепна ми едната от германките. — На този му отне страшно много време да си научи танцовите стъпки за сцената. Много пъти здравата се орезили. И при всеки резил тоя дребният с Spiegel… с огледалото, изскача и го гледаме как пак и пак се реше. Ако просто бяха използвали резила му и ресането пред огледалото, дето го държи дребосъкът, казвам ти, че това ще стане страшен комедиен хит.

Режисьорът на филма стоеше до оператора, вперил око в обектива на камерата, а после даде наставления на осветителите. По даден знак асистент-режисьорът призова за тишина на площадката. Операторът обяви, че камерата работи.

— Звук! — изкомандва режисьорът. — И… начало!

Музиката гръмна от грамадните високоговорители като тези по стадионите. Не бях чувал досега музика от индийски филм да кънти толкова силно и бях възхитен. Танцьорките, включително и звездата Кими Каткар, изскочиха на изкуствената сцена. Лъкатушейки по площадката между тълпата от статисти, Кими прекоси плавно сцената и тръгна от маса на маса, като не спираше да танцува и да жестикулира. Героят се включи в танца, а когато пристигнаха актьорите, играещи ченгетата, се шмугна под масата. Целият епизод във филма продължаваше само пет минути, но репетициите продължиха цяла сутрин, а снимките — до късно следобед. Първият ми опит в шоубизнеса завърши с две кратки завъртания на камерата, уловила широката ми усмивка, когато Кими поспря зад гърба ми в изкусителния си танц.

Отпратихме чуждестранните туристи с две таксита, а Лиса потегли с мен и с „Булет“-а към града. Беше топла вечер и тя свали сакото си и откопча шнолата на дългата си коса. Обви кръста ми с ръце и притисна буза до гърба ми. Тя беше добър пасажер — от тези, които отдават волята си с необичайно доверие и настройват тялото си на вълната на ездача. Усещах през тънката си бяла риза как гърдите й се притискат в гърба ми. Ризата ми бе разгърдена срещу топлия вятър и дланите й се притискаха в опънатата кожа на кръста ми. Никога не карах с каска. Отзад на седалката имаше закопчана каска за пътника, но тя избра да не я слага. Понякога, когато спирахме заедно с движението или за да завием, вятърът развяваше дългата й вълниста руса коса над рамото ми и я натикваше в устата ми. Ароматът на върбинков цвят играеше по устните ми. Бедрата й се притискаха към мен, нежно и с обещание, или със заплаха за силата, която притежаваха. Спомних си тези бедра, кожата, мека като лунна светлина по моята длан през онази нощ у Карла. И тогава, сякаш четеше мислите ми или в унисон с тях, щом моторът спря на един светофар, тя попита:

— Как е детето?

— Детето ли?

— Момченцето, което доведе онази вечер, спомняш ли си, у Карла?

— Добре е. Миналата седмица го видях у чичо му. Вече не е толкова малък. Бързо расте. Учи в частно училище. Не му харесва много там, но ще се справи.

— Мъчно ли ти е за него?

Светна зелено, аз потеглих и намалих газта, за да навлезем в кръстовището със стакато ритъма на ревящия мотор. Не й отговорих. Разбира се, беше ми мъчно за него. Той беше добро дете. Беше ми мъчно за дъщеря ми. Беше ми мъчно за майка ми и за цялото ми семейство. Тъгувах за приятелите си, за всичките, и през онези отчаяни години бях убеден, че никога повече няма да ги видя. Мъката по обичните ми хора беше за мен като траур и беше по-тежка, много по-тежка заради това, че доколкото знаех, те не бяха мъртви. Сърцето ми понякога бе гробище, пълно с надгробия без имена. И когато бях сам в апартамента си, нощ след нощ, тази скръб и мъката по тях ме душаха. Тоалетката беше затрупана с пачки пари, имаше и прясно подправени паспорти, които можеха да ме отведат… навсякъде. Но нямаше къде да отида: нямаше място, което да не е лишено от смисъл, характер и любов заради празнината на мястото на онези, които ги нямаше и бяха загубени завинаги.

Аз бях беглецът. Аз бях изчезналият. Аз бях липсващият, липсващ в действие. Но вътре в попътната струя на моето бягство липсващите бяха те. В моето изгнание липсваше целият ми някогашен свят. Бягството на беглеца, който се мъчи пряко душата си да унищожи миналото — а заедно с него да укрепне и всяка издайническа следа за това кой е бил и откъде идва и от онези, които някога са го обичали. И ние се втурваме в това самозаличаване, за да оцелеем, но неизменно се проваляме. Не можем да се отречем от миналото, но не можем и да избягаме от мъките му, защото миналото е говореща сянка, която върви редом с истината за това кои сме, крачка след крачка, чак докато умрем.

Докато яздехме, от розово-лилавата палитра на превалилата вечер се издигна синьо-черна нощ. Гмурнахме се заедно с морския вятър в тунели от светлина. Мантията на залеза падна от раменете на града. Ръцете на Лиса се движеха по изпънатата ми кожа като морето, като неговата бушуваща, прииждаща ласка. И за кратко, докато се носехме заедно с мотора, ние бяхме едно: една страст, едно обещание, размиващо се в компромис, една уста, вкусваща струята на опасността и възторга. И нещо — може би любов, а може би страх — ме тласкаше към избора и шепнеше в топлия вятър: „Никога няма да бъдеш по-млад и по-свободен от сега“.

— Ще си ходя.

— Не искаш ли кафе или нещо друго? — попита ме тя, пъхнала ключа в ключалката на входната врата.

— Ще си ходя.

— Кавита много се е запалила по историята, която си й разказал, за онези момичета от бордея. Възкръсналите момичета. Само за това говори. Сините сестри — така ги нарича. Не зная защо им казва така, но името си го бива.

Тя ми говореше, за да ме задържи. Погледнах в небето на нейните очи.

— Ще си ходя.

Два часа по-късно, напълно буден, все още усещах притискането на устните й в целувката за лека нощ и никак не се изненадах, когато телефонът иззвъня.

— Можеш ли да дойдеш веднага? — попита ме тя, щом вдигнах слушалката.

Мълчах и се мъчех да намеря начин да кажа „не“ така, че да прозвучи като „да“.

— Опитвах се да намеря Абдула, но той не вдига — продължи тя и тогава долових глухите, страхливи, ужасени нотки в монотонния й глас.

— Какво има? Какво е станало?

— Имахме неприятности… Случи се беда…

— Маурицио ли беше? Добре ли си?

— Той е мъртъв — промълви тя. — Убих го.

— Има ли някой там?

— Някой? — повтори вяло тя.

— Има ли някой друг там, в апартамента?

— Не. Тоест, да — Ула е тук и той, на пода. Това е…

— Слушай! — наредих й. — Заключи вратата. Не пускай никого вътре.

— Вратата е изкъртена — смотолеви тя. — Той изкърти бравата и нахлу.

— Добре. Подпри я с нещо — със стол или с нещо друго. Не отваряй, докато дойда.

— Ула е… ужас. Тя… доста е разстроена.

— Всичко ще се нареди. Само залости вратата. Не звъни на никой друг. Не говори с никого и не пускай никого вътре. Направи две кафета с много мляко и захар — четири лъжици захар — и седнете с Ула да ги изпиете. Сипи й и някакво силно питие, ако има нужда. Идвам. След десет минути съм там. Стой вътре и запази спокойствие.

Докато яздех нощта, врязвах се в гъмжащите от хора улици и криволичех с мотора из паяжината от светлини, не чувствах нищо — нито страх, нито ужас, нито тръпки на възбуда. Да прехвърлиш червената черта с мотоциклет означава така да надуваш газта с всяка смяна на скоростите, че стрелката на километража да се завърта чак до края на червената зона, до максималния предел. И точно това правехме ние, всичките, всеки по своя си начин — Карла и Дидие, и Абдула, и аз. Ние прехвърляхме червената черта в живота си. И Лиса. И Маурицио. Въртяхме стрелката и я вкарвахме в червената зона.

Един холандски наемник в Киншаса веднъж ми каза, че единственият път, когато е престанал да мрази себе си бил когато поетият от него риск станал толкова голям, че действал, без да мисли и да чувства нищо. Прииска ми се да не ми го беше казвал, защото разбирах точно какво означава. И яздех в нощта, издигах се в нощта и празнотата в сърцето ми сякаш беше покой.