Мишел Бюси
Черните лилии (86)

85

Ситроенът „Пикасо“ спира почти под прозореца ми. Такси. Свикнала съм. Такситата често оставят туристи пред хостела в края на вечерта. Пристигат с последния влак от Париж на гарата във Вернон, понякога багажниците им са пълни с куфари и чанти.

Нептун, естествено, се приближава. Обикновено задните врати на такситата се отварят и оттам изскачат рояк деца, развълнувани и възбудени от пътуването. Нептун си умира да ги посрещне… Тази вечер Нептун няма късмет. В таксито няма нито едно дете. А само един мъж, доста възрастен мъж. Няма и багаж… Странно…

Нептун се заковава пред мъжа. Старецът се навежда над него. Гали дълго кучето ми, сякаш е намерил стар приятел.

Боже мой!

Възможно ли е?

Всичко в мен изригва: сърцето, очите, главата ми.

Възможно ли е?

Навеждам се още, но този път не за да падна! О, не, разбира се, че не! В никакъв случай! Залива ме ужасяваща топла вълна. Виждам се на прозореца в друга къща — Розовата къща на Моне, в друг живот. До мен стоеше един мъж, невероятно съблазнителен. Тогава бях му казала странни думи, думи, които никога не съм мислила, че могат да излязат от устата ми.

Думи в стила на стихотворение от Арагон… Научено наизуст…

„Влюбих се единствено във вашия Тайгър Триумф! — И бях добавила със смях: — А може би и в начина, по който галите Нептун.“

Накланям се още напред. Гласът се изкачва по стените на кулата. Тя се е променила толкова малко за близо петдесет години…

— Нептун! Дебеланчо, никога не съм допускал, че ще те намеря тук след толкова време… жив!

Връщам се в стаята и се залепвам за стената. Сърцето ми ще се пръсне. Опитвам се да разсъждавам разумно, да мисля.

Завинаги… за цял живот…

Никога не срещнах отново Лоренс Серенак. Инспекторът бе добро, много добро ченге. Няколко месеца след случая Морвал научих от Силвио Бенавидиш, че Лоренс пожелал да го преместят в Квебек. Като че ли искал да избяга на другия край на света. Да избяга от мен, помислих си тогава. А всъщност — да избяга от смъртоносната лудост на Жак! И в Канада с течение на времето всички започнали да го наричат с прякора му — Лорантен. В Квебек наричат така жителите на равнината Сен Лоран, простираща се от Монреал до Отава. Било доста привлекателно за колегите му да променят окситанското му име Лоренс на квебекското Лорантен. Научих от пресата, че се върнал на длъжността си комисар в управлението на Вернон по време на кражбата на картини на Моне от музея „Мармотан“ през 1985 година. И навремето във вестниците бяха публикувани няколко негови снимки. Как да не го позная? Лоренс Серенак, превърнал се за всички в комисар Лорантен. Амаду Канди дори ми каза, че не били махнали репродукциите на картини от кабинета му във Вернон цели двадесет години след пенсионирането му. Там си бил и „Арлекин“ на Сезан, и „Червенокосата жена“ на Тулуз-Лотрек…

Треперя като лист. Не смея да отида пак до прозореца. Безумно е… Трябва да сложа ред в мислите си… Какво ли прави Лоренс тук? Не може да е случайност… Отивам към огледалото, но не съм искала разрешение от краката си…

На вратата няколко етажа по-надолу се чука.

Изпадам в паника като тийнейджърка, която някой обожател изненадва в дома й, когато излиза изпод душа… Боже мой, сигурно изглеждам смешна… За миг се сещам за Патрисиа Морвал, за малката Мери, доносничката, вдовицата на Жером Морвал, която се срина в ръцете ми преди седмица… Животът променя хората. Понякога към добро. Дали тя е извикала Лоренс? И откъде се е сетила, откъде е надушила ужасната истина? Нямам време да разбера…

Долу се чука.

Боже мой…

Гледам в огледалото студеното си и сбръчкано лице, покритите ми с черен шал коси, изражението си на кисела свадливка.

Не, невъзможно е да му отворя.

Чувам как вратата на кулата се отваря. Някой я отваря. Не съм заключила. За да улесня работата на онези, които щяха да вземат тялото ми…

Ама че съм глупачка!

Чувам гласа по стълбите:

— Остани тук, Нептун! Не мисля, че ти е позволено да се качваш горе!

Боже мой, боже мой…

Изтръгвам черния шал от главата. Косите ми падат по раменете ми като водопад. Този път почти тичам и командвам краката си. А те, тези стари бастуни, имат интерес да ми се подчинят!

Отварям второто чекмедже на бюфета, напипвам стари копчета, макари, напръстник, игли. Не ме интересува дали ще се убода.

Знам, че са там!

Треперещите ми пръсти хващат две сребърни панделки. Пред очите ми се появяват една след друга картини. Виждам Пол на черешовото дърво в двора на мелницата как откъсва сребърните панделки и ме нарича „своя принцеса“, виждам се как го целувам за първи път, как му обещавам, че ще ги нося цял живот, виждам години по-късно как Лоренс гали панделките в косите ми на млада жена.

Боже мой, трябва да се съсредоточа…

Тичам отново при огледалото. Да, кълна ви се: тичам! Трескаво правя косите си на кок, в който вплитам сребърните панделки.

Смея се нервно.

„Прическа на принцеса“. Да, това бяха думите на Пол, прическа на принцеса… Ама че съм побъркана!

Стъпките приближават.

Чука се отново, този път — на вратата на стаята ми.

Много е рано! Не, няма да се обърна, още не!

Пак се чука. Леко, нежно.

— Стефани?

Разпознавам гласа на Лоренс. Той е почти същият като някога. Може би малко по-тежък и улегнал от онзи в спомените ми. Сякаш бе вчера, когато той искаше да ме отведе със себе си! Боже мой, цялото ми тяло трепери. Възможно ли е? Възможно ли е още?

Приближавам лицето си към олющеното огледало с позлатена рамка.

Дали все още мога да се усмихвам? Бе толкова отдавна…

Опитвам.

Вече не виждам в огледалото старата жена.

А радостната усмивка на Фанет.

И очите с цвят на водна лилия на Стефани.

Живи, толкова живи.