Мишел Бюси
Черните лилии (51)

50

Няма как да ги изпусна. Виждам ги тези хлапета. Приближават се. Минават по моста над потока и хвърлят само бегъл поглед към бреговете. Точно към мястото, където ченгетата намериха покритата с пясък кутия за бои.

Вече няма кьораво ченге, нито жълти ленти, няма го и онзи тип с очилата и фуниите. Там са само каналът на река Епт, тополите, житата. Сякаш нищо не се е случило, сякаш на природата й е все едно.

А тези две хлапета не се съмняват в нищо, не се страхуват, просто приближават. Невинни душици. Само ако знаеха на каква опасност се излагат, милите смелчаци. Приближете се, приближете се, деца, не се бойте, влезте при магьосницата… Като в детска приказка, като в „Снежанка и седемте джуджета“. Не се страхувайте от магьосницата. Приближете се, деца… Внимавайте все пак, въпреки че моята ябълка не е отровна. Отровни са черешите.

Въпрос на вкус…

Отдалечавам се от прозореца. Видях достатъчно. Отвън не може да ме забележи никой. Никой не знае тук ли съм, или не. Нито пък дали мелницата ми е пуста, или в нея живее някой. Няма никаква светлина, която да ме издаде. Тъмнината не ме притеснява, точно обратното.

Обръщам се към моите „Лилии в черно“. По това време на деня, в мрака, обичам да ги гледам. Когато в стаята се стъмни, водата от картината сякаш почти изчезва, а редките отблясъци на повърхността на езерото се заличават. Виждат се единствено жълтите тичинки на лилиите, които приличат на изгубени звезди в далечна галактика.