Мишел Бюси
Черните лилии (13)

12

Фанет държи ръката на Пол. Двамата са се скрили зад купа сено насред огромното поле, разделящо улица „Клод Моне“ и Кралския път.

— Тихо, Нептун! Махай се оттук! Заради теб ще ни видят…

Кучето гледа двете единадесетгодишни хлапета и не разбира какво му казват. Цялата му козина е покрита със слама.

— Разкарай се, глупак такъв!

Пол се смее от сърце. Широката му риза е разкопчана. Захвърлил е чантата си.

Обожавам смеха на Пол, мисли си Фанет.

— Ето ги! — възкликва неочаквано момиченцето. — Ей там, в дъното на улицата! Ела…

Хукват отново. Пол едва успява да вземе чантата си. Стъпките им отекват по улица „Клод Моне“.

— По-бързо, Пол! — вика момиченцето и сграбчва ръката на момчето.

Двете й щръкнали плитки се развяват на вятъра. Внезапно завива по хълма, на върха на който се намира църквата „Сент Радегонд“. Катери се, без да забавя крачка, по чакълената алея, а после се скрива зад дебелия жив плет. Този път Нептун не ги е последвал, а души в канавката от другата страна на пътя, после повдига крак и „маркира“ ниските къщи. От хълма те изглеждат почти като погребани. Пол потиска напушилия го луд смях.

— Тихо, Пол! Ще минат скоро оттук. Този път ще ни открият заради теб…

Пол отстъпва бавно. Сяда върху белия гроб зад гърба си. Единият му крак е върху мраморната плоча, на която е изписано името на Клод Моне, а другият — върху плочата, обозначаваща гроба на жена му Алис.

— Ама, Пол, внимавай! Седнал си върху гроба на Моне!

— О, съжалявам…

— Е, не е толкова страшно!

Обичам много Пол, когато му се карам, а той се извинява и се преструва на свенлив.

Този път е ред на Фанет да се изкикоти. Пол се приближава, но се налага да се хваща за плочи по мраморната арка над гробницата, обозначаваща имената на други членове от семейство Моне.

Фанет дебне през чемшира и дочува стъпки. Това са те! Камий, Венсан и Мери. Венсан пристига пръв. Оглежда околностите като индианец. Наблюдава подозрително Нептун, а после се провиква:

— Къде си, Фанет? Ф-а-а-а-нет!

Камий на свой ред пристига пред църквата. Той е по-дребен от Венсан. Пълничките му ръце и коремът му се показват от разкопчаната му риза. Дребосъкът на бандата, както го наричат. Винаги има такъв.

— Видя ли ги?

— Не, сигурно са отишли по-далеч…

Двете момчета продължават пътя си.

— Ф-а-а-нет! Къде си, Фанет?! — вика по-силно Венсан.

А малко по-далеч се чува резкият глас на Мери:

— Можехте да ме почакате!

Венсан и Камий са тръгнали преди повече от минута, когато Мери спира пред църквата. Момиченцето е на десетина години, но е височко за възрастта си. Очите й под очилата са пълни със сълзи.

— Момчета, чакайте ме! Майната й на Фанет! Чакайте ме!

Обръща глава към гробовете. Моментално Фанет ляга върху Пол. Мери не ги е видяла и продължава да крета след момчетата по улица „Клод Моне“, като ядно влачи обутите си в сандали крака по асфалта.

Уф!

Фанет става. Лицето й грее в усмивка. Затяга ластичетата на плитките си. А Пол чисти песъчинките по панталона си.

— Защо не искаш да ги виждаш? — пита момчето.

— Дразнят ме. Теб не те ли дразнят? Изнервят ме.

— Е, дразнят ме малко…

— Ето, виждаш ли? Камий все изтъква знанията си. „Аз съм най-добрият в класа!“ и така нататък. А Венсан е още по-лош. Все ми се лепи… Не се търпи. Нямам и минутка почивка. Да не ти говоря пък за Мери. Освен че все хленчи, само се подмазва на учителката и ме топи…

— Тя просто ти завижда… Ами аз? Не ти ли се лепя много, а? — нежно пита Пол.

Фанет го гъделичка по бузата с клонка чемшир.

Не е същото, Пол. Не знам защо, но не е същото…

— Глупак! Нали знаеш, че предпочитам да съм с теб. Завинаги…

Пол притваря очи блажено. А Фанет добавя:

— Поне обикновено е така. Но не и днес!

— Какво?! Гониш ли ме?

— М-да. Имам среща. Строго секретна!

— С кого?

— Казах ти, че е строго секретна! Няма да ме следиш, нали? Само Нептун има право да…

Пол мърда пръсти, маха с ръце, вълнува се. Като че ли иска да прикрие силния си страх…

Всичко е заради това убийство… От сутринта всички в селото говорят само за него. Ченгетата се мотаха цяла сутрин по улиците. Сякаш и нас ни грози опасност…

— Обещаваш ли? — настоява на своето Фанет.

— Обещавам — казва Пол, но начаса съжалява за думите си.