Мишел Бюси
Черните лилии (84)

83

Беше преди тринайсет дни, на 13 май. Прекарах всички тези дни в преживяване на онези няколко часа, в които ми откраднаха живота. Пред очите ми минава един и същ филм и се опитвам да си обясня нещо невъобразимо още веднъж, преди да приключа с всичко.

Понеже се разхождах сама из селото, сигурно сте ме помислили за призрак. Само че е точно обратното. Съвсем реална съм.

Другите са призраците. Призраците на моите спомени. Напълних с тях местата, където винаги съм живяла, потъвах в спомени пред всяко място, откъдето минех: мелницата, ливадата, училището, улица „Клод Моне“, кафенето на терасата на хотел „Боди“, музея във Вернон, остров Орти…

Напълних ги и с дългите разговори, които водех със Силвио Бенавидиш от шейсет и трета до шейсет и четвърта година, след като разследването на убийството на Жером Морвал бе прекратено. Инспектор Силвио Бенавидиш се бе вкопчил в него, но никога не откри каквото и да било доказателство за нищо. Харесахме се. Е, поне Жак не ревнуваше, че се виждам с него. Силвио бе предан съпруг и внимателен баща на малката Карина, която толкова трудно напусна корема на майка си. Силвио ми разказа всички подробности по разследването, което бе водил заедно с Лоренс в управлението на Вернон, Кошрел и музеите в Руан и Вернон. А после, в средата на осемдесетте години, Силвио бе преместен в Ла Рошел. Преди повече от десет години, през септември деветдесет и девета година, за да бъда точна (виждате, нали, колко добре работи паметта ми все още), получих писмо от Беатрис Бенавидиш. Кратко писмо, написано на ръка. Стеснително ми съобщаваше, че една сутрин, покосен от инфаркт, Силвио ги напуснал — нея и Карина. Както всяка сутрин Силвио бил яхнал колелото си, за да обиколи остров Олерон, където семейството наемало бунгало след сезона. Тръгнал усмихнат. Времето било прекрасно, малко ветровито. Паднал пред океана между Ла Бре-ле-Бен и Сен Дьони д’Олерон. Бил на седемдесет и една години.

Остаряването се състои в това, да виждаш как умират другите.

Преди няколко дни написах кратко писмо на Беатрис, за да й обясня всичко. Нещо като дълг към паметта на Силвио. Извънредно богатата фондация „Робинсън“ нямаше нищо общо с описаните убийства, не повече от дейността на Амаду Канди, забравените картини на Моне или любовниците на Морвал. Лоренс Серенак бе прав от самото начало: ставаше въпрос за убийство от страст. Една-единствена подробност, която бе трудна за допускане: ревнивият съпруг не се бе задоволил да отстрани предполагаемите любовници, но бе премахнал и приятелите на едно десетгодишно момиченце, в което е бил влюбен. Все още не съм пуснала това писмо и май реших да не го правя.

Но това няма особено значение сега.

Хайде, трябва да се раздвижа.

Хвърлям с отвращение плика на доктор Берже в кофата за боклук и той се присъединява към отвратителните брошури. Вдигам очи към кулата на мелницата. Колебая се.

Краката ми ме носят с мъка. Последната ми разходка до остров Орти ме изтощи. Раздвоена съм между желанието да отида за последен път в селото или направо да се прибера. Преди малко, на брега на Епт, мислих много. Как да приключа сега, когато всичко е на мястото си. Категорична съм, че няма да използвам пушката на Жак. Боже, мисля, че разбирате защо. И дума да не става! Няма да глътна лекарства. Не искам да агонизирам часове или дни в болницата на Вернон като Жак и да няма кой да дойде и да ми откачи системите. Не, най-ефикасният метод е да завърша спокойно този ден, като всички останали, да се върна в мелницата, да се кача в стаята си най-горе в кулата, на четвъртия етаж, да си подредя нещата, да отворя прозореца и да скоча.

Решавам да се върна в селото. Е, в края на краищата краката ми ще понесат още един километър — последния.

— Идваш ли, Нептун?

Ако някой, например случаен минувач или турист, проявеше интерес към мен, щеше да помисли, че се усмихвам. И нямаше да сбърка съвсем. Понеже прекарах последните си дни заедно с Пол и Лоренс, гневът ми мъничко се посмекчи.

Отново вървя по Кралския път и след няколко минути се озовавам пред езерото с водните лилии.

След смъртта на Клод Моне през 1926 година градините били почти изоставени. Синът му Мишел живял в Розовата къща в Живерни до женитбата си с топмодела Габриел Бонавантюр, от която има дъщеря Анриет. Когато бях десетгодишно момиченце, заедно с другите деца от селото се промъквах в градините през една дупка в желязната ограда откъм ливадата. Аз рисувах, а момчетата играеха на криеница около езерото. Там нямаше почти никой, който да поддържа имението. Само градинарят господин Блен и Бланш, дъщерята на втората съпруга на Моне. Не ни закачаха, а и ние не правехме нищо лошо. Господин Блен не можеше да откаже нищо на малката Фанет, която бе толкова красива с виолетовите си очи, със сребърните панделки в косите си и с такава дарба за рисуване!

Бланш Моне умря през 1937 година. Последният наследник — Мишел Моне — продължи да отваря градините при посещения на чужди държавници и при особени случаи. А също и за децата от училището в Живерни! Бях успяла да го убедя. Не бе много трудно. Как да откаже на малката Фанет, станала хубавата Стефани, учителката с очи на водна лилия, толкова образована по отношение на живописта, която година след година впечатляваше децата от селото с разказите за импресионизма и ги караше да участват в художествения конкурс на фондацията „Робинсън“. И правеше всичко това с такава енергия и искреност, като че ли собственият й живот зависеше от чувството, което предаваше на учениците си… Мишел Моне отваряше градините за моя клас веднъж годишно, през май, когато паркът е най-красив.

Обръщам се. Наблюдавам за кратко струпаната под катедралата с розите тълпа, десетките лица, притиснати към прозорците в къщата на художника. Като си помисля само, че бяхме сами в къщата през юни шейсет и трета година! Лоренс и аз. В салона, ателието, в стаята. Това несъмнено е най-хубавият ми спомен. Моят първи и единствен опит за бягство…

Мишел Моне загина в катастрофа с кола три години по-късно. Във Вернон. След прочитане на завещанието му през февруари 1966 година огромна тълпа се устреми към къщата в Живерни. Полицаи, нотариуси, журналисти, художници. И аз бях там като останалите жители на Живерни. Вътре в къщата и ателиетата изпълнителите на завещанието намериха сто и двадесет картини, осемдесет от които на Клод Моне, включително и неизвестни картини с лилии, и четиридесет картини на негови приятели — Сисле, Мане, Реноар, Буден… Давате ли си сметка? Ставаше въпрос за невероятно богатство, неоценимо съкровище, почти забравено след смъртта на Клод Моне. Е, забравено… Много хора от Живерни знаеха стойността на шедьоврите, изоставени в Розовата къща от Мишел Моне в продължение на четиридесет години. Всички, които бяха имали случай да влязат в къщата, ги бяха виждали. Също и аз, естествено… От 1966 година на тези картини човек може да се наслаждава в музея „Мармотан“ в Париж. Това е най-голямата колекция с творби на Моне в света…

Що се отнася до мен, никога вече не заведох децата в градините на Моне след 1966 година. Отвориха ги за широката публика по-късно, едва през 1980 година. Бе напълно естествено, в края на краищата, подобно съкровище да бъде видяно от максимален брой хора и разтърсващата красота на това място да стигне до всяка съпричастна душа, а не само до душата на едно малко момиченце, което бе толкова заслепено от блясъка там, че изгори мечтите си…

Завивам надясно и се изкачвам към селото по улица „Шато д’О“. Къщата от детството ми вече не съществува. След смъртта на майка ми през 1975 година се бе превърнала в пълна кочина. Събориха я. Съседите — парижани — купиха терена и издигнаха двуметрова стена от бели камъни. На мястото на къщата ни със сигурност има леха цветя, люлка, басейн… Всъщност не знам нищо… И никога няма да узная. За да разбера, трябва да погледна над стената.

Най-сетне стигам до края на улицата. Най-трудното вече е зад гърба ми! А като си помисля, че тичах по-бързо от Нептун по същата улица, когато бях на единадесет години… А сега, бедният, той прекарва времето си да ме чака… Завивам по улица „Клод Моне“, магистралата за туристи! Дори вече нямам желание да кълна тълпата! Живерни ще ме надживее — ще бъде различно, но вечно, когато всички призраци от друго време изчезнат… Амаду Канди и галерията му, Патрисиа Морвал, аз…

Вървя. Не устоявам на желанието и правя една отбивка от двадесет метра, за да мина край училището. Площадът край кметството не се е променил през последните години. Там са и белите камъни, и сянката под липите. Само че училището бе построено отново през 1980 година, три години преди да изляза в пенсия. Ужасно училище в модерен стил с бели и розови стени! Блудкава работа… В Живерни. Истински срам! Само че аз от много дълго време не бях в състояние да се боря срещу подобна чудовищност… А детските ясли, които откриха малко по-късно, са още по-трагични. Едни сглобяеми сгради, не си е работа, точно пред училището… Е, това вече не ме интересува… Сега всеки ден децата тичат и ме задминават, без да ме погледнат, и все се карам на Нептун да не ги закача… Само разни възрастни американски художници ме питат понякога за нещо…

Слизам по улица „Бланш-Ошде-Моне“. Ведомственото ни жилище над училището сега е антикварен магазин. А стаята ни в мансардата с кръглото прозорче, заедно с другите помещения, е нещо като долнопробен музей, където са натрупани разни уж автентични селски вещи. Купуват ги граждани с чек в ръка, на които очевидно такива неща им липсват. Повече никой няма да наблюдава оттам Луната в нейния перигей. Боже, колко години и колко нощи съм прекарала пред този прозорец!

Пред антикварния магазин група възрастни туристи говорят японски, корейски или пък явайски. Вече нищичко не разбирам. Аз съм просто динозавър в зоологическа градина… Продължавам да се изкачвам по улица „Клод Моне“. Единствено хотел „Боди“ не се е променил. Декорът си е бел епок. Кафенето, фасадата и интериорът му са поддържани от наследниците на собствениците. Тиъдър Робинсън би могъл да отседне и утре в хотела, там нищо не се е променило през последния век.

Улица „Клод Моне“ №71. Жером и Патрисиа Морвал. Минавам бързо край къщата. Бях там преди четири дни. Трябваше да говоря с Патрисиа. Заедно с мен тя е последната оцеляла от някогашното Живерни. Никога не съм харесвала особено Патрисиа Морвал, разбирате сега защо, нали? За мен тя винаги ще си остане подсмърчащата Мери. Доносницата Мери.

Ами да, абсурдно е, отстъпвам по тази точка. Тя толкова изстрада. Е, най-малкото, колкото мен… В крайна сметка бе отстъпила пред Дебелия Камий и се бе омъжила за него, но вследствие на жестоката игра на скачените съдове, колкото повече Камий се превръщаше в отличен студент по медицина и търсеше да хване в мрежата си други жени, толкова повече тя се привързваше към него… В този дом, на улица „Клод Моне“ №71, животът бе спрял през шейсет и трета година. Някога това бе най-хубавата къща в селото, а оттогава се превърна в развалина. Кметството чака с нетърпение вдовицата Морвал да хвърли топа, за да се отърве от това грозилище.

Патрисиа трябваше да знае истината. Трябваше да разбере кой е убиецът на мъжа й. Дължах й това… И накрая тази доносница Патрисиа ме изненада… Очаквах след разговора ни полицията още на другия ден да се стовари пред мелницата. Тя не се бе поколебала през шейсет и трета година да им изпрати снимките на предполагаемите любовници на Морвал. И моята снимка…

Странно, но този път очакванията ми не се оправдаха. Да, животът променя хората… Забелязах, че тя вече почти не излиза от дома си, откакто един племенник я открехна по интернет… Тя, която не бе сядала пред компютър, преди да навърши седемдесет години! Нямам желание да пия за последен път чай с нея и да споделим омразата си към чудовището… Преди големия скок…

Усилвам крачка. Предвид темпото ми на ходене, изразът е доста неподходящ… Нептун препуска трийсет метра пред мен. Улица „Клод Моне“ се извива пред мен като дълъг път, който сякаш води до небето.

Най-сетне стигам до църквата… Гигантският портрет на Клод Моне ме гледа от петнадесет метра височина. Ремонтират църквата „Сент Редогонд“. Скелето е маскирано с гигантска строителна мрежа с рекламен афиш — черно-бял портрет на майстора с палитра в ръка… Нямам сили да се затътря до гробището. Всички, които съм познавала и които са имали значение за мен, са погребани там. Странно, но почти на всички погребения валеше… като че ли бе неприлично да има светлина в Живерни по време на погребение… През 1937 година, в деня, когато бе погребан Пол, моят Албер Розалба, валеше. Валеше и през 1963 година, когато бе погребан Жером Морвал… Цялото село бе там… включително и епископът на Еврьо, църковният хор, журналистите, дори Лоренс… Стотици хора… Странно нещо е съдбата… Преди седмица бях сама на погребението на Жак…

Населих и гробището със спомени… Моите дъждовни спомени.

— Идваш ли, Нептун?

На път към последната права линия. Слизам по улица „Дим“ право към Кралския път. Тя излиза точно срещу мелницата. Чакам дълго, преди да пресека. Потокът коли, които напускат Живерни по шосето на департамента, е почти непрекъснат. Нептун търпеливо и послушно чака до мен. Накрая една кола с вдигнат гюрук, със сложна регистрация и ляв волан, ме пуска да мина.

Прекосявам моста. Неволно се спирам над потока. За последен път разглеждам розовите тухли и керемиди на перачницата, зелено боядисаните метални перила на моста, каменната ограда на двора на мелницата, най-горната част на кулата и върха на черешовото дърво. От седмици перачницата е надраскана с черни и бели лица, които правят различни гримаси. И никой не е почистил тухлите. Може би от небрежност, а може би и по друга причина… В края на краищата, ако има място на света, където няма да изглежда добре, ако проявите на художници бунтари се почистят, това е Живерни. Не мислите ли?

Малката струя светла вода на потока си тече, сякаш се подиграва на човешкото оживление по бреговете. На монасите, които някога прокопали на ръка улея на мелницата, и на прочутия художник, който отклонил реката, за да създаде езеро и който се затворил тридесет години там, за да рисува водни лилии. Както и на онзи луд маниак, който утрепа всички мъже, които се приближаваха до мен, които бих могла да заобичам. Само че кой днес се интересува от това? На кого да се оплача? И има ли бюро жалби за пропилян живот?

Напредвам с още няколко метра. Погледът ми обхваща ливадата, несъмнено за последен път. Паркингът е почти празен. В момента ливадата не прилича на пейзаж на хипермаркет. Не, разбира се. Пейзажът е жив, променящ се. Според сезоните, часовете, светлината. Той също така буди тревога. Трябваше ли да съм сигурна в часа на смъртта ми и убедена, че го гледам за последен път, за да го разбера? И да съжалявам толкова за него… Клод Моне, Тиъдър Робинсън, Джеймс не са спели тук случайно, разбира се… Това, че е паметно място, не намалява красотата му. Напротив.

— Нали така, Нептун?

Кучето ми маха с опашка, като че ли слуша последните ми бълнувания. Всъщност то вече е разбрало кой е следващият етап от разходката ми. Знае, че се случва рядко да се прибера у дома, без да мина през малката полянка отзад — с върба и две ели. Днес полянката се пази от туристите с решетка. И не може да се види от пътя. Вървя напред.

Нептун пак ме задминава. Чака ме легнал върху тревата, като че ли знае какво означава това място. Най-сетне пристигам, забивам бастуна си във влажната почва и се облягам на него. Гледам малките пет могили пред мен и петте малки кръста.

Спомням си. А и как да забравя? Бях на дванайсет години и стисках Нептун с всички сили. Той умря в ръцете ми. Година след удавянето на Пол. „Умрял е от старост — казваше майка ми. — Не е страдал, Стефани. Просто е заспал като истинско старо куче…“

Само че аз бях безутешна. Невъзможно бе да ме разделят с кучето ми.

„Ще идем за друго, Стефани. Малко кученце… Още утре…“

— Същото! Искам същото!

— Добре, Стефани. Същото. Ще идем във ферма Отьой. А как… как ще го наречеш?

— Нептун!

Имала съм шест кучета. Всички — немски овчарки. И всички кръщавах Нептун от вярност към каприза на едно малко самотно и нещастно момиченце, което толкова искаше кучето й да бъде вечно и поне то да не умира!

Вдигам отново поглед — бавно въртя глава отдясно наляво. Под всеки кръст върху малка табелка е изписано едно и също име: Нептун. Променят се само цифрите под името.

1922–1938

1938–1955

1955–1963

1963–1980

1980–1999

Нептун става и идва да се отърка в полата ми. Като че ли разбира, че за първи път ще си замина аз, а не той. Ще го вземат във ферма Отьой. Те отглеждат кучета вече поколения наред. Майка му сигурно още е жива. Ще бъде добре там. Ще оставя писмо с точни указания за храната му, да дават на децата да си играят с него и да бъде погребан на това място, когато настъпи моментът. Галя го. Никога не се е притискал толкова към мен. Все повече и повече ми се иска да заплача. Трябва да побързам. Ако се помотая още, смелостта ще ме напусне.

Оставям бастуна си забит пред петте надгробни могили. Вече няма да имам нужда от него. Вървя до двора. Нептун не се откъсва от мен и на сантиметър. Ах, това шесто чувство на животните, мамка му! Обикновено Нептун отива и си ляга под голямото черешово дърво. Но сега — не. Не се отделя от мен. Накрая ще падна заради него. За миг съжалявам, че заразях бастуна си.

— Полека, Нептун, полека…

Нептун се поотдръпва. Вече дълго време няма сребърни панделки в листата на дървото, така че птиците се радват на воля… Дълго галя Нептун. Вдигам очи към кулата на мелница „Шеньовиер“.

Жак купи мелницата през 1971 година. Удържа на думата си. Повярвах, боже мили, тогава му повярвах. Купи къщата на мечтите ми — двувърхата мелница, която толкова ме привличаше, когато бях на единадесет години… След пристигането на много парижани тук агенцията му най-сетне стана печеливша. Дебнеше момента и издебна най-подходящия. Мелницата бе необитаема от дълго време и собствениците най-сетне се решиха да я продадат. И Жак се отзова пръв. Обнови всичко с годините: колелото, кладенците, кулата.

Смяташе, че така ме прави щастлива. Такава подигравка… Все едно надзирателите да украсяват стените на затвора… Мелница „Шеньовиер“ вече нямаше нищо общо със старата полуразрушена къща, която толкова ме омайваше. Тогава я наричахме „Мелницата на магьосницата“.

Сега имахме измити камъни. Лакирано дърво. Подрязани дръвчета. Балкони с цветя. Подравнен двор. Смазана входна врата. Ограда.

Жак бе маниак. Абсолютен маниак.

Но как можех да си представя докъде се е простирала маниакалността му?

Никога не се съгласих да отсече черешовото дърво и той не го направи. Отстъпваше на всичките ми капризи. Да, вярвах, че е така.

А после вятърът се обърна. Агенцията вече не вървеше. Стана трудно да си плащаме дълговете. Най-напред дадохме под наем част от мелницата, а после я продадохме на една млада двойка от селото. Запазихме само кулата. Преди няколко години в мелницата направиха нещо като хостел. Очевидно работи добре. Чакат само да изчезна, за да вземат още няколко стаи. Сега в двора има люлки, голямо барбекю, чадъри и градински сепарета. Дори смятат да направят в полето отзад зоопарк. Там вече има лами, кенгура, щрауси или емута — не знам точно.

Ама представяте ли си?

Екзотични животни, за да е по-забавно на децата. Ще ги видите, като идвате в Живерни по Кралския път. А като си помисли човек, че десетилетия наред тук бе Мелницата на магьосницата!

Сега остана само магьосницата… Аз.

Но не задълго. Успокойте се! Магьосницата ще се възползва от пълнолунието, за да изчезне… Ще я намерите на сутринта… Смачкана под черешовото дърво. Онзи, който я намери, ще вдигне очи и ще си каже, че без съмнение е паднала от метлата си… Нормално. Тя бе доста стара магьосница.

Стискам за последен път козината на Нептун силно, много силно, а после затварям зад гърба си вратата на кулата. Качвам се бързо по стълбите, за да не чувам стенанията им.