Мишел Бюси
Черните лилии (41)

40

В Залата на импресионистите инспектор Силвио Бенавидиш широко отваря очи. Като бухал. Ашил Гийотен се размърдва. Вади носна кърпичка и чисти невидима прашинка от картина на Сисле. Под нея върху табелка е написано „Наводнението в Порт Марли“^[1]. Силвио тъкмо се пита дали Гийотен не е забравил въпроса му, когато уредникът се обръща към него. Попива челото си с единия край на кърпичката и декламира с глас на проповедник.

— Питахте дали е възможно изчезнали или непознати творби на Моне да се появят отнякъде, нали, инспекторе? Щом държите, да вървим, ще си поиграем на предположения и догадки.

Кърпичката попива слепоочията му.

— Знае се, че ателиетата на Моне в Живерни са съдържали десетки творби, сред които скици, платна от младостта на художника и големи недовършени картини с лилии… Да не говорим за подаръците, които са му правили неговите приятели Сезан, Реноар, Писаро, Буден, Мане — поне тридесет платна… Давате ли си сметка? Цялото това богатство, струващо състояние, по-ценно от колекцията на който и да било музей в света, пазено само от един осемдесетгодишен старец и градинаря му, стояло зад врата, която дори не се заключвала, в помещение с най-обикновени прозорци и напукани стени. Всеки би могъл да ги вземе. Всеки жител на Живерни, ако е бил малко по-хитър, би могъл да спечели само от една открадната картина повече, отколкото ако обере двадесет банки…

Кърпичката попива за последен път потта от лицето и се свива на топка в дланта му.

— Когато цяло състояние се намира на толкова достъпно място, изкушението е огромно…

Силвио започва да схваща как стоят нещата. Гледа десетината окачени по стените картини. Та музеят на Руан, за който казват, че притежава най-богатата колекция на импресионистични творби в провинцията, няма и една четвърт от картините, които са били в ателиетата на Моне. Отново задава въпроса си:

— Все пак, може ли днес да има картини на тези майстори в ателиетата на Моне в Живерни?

Ашил Гийотен се колебае, преди да отговори.

— Е, Моне е починал през хиляда деветстотин двайсет и шеста година. Несъмнено синът му Мишел Моне, който е негов наследник, отдавна се е погрижил да приюти на сигурно място всички платна, които баща му не е дарил на музеите. И така, за да отговоря на вашия въпрос, ще кажа, че е твърде малко вероятно днес да бъдат открити непознати оригинални платна в Розовата къща в Живерни. Но в края на краищата човек никога не знае…

— Като изключим кражбите — пита с малко по-уверен глас Бенавидиш, — Моне би ли могъл да подарява или да разпределя тези картини?

— Местната преса е увековечила информация за едно платно, спечелено на томбола, организирана за финансиране на болницата във Вернон. Навремето някой го е спечелил с билетче за петдесет сантима… Що се отнася до останалото, ще трябва да се задоволим с предположения… Знае се, че жителите на Живерни не са улеснили живота на Моне. Трябвало да преговаря за всеки сантиметър от страстта си, за покупката на имота си, за да запази пейзажите такива, каквито ги е нарисувал, и най-вече — за отклоняването на водата от канала към езерото с лилиите. Моне бил щедър, дал е цял куп пари на селото. Платил е и да не бъде построен завод за скорбяла до градината му, а също и да опази кътчето си от прогреса. Възможно е някой общински съветник, хитър селянин, да се е пазарил здраво, за да получи някоя картина на майстора, вместо милостиня от петстотин франка. Наясно съм, че специалистите много-много не вярват в такива сделки между художници и местни жители, но не можем да изключим възможността някой от Живерни да се е интересувал от живопис или поне от пазарната й стойност! Моне би дал картина, естествено. Нямал е избор… Ами вижте например странната мелница до градината му. Мелницата „Шеньовиер“. Всеки път, когато отида в Живерни, мисля за нея. Главно заради прочутата картина на Тиъдър Робинсън „Чичо Троньон“… Селяните от мелницата са имали идеалната възможност да изнудват Моне. Защото потокът е минавал покрай мелницата. Ако Моне не е постигнал съгласие с тях, нямаше да има лилии!

Силвио Бенавидиш не успява да запише всичко, но се опитва да запамети огромната информация.

— Сериозно ли говорите?

— Имам ли вид на шегаджия, млади човече? Има кретени златотърсачи, които за три късчета метал обръщат света. Ако бяха малко по-хитри, щяха да претършуват таваните на Живерни и на околните села. Знам какво се говори. Че Клод Моне е унищожавал картините, от които не бил доволен, а също и творбите от младите си години. Ужасно се е страхувал да не би след смъртта му антикварите да се нахвърлят върху незавършените му скици и платна. Ето защо изгорил в ателието си всички творби, които не харесвал. През хиляда деветстотин двайсет и първа година. Но въпреки всички предпазни мерки, все някъде ще има някоя останала картина на майстора. Поне една забравена творба. С която може да се купи остров в Тихия океан!

Уредникът за пореден път сменя помещението и отива в друга зала. Поглежда свирепо служителката на музея, която се интересува повече от червения цвят на лака си, отколкото от робата на кардинала, разпитващ Жана д’Арк в картината на Дьоларош^[2].

— Още нещо — подхвърля инспекторът. — Споменахте Тиъдър Робинсън, художника импресионист и приятел на Клод Моне… Какво мислите за фондацията, създадена от наследниците му?

Гийотен присвива учудено очи.

— Защо ми задавате този въпрос?

— Тази фондация изскача няколко пъти в разследването ни. Странно, но много хора като че ли имат някаква връзка с нея, макар и косвена…

— Какво точно искате да знаете?

— Нямам представа. Просто какво мислите вие. За нея.

Уредникът се колебае, сякаш търси най-точните думи.

— Как да ви кажа, инспекторе… Една фондация винаги е нещо сложно. Този тип сдружаване като че ли е най-незаинтересовано за каквото и да било. Ще се опитам да обясня. Например асоциация, която се занимава с бедните… Парадоксът е, че ако бедните намаляват, то и основанието тя да съществува намалява… С други думи, колкото по-добре работи, толкова по-бързо се разорява. Същото става и с асоциация, която се бори срещу войната… За нея мирът би бил равностоен на смърт!

— Като лекар, който се грижи толкова добре за болните си, че накрая остава без работа?

— Точно така, инспекторе.

— Разбирам, но какво общо имат вашите разсъждения с фондация „Робинсън“?

— Нейните членове имат девиз, ако не се лъжа. Трите „про“… „Проучване, протекция, промоция“. Звучи чудесно, защото е същият и на френски, и на английски език. На практика това означава, че фондацията търси картини из целия свят, че ги откупува и че ги продава…

— Е, и?

— Един талант изличава друг, инспекторе… Едно платно не е нито книга, нито диск… Богатството на един художник не се изчислява по броя на продажбите. Дори е обратното и именно върху това почива цялата система. Едно платно струва много, защото останалите струват по-малко или нищо. Ако пазарът е свободен, ако се играе честно, тоест, ако има конкуренция между критици, школи и галерии, всичко е наред, но ако една фондация е в положение на монопол или почти, нали разбирате?…

— Не напълно…

Гийотен не скрива досадата си.

— Добре де, ако една фондация е монопол, колкото повече открива нови таланти, с други думи, колкото повече обновява изкуството или „про“-то от проучването, ако щете, толкова повече намалява пазарната стойност на останалите си творци, нали разбирате, „про“-то от протекцията…

— Ако трябва да съм напълно честен, не напълно…

Бенавидиш се почесва по главата.

— Ще ви поставя по-конкретно въпроса. Ако едно платно на Моне се загуби в „пространството“, фондация „Робинсън“ има ли начини да го открие?

Отговорът буквално изплющява:

— Несъмнено. Повече от всеки друг! При това, без да подбира средствата.

— Добре — продължава Бенавидиш, който е възприел поведението на Друпи и уредникът на музея оценява това, — последен въпрос. Може би ще ви изненада… Знаете ли за непознати платна на Моне? Не знам какви точно, може би изключително редки или скандални, които могат да бъдат свързани с някоя кървава афера?

Ашил Гийотен пуска една садистична въздишка, като че ли с тревога е очаквал този въпрос. Като апотеоз на разговора.

— Елате — прошепва съзаклятнически.

Повежда го към отсрещната стена, където четирима измъчени голи мъже, очевидно римски роби, се опитват да укротят побеснял кон.

— Вижте тези тела, нарисувани от Жерико, да, от прочутия Теодор Жерико. Най-големият художник, роден в Руан! Разгледайте телата. Движенията им. Художниците поддържат странна връзка със смъртта, инспекторе. Известно е, че за да нарисува реалистично картината си „Потъването на Медуза“^[3], той е събирал от болниците ампутирани крака, ръце и отрязани глави. Ателието му е воняло на трупове. В края на живота си, за да лекува собствената си лудост, рисува в дома за душевноболни „Салпетриер“ десет портрета на луди, десет обзети от фиксидеи хора. Тези потрети обобщават терзанията на човешката душа.

Силвио се бои да не би уредникът да се изгуби в това ново отклонение от темата.

— Само че Моне не е бил луд — бърза да каже той, — и не е рисувал трупове…

Лицето на Ашил Гийотен сякаш се прояснява. Редките му коси настръхват върху напомнящия лунен пейзаж череп и заприличват на сатанински рога. Да не би това да е поредният маниак?

— Елате да видите, инспекторе.

Гийотен изкачва два етажа, втурва се в магазина на музея, грабва гигантска книга и разкъсва със зъби найлоновата й обвивка. Рови умело из страниците й като човек, който е свикнал с това.

— Моне не бил рисувал смъртта! Моне не бил рисувал трупове, а само природата! Ах, ах… погледнете, инспекторе, погледнете!

Бенавидиш неволно отстъпва назад. Привидение… на цяла страница.

Картината представлява рисунка на жена със затворени очи. Като обгърната в леден саван, във водовъртеж от мацвания със замръзнали четки, като пленница, затворена в бяла паяжина, която разяжда лицето й. Смъртта…

— Представям ви Камий Моне — чува се гласът на Гийотен. — Първата му жена. Най-красивият му модел, госпожицата с чадърчето насред полето с макове, веселата другарка за неделните му пътувания на село. Моне рисува тази картина на смъртното ложе на жена си. Цял живот няма да си прости, че не е могъл да устои на изкушението да отрази върху платното цветовете на живота, който отлита, че е третирал агонията като най-обикновен обект за етюд. Също като Жерико и манията му да рисува разчленени тела. Като че ли художникът е обсебил и победил отчаяния влюбен. Моне признава, че пред трупа на току-що починалата си жена е станал жертва на механично несъзнателно рисуване. Сякаш е бил под хипноза. Какво мислите за това, инспекторе?

Силвио никога не е бил толкова развълнуван от картина.

— Има ли още подобни платна? Искам да кажа — от Моне…

Кръглото лице на Ашил Гийотен почервенява още повече, като че в него се е събудил заспал демон…

— Замисляли ли сте се, инспекторе, какво очарование има в това да нарисуваш мъртвата си жена? Никакво, естествено…

Червенината се качва по слепоочията му.

— Никакво, освен ако не си в състояние да нарисуваш и собствената си смърт. През последните месеци от живота си Моне е рисувал само лилии. Не ги е довършвал. Те са като партитурите на Моцартовия Реквием, ако разбирате какво искам да кажа… Мацвания с четката на смахнат, реакция срещу смъртта, срещу умората, срещу слепотата. Херметични, болезнени, измъчени движения, като че ли Моне е потънал във вътрешността на мозъка си… Набързо нахвърляни върху платното лилии във всички цветове — огненочервени, изцяло сини, зеленикави като труп… Примес на мечти, сънища и кошмари… Липсвал е само един цвят…

Силвио би искал да учлени някакъв отговор. От устата му обаче не излиза нито звук. Усеща, че губи контрол над разследването, че то му се изплъзва…

— Цветът, който Моне е отхвърлил завинаги, който е отказвал да използва, отсъствието на цвят, а също и съвкупността на всички цветове е…

Мълчание.

Силвио се отказва да търси отговора и само драска нервно по страниците на бележника си.

— Черният, инспекторе. Черният цвят! Говори се, че през декември хиляда деветстотин двайсет и шеста година, когато е разбрал, че си отива, Моне е рисувал черни лилии.

— Как… Какво? — заеква Силвио.

Гийотен не го слуша, а разговаря със себе си.

— Разбирате ли какво ви казвам, инспекторе. Моне е наблюдавал собствения си край в отраженията на водните лилии и го е увековечил върху платното. „Лилиите“ в черно!

Химикалката на Силвио, завързана за ръката, увисва до крака му… Вече не е в състояние да запише каквото и да било.

— Какво ще кажете, инспекторе? — пита уредникът, чиято екзалтация малко е спаднала. — Лилиите в черно. Като далията…

— Това сигурно ли е? Искам да кажа, вярна ли е историята за черните лилии?

— Не. Разбира се, че не… Никой не е намерил това платно, прословутите „Черни лилии“… Това е легенда, просто легенда…

Силвио не знае какво да каже и затова задава първия въпрос, който му идва наум:

— Ами деца? Рисувал ли е деца?