Луиз Пени
Убийствено студена (5)

Глава трета

— Чии са тези? — попита Сол, застанал гол по средата на стаята, като вдигна портфолиото.

— Какво?

— Тези картини. Намерих ги в кошчето. Чии са?

— Мои.

— Ти ли си ги рисувала?

Смая се. За момент се замисли дали не я подценява. Картините определено бяха дело на талантлив художник.

— Разбира се, че не. Една жена от село ми ги даде да ги покажа на приятелите си от галериите. Иска да се намести в обществото, жалка история. „Моля те, Си Си, знам, че имаш връзки. Би ли показала моите неща на познатите си?“ Досадница! Да ме врънка за услуга, представи си! Дори имаше безочието да ме помоли да ги покажа на самия Дени Фортен.

— Ти какво й каза? — Сърцето на Сол се сви; досещаше се за отговора, разбира се.

— Казах й, че ще го направя с удоволствие. Можеш да ги върнеш там, откъдето ги взе.

Сол се поколеба, после затвори папката и я пусна пак в кошчето. Намрази се, че помага за унищожаването на такъв блестящ труд, но още повече защото искаше да го унищожи.

— Нямаш ли нещо, предвидено за следобед? — попита.

Си Си изравни чашата си и лампата на нощното шкафче, като премести всяка от тях с около милиметър, за да ги разположи по желания начин.

— Нищо важно — отговори, като избърса огромно петно прах от масичката. Такава мръсотия в „Риц“! Трябваше да се оплаче на управителя. Погледна Сол, който бе застанал до прозореца.

— Боже, как си се отпуснал.

Очевидно навремето бе имал хубаво тяло. Сега обаче всичко бе увиснало. Си Си беше правила секс с дебели мъже. Беше правила секс и със стегнати мъже. Намираше и двете крайности за достатъчно приемливи. Това, което я отвращаваше, беше преминаването от едната в другата.

Сол я отвращаваше и за момент Си Си се запита защо изобщо се е захванала с него. Погледна лъскавата бяла корица на книгата си и се сети.

Снимката.

Сол беше прекрасен фотограф. Там, над заглавието „Бъди спокоен“, беше лицето й. Косата й бе толкова светлоруса, че изглеждаше бяла; устните й — червени и сочни; очите — удивително сини, излъчваха интелект. А самото й лице бе толкова бяло, че почти се сливаше с фона, което създаваше впечатление, че очите, устата и ушите й плават върху корицата.

Си Си обожаваше тази снимка.

След Коледа щеше да разкара Сол. След като той изпълни последната си задача. Си Си забеляза, че сигурно е бутнал стола към бюрото, когато е разглеждал портфолиото. Столът беше разместен. В гърдите й се надигна гняв. Мамка му, нарочно правеше такива неща, за да я ядосва. Проклето портфолио! Скочи от леглото и намести дразнещия стол, като използва възможността да постави телефона успоредно на ръба на бюрото.

Върна се в леглото и изглади одеялото върху скута си. Може би трябваше да поръча такси и да се върне в офиса. Спомни си обаче, че трябва да отиде на друго място. На много важно място.

В „Огилви“ правеха разпродажба. Освен това искаше да си купи ботуши от магазина за ескимоско изкуство на улица „Монтан“.

Съвсем скоро щеше да има собствена колекция за дрехи и мебели, която ще се продава в цял Квебек. В целия свят дори. Скоро всички префърцунени дизайнери, които й се подиграваха, щяха да съжаляват. Скоро всички щяха да знаят за ли-биен — създадената от нея философия за дизайна и живота. Фън шуй вече не беше на мода. Хората плачеха за нещо ново и тя щеше да им го даде. Ли-биен щеше да стане неразделна част от ежедневието им и да влезе във всеки дом.

— Нае ли вече хижа за празниците? — попита Си Си.

— Не, утре отивам. Впрочем защо купи онази къща насред нищото?

— Имам си причини.

Подразни се, задето Сол поставяше под съмнение преценката й. Чакала бе пет години, за да купи къщата в Трите бора. Си Си дьо Поатие можеше да е търпелива, ако се налага и при наличие на достатъчно добра причина.

Посещаваше многократно затънтеното селце, свърза се с местни фирми за недвижими имоти и дори разговаря с хора от съседните градчета — Сен-Реми и Уилямсбърг. Отне й години. Явно в Трите бора рядко си продаваха къщите.

Преди малко повече от година един от агентите за недвижими имоти, Йоланд Фонтен, й се обади. Имало имот за продажба. Голяма викторианска къща, разположена на хълма над селото. Домът на собственика на мелницата. Домът на големия шеф.

— Колко? — попита Си Си, макар да знаеше, че цената почти със сигурност ще е над възможностите й.

Щеше да се наложи да вземе заем, обезпечен с цялата фирма; да ипотекира всичко, което притежава; да накара мъжа си да изтегли парите от застраховката и пенсионния си фонд.

Отговорът на агентката обаче я изненада. Къщата се продаваше доста под пазарната цена.

— Има една дребна подробност — обясни Йоланд с мазен глас.

— Кажете.

— В къщата е извършено убийство. И опит за убийство.

— Само това ли?

— Е, предполагам, може да се каже, че е имало и отвличане. Затова е толкова евтина. И все пак е отлична инвестиция. Страхотни улуци, почти изцяло медни. Покривът е сменен само преди двайсет години. Освен това…

— Купувам я.

— Не искате ли да я видите?

Йоланд навярно се е ощипала от яд, щом е задала въпроса. Ако тази глупачка искаше да купи имението „Хадли“ без предварителен оглед или сеанс за прогонване на духове, ами да я взема!

— Само подгответе документите. Ще мина днес следобед да ви оставя чек.

Така и направи. След около седмица каза на мъжа си, че има нужда от подписа му, за да вземе парите от пенсионния фонд. Той се възпротиви, но толкова вяло, че страничен наблюдател дори не би забелязал, че не е съгласен.

Мастодонтът на хълма, имението „Хадли“, беше нейна собственост. Друго едва ли би могло да я направи по-щастлива. Беше перфектно. Трите бора беше идеалното място. Или поне щеше да бъде, след като тя изпълнеше плана си там.

Сол изръмжа и се обърна. Умееше да разчита знаци. Знаеше, че Си Си ще се отърве от него веднага щом изпълни следващата й фотографска поръчка в онова ужасно затънтено селце. Снимките бяха за първия й каталог и тя му беше казала да я снима, докато се забавлява с местните жители по Коледа. Ако е възможно, трябваше да улови как аборигените съзерцават Си Си с възхищение и любов. За целта трябваха пари.

Всичко, което Си Си правеше, беше с цел. И според Сол тя се свеждаше до едното от две възможни неща: да захранва или портфейла, или самолюбието й.

В този ред на мисли защо й трябваше да купува къща в селце, за което никой не е чувал? Не беше за престиж. Значи трябваше да е другото.

Пари.

Си Си знаеше за селото нещо, което никой друг не знаеше, а това означаваше пари.

Което само подсили интереса на Сол към Трите бора.

* * *

— Кри! Мръдни се оттам, за бога!

Съвсем уместна забележка. Деликатно, повито с пелени чедо на богаташ и победителка в конкурс за красота отчаяно се мъчеше да се покаже иззад снежната пряспа от шифон. Кри танцуваше и се въртеше на сцената заедно с другите ангелчета и снежинки, но изведнъж се закова на място.

Абсурдността на идеята за сняг в Йерусалим явно не правеше впечатление никому. Учителката съвсем основателно бе предположила, че щом са повярвали в непорочното зачатие, ще повярват и в снеговалежа през онази чудна нощ. По-важното бе, че една от снежинките, която очевидно притежаваше собствен микроклимат, е запречила средата на сцената. Скриваше младенеца!

— Махай се оттам, сланино!

Обидата премина покрай ушите на Кри както всички други. За нея те бяха фонов шум. Вече почти не ги чуваше. Сега стоеше като вцепенена на сцената и се взираше в публиката.

— Бри има сценична треска — прошепна учителката по театрално изкуство, мадам Брюно, на учителката по музика, мадам Латур, сякаш очакваше от нея да вземе мерки.

Дори учителите наричаха Кри „Бри“ зад гърба й. Или поне си мислеха, че е зад гърба й. Отдавна не им пукаше дали странното мълчаливо момиче ги чува.

— Виждам много добре! — сопна се мадам Латур. Огромният стрес от ежегодното организиране на училищното коледно тържество най-сетне оказваше влиянието си.

Но Кри не се вцепени нито заради сцената, нито заради публиката. Причината бе в нещо, което не беше там. От дългогодишен опит знаеше, че най-страшни са нещата, които не виждаш. А това, което не виждаше сега, разби сърцето й.

* * *

— Спомням си какво ми казваше първият ми гуру, Рамен Дас. — Си Си се разхождаше из хотелската стая по бял халат, събираше сапунчета и други дреболии и разказваше любимата си история: — Си Си Дас, казваше ми. Рамен Дас ме наричаше така — голяма чест за жена, особено в Индия, по онова време.

Сол си помисли, че може би Рамен Дас не е възприемал Си Си като жена.

— Това беше преди двайсет години. Бях още невинно дете, но дори тогава търсех истината. Срещнах Рамен Дас в планината и между нас веднага възникна духовна връзка. — Събра ръцете си и Сол си помисли: „Сега ще каже…“ — Намасте! — изрече Си Си и се поклони. — Той ме научи на това. Много одухотворено. — Използваше думата „одухотворен“ толкова често, че тя вече бе изгубила смисъла си. — Казваше ми: „Си Си Дас, ти имаш голяма духовна дарба. Трябва да си тръгнеш от това място и да споделиш наученото тук със света. Трябва да научиш хората да бъдат спокойни“.

Докато тя говореше, Сол мърдаше устни в синхрон с думите й, сякаш пееше на синбек.

— Си Си Дас — повтаряше той, — ти най-добре от всички знаеш, че когато чакрите се подредят, всичко е бяло. А когато всичко е бяло, всичко е наред.

Сол се запита дали не е объркала някой индийски мистик с проповедник на Ку-клукс-клан. Каква ирония, ако беше така.

— „Трябва да се върнеш в света, казваше ми той. Не е правилно да те задържам повече тук. Трябва да основеш компания и да я наречеш Бъди спокоен.“ Така и направих. Затова написах тази книга. За да разширявам духовния свят. Хората трябва да знаят. Те адски грешат с всички тия роящи се секти, които само ги използват. Трябва да ги просветя в ли-биен.

— Нещо не разбрах — обади се Сол, като се наслаждаваше на гнева, който винаги причиняваше тази реплика. Си Си беше адски предсказуема. Много мразеше, когато някой намекваше, че идеите й са объркани. — Рамен Дас ли ти каза за ли-биен?

— Не, кретен такъв! Рамен Дас беше в Индия. Ли-биен е древна източна философия, която се предава в моя род.

— Нима си от род на древни китайски философи?

След като така и така скоро щеше да бъде изритан, не пречеше да я подразни още малко. Пък и щеше да бъде забавно да разказва историята след това. За оживяване на поредния скучен разговор. Щеше да направи Си Си за смях.

Тя цъкна с език и изпухтя:

— Знаеш, че родът ми е от Франция. Страната има дълга и благородна колониална история в Далечния изток.

— О, да. Виетнам.

— Именно. Като потомствени дипломати предците ми са донесли у дома някои от древните духовни учения, включително ли-биен. Вече съм ти разказвала всичко това. Къде си слушал? Освен това е описано в книгата. Не я ли прочете?

Замери го с нея и Сол се дръпна, но книгата се удари в ръката му.

— Разбира се, че четох проклетата ти книга! Прочел съм всичко… в нея. — Наложи си да не нарече четивото „чувал с лайна“, каквото си беше. — Знам историята. Майка ти изрисувала топката на ли-биен и сега това е единственото, което имаш от нея.

— Не само от нея, глупако. От цялото ми семейство — изсъска Си Си.

Искаше да я ядоса, но не подозираше какво освобождава. Изведнъж тя се изправи и засенчи слънцето, засенчи цялата светлина. Сол се почувства като беззащитно пеленаче пред нея. Сви се, прегърби се, разтрепери се. Вътрешно, разбира се. Иначе пред нея стоеше решителен зрял мъж и я гледаше. Чудеше се какви обстоятелства са създали това чудовище.

На Си Си й идеше да откъсне ръцете му. Да изтръгне очите му, да смъкне плътта от костите му. Чувстваше, че в гърдите й нараства сила, която напира да избухне като раждаща се звезда. Стисна ръце и си представи как усеща пулса му, докато го души за врата. Можеше да го направи. Той се мислеше за по-едър и силен, но тя бе в състояние да го удуши с голи ръце. И имаше усещането, че нищо не може да я спре.

* * *

След като обядваха поширана сьомга и gigot d’agneau^[1], Клара и Мирна тръгнаха на коледни покупки. Преди да се разделят обаче, Клара се поинтересува къде може да намери „Зигфрид Сасун“.

— Книги ли ще купуваш? — попита Мирна.

— Не, разбира се. Искам да си направя косата.

Клара си каза, че Мирна явно наистина е изгубила връзка с града.

— При Зигфрид Сасун^[2] ли?

— Не при него лично, но при някой в салона му.

— Или в полка му. Доколкото знам, там е адът, където хората похабяват младостта си.

Клара беше виждала реклами на веригата фризьорски салони „Сасун“ и макар че описанието на Мирна бе твърде крайно, може би не беше далеч от истината, ако съдеше по нацупените жени на снимките.

Няколко часа по-късно, докато с мъка влачеше претъпканите с подаръци торби по улица „Сент Катрин“, Клара бе много изтощена, но и щастлива. Пазаруването беше минало блестящо. Купила бе идеалния подарък за Питър и разни по-дребни неща за близки и приятели. Мирна беше права. Джейн щеше да се радва, ако я видеше да харчи парите й. Оказа се права и за Сасун впрочем, въпреки неясните намеци.

— Чорапогащи? „Хършис“? — Клара чу познат мелодичен глас зад гърба си.

— Точно за теб си мислех, предателко! Остави ме да обикалям улиците на Монреал и да разпитвам за Зигфрид Сасун.

Мирна се бе подпряла на стената на банка и се тресеше от смях.

— Не знам дали да се ядосвам, или да се радвам, че никой не разбра, че очаквам мъртъв поет от Първата световна война да ми направи фризура. Защо не ми каза, че салонът се казва „Видал Сасун“, а не „Зигфрид“?

Сега и Клара не издържа; остави торбите на заснежения тротоар и също прихна да се смее.

— Изглежда чудесно — увери я Мирна, когато най-сетне се успокои и огледа косата на приятелката си.

— С шапка съм, глупачке! — смъмри я Клара, нахлупи плетената шапка над ушите си и двете отново се разсмяха.

Трудно беше да не се поддадеш на веселата атмосфера. Беше двайсет и втори декември и малко преди четири следобед слънцето бе залязло. Сега улиците на Монреал, както винаги очарователни, грееха от коледни светлини. По цялата улица „Сент Катрин“ искряха украси, преспите блестяха. Колите едва пъплеха, хванати в капана на вечерното задръстване; пешеходците бързаха по заснежените тротоари, като спираха от време на време да погледат ярките витрини.

Целта им бе точно пред тях. „Огилви“. И витрината. Дори от половин пресечка Клара видя сиянието й и магията, отразена в лицата на децата, които се бяха събрали да я зяпат. Студът сякаш изведнъж изчезна; тълпата, която допреди миг се буташе в тях, вече я нямаше. Дори Мирна като че ли остана назад, когато Клара доближи витрината. Ето я. Мелница в гората.

— Ще те чакам вътре — прошепна Мирна, но приятелката й вече не беше там.

Клара се бе пренесла във витрината. Беше преминала през омаяните деца отпред, покрай купчината мръсни дрехи на тротоара, и бе влязла направо в идиличната коледна сцена. Вече вървеше по каменното мостче към Баба Меца в дървената къщичка.

— Дайте някоя стотинка, моля! L’argent, s’il vous plait!

Противният звук нахлу в света на Клара.

— Ох, гадост! Мамо! — изплака дете.

Клара отмести очи от витрината и погледна надолу. „Купчината дрехи“ бе повърнала и стомашното съдържание бавно се стичаше по покритото с мръсотия одеяло, с което бе увит просякът. Или просякинята. Клара не знаеше и не я интересуваше. Ядоса се, че след като е чакала цяла година, цяла седмица, цял ден за този момент, някаква улична отрепка бе омърсила цялото преживяване. Децата се разпищяха и вълшебството изчезна.

Клара се дръпна от витрината и се огледа за Мирна. Сигурно вече беше влязла и участваше в голямото събитие. Витрината не беше единственото, което ги доведе в „Огилви“ днес. Тяхна добра приятелка от Трите бора, Рут Зардо, представяше най-новата си книга в книжарницата в сутерена.

Обикновено след представянето им тънките книжки със стихотворения на Рут се предлагаха на равнодушните към поезията й клиенти в бистрото на Трите бора. Но неотдавна се случи нещо удивително. Възрастната побеляла поетеса от затънтеното им селце спечели Наградата на губернатора. Което изненада всички. Не защото Рут не го заслужаваше — Клара знаеше, че стиховете й са невероятни.

Кой нарани те толкова немилостиво,

та всеки флирт посрещаш като облак черен?

Не винаги те помня аз такава.

Напротив, Рут Зардо напълно заслужаваше наградата. Удивителното бе, че някой я беше забелязал.

„Дали ще се случи и с моите картини? — запита се Клара, докато влизаше през въртящата се врата в ухаещото на парфюм тихо фоайе на «Огилви». — Дали и аз ще имам късмет някой да ме открие?“ Най-накрая бе събрала кураж да даде творбите си на новата съседка, Си Си дьо Поатие, след като дочу да разправя в бистрото за близкия си приятел Дени Фортен.

Да бъдеш изложен в галерия „Фортен“ в монреалския квартал „Отремон“, бе билет за успеха. Дени Фортен избираше само най-добрите, най-актуалните, най-задълбочените и дръзки творци. И имаше връзки по целия свят. Дори — смееше ли да помисли? — в Музея на съвременното изкуство в Ню Йорк. О, какъв фурор!

Клара си представи как прави свой вернисаж в галерия „Фортен“. Бляскава и духовита, център на вниманието, заобиколена от по-посредствени художници и водещи критици, които попиват жадно и най-незначителните й думи. Питър щеше да стои малко встрани от кръга почитатели и да я гледа с лека усмивка. Щеше адски да се гордее с нея и най-сетне да я признае като творец.

* * *

Кри седеше на заснежените стълби на Училището за девици на госпожица Едуард. Беше тъмно. И вън, и вътре в душата й. Гледаше втренчено напред, без да вижда, и снегът бавно се трупаше по шапката и раменете й. Отстрани, натикан в чанта, беше костюмът й на снежинка. Там бе набутала и ученическия си бележник.

Пълен с отлични оценки.

Учителите цъкаха с език, клатеха глава и се тюхкаха, че такъв мозък е похабен за повредено същество като нея. „Крещяща несправедливост“, казал бе един от тях и всички се засмяха на остроумната забележка. Всички освен Кри, която точно тогава минаваше край тях случайно.

Учителите бяха единодушни, че трябва да се проведе сериозен разговор с човека, който я е наранил толкова, че е почти неспособна да говори нормално с хората и да ги гледа в очите.

Най-сетне Кри стана и предпазливо тръгна към центъра на Монреал, като едва пазеше равновесие по хлъзгавите стръмни тротоари заради почти непосилната тежест на чантата с шифонената снежинка, която стискаше в ръка.