Луиз Пени
Убийствено студена (32)

Глава трийсета

Гамаш и Бовоар бързо навлякоха палтата и обуха обувките си. Младият инспектор се сети да натисне копчето на дистанционното за колата, за да се постопли автомобилът за минута-две.

— Един момент. — Гамаш свали шапката си и се върна на бюрото. Взе телефона и набра. — Обажда се главен инспектор Гамаш от квебекската полиция. Дежурният ли е?

Бовоар спря на вратата и се обърна. Даде знак на Никол да дойде с тях. Тя буквално скочи от бюрото.

— Не — каза Гамаш, като закри телефона с ръка и се обърна към нея. — Ти оставаш тук. Лемио ще дойде с нас.

Никол се вцепени, сякаш й удариха плесница. Лемио мина покрай нея и се усмихна виновно. В този момент бе готова да го убие.

Бовоар погледна озадачено шефа си за момент, после бързо излезе на студа. Мислеше си, че е подготвен за външния свят, но грешеше. Температурата беше спаднала още и въздухът сякаш изгаряше кожата му. Взе тичешком няколкото метра до колата. Моторът едва работеше. Стъклата на автомобила бяха заскрежени. Бовоар отвори скованата врата и извади две стъргалки за лед. Скрежът се отделяше като дървени стърготини изпод дърводелско длето. Лемио дойде на помощ и двамата усърдно се заеха да чистят прозорците. Очите на Бовоар се насълзиха, мразът хапеше всеки сантиметър гола кожа.

— Обадих се. Очакват ни — обяви Гамаш.

Качи се в колата и машинално си сложи колана, въпреки че им предстоеше пътуване, не по-дълго от километър. Във всяко друго време щяха да отидат пеша. Но не и тази нощ.

Целта се извисяваше пред тях. Бовоар бе толкова съсредоточен, когато палеше колата, че не се и запита къде отиват. Сега, когато натисна спирачките, разбра. Имението „Хадли“. След последното си посещение там бе започнал да плюе кръв. Това място сякаш бе жадно за кръв и страх. Лемио слезе бързо и измина половината път до къщата, преди Бовоар да успее да помръдне. Усети допир върху ръката си и се обърна към Гамаш.

— Няма нищо страшно.

— Не разбирам за какво говорите — сопна се Бовоар.

— О, да, със сигурност.

Вратата се отвори и Лион се отдръпна, за да ги пусне да влязат.

— Искам да видя Кри, ако обичате — каза главният инспектор любезно, но твърдо.

— В кухнята е. Тъкмо щяхме да вечеряме.

Очите на Лион бяха празни, объркани. „Сякаш са изчовъркани от орбитите“ — помисли си Бовоар. Запита се какво ли ехти в главата на мъжа. Огледа се. При последното му идване лампите бяха изгасени и бе успял да види само толкова, колкото можеше да се освети с фенерче. А то не беше много. Сега с изненада установи, че обстановката е като в истински дом. Но пък точно това бе най-ужасното при такива места и хора. Изглеждаха нормални. Примамваха те вътре, а после вратата бавно се затваряше и те хващаше в капан. Заедно с чудовище. Вътре в чудовище.

„Стига глупости! — смъмри се мислено младият инспектор. — Това е нормална къща. Най-обикновена къща.“

— Насам — покани ги Лион.

Мъжете влязоха в кухнята. Бовоар се изненада, че мирише на хубаво, на домашна гозба.

— Госпожица Ландерс донесе нещо за ядене — обясни Лион.

Кри седеше на масата, а чинията й изстиваше пред нея.

— В последно време не се храни много.

— Кри, пак съм аз. Главен инспектор Гамаш. — Седна до нея и внимателно постави голямата си длан върху отпуснатата й бяла ръка. — Исках само да се уверя, че си добре. Има ли нещо, което мога да направя за теб? — Изчака една дълга минута за отговор, но такъв не последва. — Бих искал да те помоля за услуга. — Гласът му бе равен и приятелски. — Би ли хапнала нещо? Знам, че нямаш много апетит, но това е добре за теб. Искаме да бъдеш здрава и красива.

В стаята беше тихо. Кри гледаше право напред с безизразно лице. След малко Гамаш стана.

— Лека нощ, Кри. Ще се видим скоро. Ако имаш нужда от нещо, ще бъда в пансиона долу. — Обърна се и кимна на хората си и на Лион. Излезе и другите го последваха.

Ришар Лион изпитваше странно облекчение, когато беше с този мъж, който винаги поемаше нещата в свои ръце.

— Мисля, че намерихме майката на Си Си — заяви Гамаш, когато излязоха в коридора.

— Коя е тя?

— Не знаем името й, но смятаме, че е от Трите бора. Със сигурност знаем обаче, че е убита навръх Коледа.

Гамаш наблюдаваше внимателно Лион и му се стори, че през лицето му премина нещо, но бързо изчезна.

— Убита? Значи и двете? И Си Си, и майка й? Какво означава това?

— Означава, че някой може да се опита да убие дъщеря ви — каза главният инспектор и се вгледа настойчиво и с предупреждение в очите на Лион. — От местното полицейско управление ще изпратят патрул…

— Вече пристигнаха, господин инспектор — обяви Лемио, който бе забелязал фаровете вън.

— Той ще охранява къщата ви денонощно. Няма да допусна да се случи нещо на това момиче. Ясно ли се изразих?

Лион кимна. Нещата се случваха толкова бързо. Прекалено бързо. Трябваше му време да помисли.

Гамаш кимна отсечено и тръгна.

* * *

Оливие хвърли още една цепеница в камината на бистрото и разпали огъня. Жан Ги Бовоар и инспектор Гамаш разговаряха тихо до огнището. Заведението бе наполовина пълно и помещението жужеше от разговори. Оливие взе бутилката с червено вино от масата на полицаите и доля чашите им.

— Сега ще донеса вечерята. Bon appetit. — Усмихна се и се отдалечи.

Бовоар получи голяма пържола, която още съскаше от скарата на дървени въглища, и тънко нарязани пържени картофки с подправки. Отстрани имаше купичка с майонеза. Отпи глътка вино, разклати леко тъмната течност и се загледа в огъня. Това беше раят. Бяха преживели дълъг и мразовит ден, но той най-сетне бе свършил. Сега двамата с Гамаш можеха да поговорят и да поразсъждават над разследването. За Бовоар това бе най-приятната част от работата. А щом тя беше комбинирана със скара на дървени въглища, пържени картофки, хубаво вино и буен огън — още по-добре!

Пред Гамаш се мъдреше порция с агнешко каре, което ухаеше на чесън и розмарин, пресни картофки и преливащ от чинията зелен фасул.

В средата на масата имаше панерче топли питки и чинийка с маслени сладки.

Главният инспектор бе преместил салфетката си, за да направи място за чинията, и сега Бовоар забеляза какво е надраскал по-рано на нея. Виждаше буквите наопаки. B KLM.

А буквата L бе оградена с няколко кръгчета.

— Кутията на Ел — отбеляза по-младият детектив, след като разпозна буквите. — Сигурно ги е събирала с години. Компулсивно поведение. Като при дъщеря й. Интересно дали се предава по наследство.

— Не знам.

Топлината, виното, огънят, храната съблазняваха Гамаш. Беше доволен от развоя на събитията през деня и се чувстваше спокоен, макар че се тревожеше за Кри. Поне знаеше, че тя е в безопасност. Беше предупредил Лион. Наблюдаваха го. Все още бе убеден, че той е техният човек. Кой друг можеше да е? Хапна парче агнешко, като се наслаждаваше на аромата му.

— Защо убиецът си е направил труда да вземе огърлицата на Ел, Жан Ги?

— Сигурно е била важна за него. Може би го уличава по някакъв начин, издава го.

— Може би. — Гамаш взе една питка, разчупи я на две и по масата се посипаха трохи. — Защо е убил Ел? Защо е убил Си Си? Защо е убил и двете? И защо сега? Какво се е случило, за да го накара да ги ликвидира в рамките на няколко дни?

— Си Си се е канела да подпише договор с онази американска компания. Може би е искал да я спре.

— Защо да я спира? Ако беше успяла, след това щеше да е много по-ценна. А и ми се струва, че тази сделка е поредната заблуда на Си Си. Ще видим. Но дори да си прав за причината, защо убиецът е премахнал и майка й?

— Дали Ел е била от Трите бора, как мислиш?

— Да, така смятам. И още утре трябва да потърсим хора, които са я познавали. Имам друга загадка за теб. — Чиниите им вече бяха почти празни и Бовоар топеше соса от пържолата си с питка. — Защо е изхвърлила видеокасетата? Както се убедихме, записът не е повреден.

Сервитьорка отнесе чиниите им, а Оливие им поднесе плато сирена.

— Всички са от манастира в Сен Беноа дю Лак — обяви, като размаха ножа за сирена над дъската. — Призванието им е да правят сирена и да пеят грегориански химни. Всеки от продуктите им е кръстен на светец. Това тук е „Свети Андре“, а това „Свети Албре“… — Ами това? — попита Бовоар, като посочи голямо парче върху дъската.

— „Свети Синьо сирене“ — отговори Оливие. — А ето го и „Свети Чедър“. По дяволите! Разбихте теорията ми на пух и прах! — Отряза по няколко филийки от всяко сирене и остави на масата им панерче с франзела и сухари.

— Разбирам как се чувства — усмихна се главният инспектор, като започна да размазва „Свети Андре“ на тънка филийка сухар.

Продължиха да се хранят в мълчание. След малко Гамаш погледна по-младия мъж срещу себе си:

— Какво те тревожи?

Бовоар го изгледа над ръба на чашата си и изпи последната глътка вино точно когато дойде капучиното им.

— Защо накарахте Никол да остане?

— Сърдит си, че отмених решението ти ли?

— Не — отговори Бовоар, макар да знаеше, че това е една от причините. — Не обичам решенията ми да бъдат оспорвани, особено пред другите членове на екипа.

— Прав си, Жан Ги. И при нормални обстоятелства не бих го направил.

Бовоар знаеше, че е така. През всичките години, откакто работеха заедно, се беше случвало много рядко, и то само в особено напрегнати ситуации.

И тази ли бе такава? Гамаш се беше привел, на лицето му бе изписана тревога. Бовоар изведнъж разбра и за малко не се удари по главата. Как не го забеляза по-рано?!

— Нямате й доверие, нали? На Никол.

— А ти имаш ли й?

Бовоар се замисли за момент, после кимна:

— Тя ме впечатли. Както знаете, не я харесвам. Миналия път за малко да провали разследването, но сега? Мисля, че може да се е променила. Но вие не смятате така, нали?

Гамаш махна леко, сякаш не искаше да го признае. Жестът му не беше убедителен.

— Какво има? — Сега Бовоар се наведе напред. — Кажете.

Главният инспектор обаче мълчеше. Доколкото показваха наблюденията на Бовоар, имаше само едно нещо, което можеше да накара шефа му да замлъкне.

— Боже мой! Да не е случаят „Арно“? Кажете ми, че не е.

Почувства как гневът му — и вечерята — напира да изригне. Чувстваше се така всеки път, когато се сетеше за Пиер Арно и за онова, което бе сторил. На другите, на полицията. На Гамаш. Но това трябваше да е останало в миналото. И нямаше как да има връзка с Никол. Или напротив?

— Кажете ми! Хайде! — почти изкрещя. Усети се и се огледа, да не би да са го чули. — Не можете да го държите в тайна от мен — добави с нещо като ръмжене. — Не можете да поемате всичко на своите плещи. Направихте го първия път и Арно едва не ви уби. Какво общо има Никол с него?

— Не се измъчвай, Жан Ги. — Гамаш приятелски го потупа по ръката. — Нямат връзка. Просто съм подозрителен към нея. Никол определено се държи по-добре от последния път. Може би съм прекалено строг към нея.

Бовоар го погледна изпитателно.

— Дрън-дрън — каза. — Опитвате се да ме успокоите. Кажете какво мислите наистина.

— Само предчувствие е. — Гамаш се усмихна криво, очакваше колегата му да завърти очи ядосано.

— Предчувствията ви невинаги лъжат.

— Само понякога. Не е важно, Жан Ги.

Гамаш отпи глътка капучино. Смяташе, че хората не могат да се променят и не се променят, и се запита дали не е станал твърде циничен. Всичко досега показваше, че полицай Никол се е отказала от арогантността, която демонстрираше преди. Откакто се присъедини повторно към екипа му, бе доказала, че е способна да изпълнява заповеди, да приема съвети и критики. Стараеше се и изглеждаше много мотивирана. Освен това свърши добра работа, като събра информация за Кри. Дори се настани в пансиона и плати от собствения си джоб.

Беше една съвсем нова Никол.

Защо тогава Гамаш й нямаше доверие?

Облегна се назад и даде знак на Оливие. После отново се обърна към Бовоар:

— Дължа ти извинение. Не трябваше да отменям заповедта ти, особено пред екипа. Мога ли да те почерпя с чаша коняк?

Бовоар усети подкупа, но беше готов да го приеме. Оливие донесе напитката с кехлибарен цвят в тумбести чаши и двамата полицаи продължиха да обсъждат разследването. Говореха за всичко, но си мислеха само за едно. Полицай Ивет Никол.