Луиз Пени
Убийствено студена (37)

Глава трийсет и пета

— Неее! — закрещя Бовоар към телевизора. — Спри го, спри го! Изчисти, изчисти!

— Внимавай, внимавай! — До него Робер Лемио се въртеше на дивана. Опитваше се да блокира играча на „Ню Йорк Рейнджърс“, който се носеше с голяма скорост по пързалката на „Ню форум“.

— Удар! — изрева коментаторът.

Бовоар и Лемио се наведоха напред — оставаше само да се хванат за ръце — и се втренчиха в малката черна точка на екрана, изстреляна от играча на „рейнджърите“. Габри бе стиснал страничната облегалка на креслото си, а Оливие бе застинал с ръка във въздуха, над платото със сирена.

— Гооол! — изкрещя коментаторът.

— Томас. Шибаният Томас! — Лемио погледна Бовоар. — Колко му плащат? Шестнайсет милиона, а не може да спаси една шайба! — Махна към екрана.

— Плащат му само пет милиона — отбеляза Габри и с огромните си пръсти започна да маже сиренето „Свети Албре“ на парче франзела, после капна малко конфитюр отгоре. — Още вино?

— Може. — Бовоар му подаде чашата си. За първи път гледаше хокеен мач без чипс и бира. Комбинацията от сирена и вино доста му хареса. И все повече осъзнаваше, че компанията на Лемио му е много приятна. До този момент го възприемаше като подвижна мебел — стол на колелца, например. Полезна вещ, с която не ти хрумва да се сприятелиш. Сега обаче двамата страдаха заедно в това унизително поражение от „рейнджърите“ и по-младият полицай се оказа надежден и компетентен съюзник. Габри и Оливие също.

Като фон по телевизията бяха пуснали саундтрака от „Хокейна нощ в Канада“ и Бовоар стана, за да изпъне крака и да се разтъпче в дневната на пансиона. В друг фотьойл главен инспектор Гамаш набираше номер на телефона.

— Томас изпусна още един гол — обяви Бовоар.

— Видях. Твърде напред излиза.

— Такъв му е стилът. По този начин сплашва противниковите играчи и ги принуждава да стрелят по-рано.

— Върши ли работа?

— Тази вечер не — призна Бовоар. Взе празната чаша на шефа си и се отдалечи.

„Проклетият Томас — мислеше си. — Аз бих пазил по-добре!“ И докато вървяха рекламите, Жан Ги Бовоар си се представи пред канадската врата. Но той не беше за вратар. Обичаше нападението. Обичаше прожекторите, гоненето на шайбата, задъхването, пързалянето, стрелянето… Обичаше да чува пъшкането на противника, когато го притисне в ограждението на ринга. И когато го сръга малко повече от необходимото с лакът.

Не, Бовоар се познаваше достатъчно добре, за да знае, че не го бива за вратар.

Това бе ролята на Гамаш. Човекът, от когото всички очакваха да спаси гола.

Бовоар сипа вино на началника и се върна до масичката с телефона. Гамаш се усмихна с благодарност.

— Bonjour? — Гамаш чу познатия глас и сърцето му се разтупка.

— Oui, bonjour. С мадам Гамаш, библиотекарката, ли говоря? Чух, че имате закъсняла книга.

— Имам закъснял съпруг — засмя се Рен-Мари. — Здравей, Арман. Как върви?

— Елеонор Алер.

Жена му замълча.

— Благодаря ти, Арман. Елеонор Алер. — Повтори името като молитва. — Красиво име.

— И прекрасна жена, доколкото разбрах.

Разказа й всичко. За Елеонор, за приятелките й, за Индия и за дъщеря й. За това как е станала пукнатина във вазата и се е озовала на улицата. За Си Си, взета от дома си и отгледана от бог знае кого, а после дошла в Трите бора, за да намери майка си.

— Защо е решила, че майка й ще е там? — попита Рен-Мари.

— Заради сцената, която е нарисувала на топката за коледна елха. Топката на ли-биен. Единственото, което Си Си е имала от Ел. Сигурно някой й е казал или пък се е досетила сама, че трите бора на топката символизират селото, където е родена и израсла майка й. Днес говорих с няколко по-възрастни жители и те си спомниха за семейство Алер. Имали само една дъщеря, Елеонор. Изселили се оттук преди петдесетина години.

— Значи Си Си е купила къща в Трите бора, за да търси майка си, така ли? Интересно защо го е направила чак сега. След толкова много години.

— Сигурно никога няма да разберем — отвърна Гамаш и отпи глътка вино.

В слушалката като фон звучеше мелодията на „Хокейна нощ в Канада“. Рен-Мари също гледаше съботния хокей.

— Томас не се представя добре тази вечер — отбеляза Гамаш.

— Трябва да стои по-назад. „Рейнджърите“ са научили номера му.

— Имаш ли предположение защо Си Си е решила да търси майка си точно сега?

— Казваш, че е контактувала с американска компания във връзка с каталога си, нали?

— И?

— Може би е изчакала толкова време, за да се убеди, че наистина е успяла.

Гамаш се замисли над идеята й. Погледна екрана, където играчите си подаваха шайбата, губеха я и се пързаляха трескаво назад, докато другият отбор атакува. Бовоар и Лемио отново се бяха настанили на дивана и мърмореха недоволно.

— Американският договор. — Гамаш кимна. — И книгата. Навярно това е причината Ел да се премести от автогарата пред „Огилви“ Си Си е разлепила рекламни плакати за представянето на книгата си. Имало е такъв и на автогарата. Ел сигурно го е видяла и се е досетила, че Си Си дьо Поатие е дъщеря й. Отишла е пред „Огилви“, за да я види.

— А пък Си Си е отишла в Трите бора, за да търси майка си — добави Рен-Мари.

Колко тъжна бе идеята за двете наранени жени, които са се търсели една друга. Гамаш си представи как крехката дребна Ел, стара и премръзнала, се тътри по дългите улици, след като се е отказала от скъпоценното си място до отдушника на метрото с надеждата да намери дъщеря си.

— Стреляй, стреляй! — закрещяха момчетата.

— Удар и гооол! — изрева коментаторът.

Публиката в „Ню форум“ гръмна. Почти изпаднали в истерия, Бовоар, Лемио, Габри и Оливие се запрегръщаха и заподскачаха из стаята.

— Ковалски! — извика Бовоар на Гамаш. — Най-накрая! Вече сме три на едно.

— Какво е правила Си Си в селото? — попита Рен-Мари. Беше изключила телевизора, за да се съсредоточи върху разговора.

— Решила е, че една от възрастните жени тук е майка й, затова е разпитала всичките.

— А после е намерила майка си пред „Огилви“.

— Ел сигурно е познала Си Си. Мисля, че се е опитала да я заговори, но Си Си не й е обърнала внимание, защото я е помислила за поредната клошарка, дошла да проси. Само че Ел е била настоятелна. Тръгнала е след нея, навярно я е извикала по име даже. Но дори тогава Си Си си е помислила, че бездомницата знае името й от книгата. Накрая Ел сигурно е изпаднала в отчаяние и е разтворила дрехите си, за да й покаже огърлицата. Си Си сигурно се е втрещила. Видяла е накита, който е помнела от дете. Огърлицата, изработена от Емили Лонпре. Единствена и неповторима.

— Тогава е разбрала, че тази жена е майка й — тихо изрече Рен-Мари.

Представи си сцената и как би се почувствала тя на мястото на Си Си, след като толкова дълго е търсила майка си. След като е копняла не само да я види, а и да получи одобрението й. След като е копняла Ел да я прегърне със старите си ръце. И какво е било да открие, че това е майка й. Смърдяща, пияна, жалка клошарка.

Как бе реагирала Си Си? Навярно бе побесняла.

Рен-Мари се досещаше какво е станало. Си Си е хванала огърлицата и я дръпнала от врата на Ел. После стиснала дългия шал и дърпала ли, дърпала. Стягала все повече и повече. Докато убила майка си. За да скрие истината, както е правила през целия си живот.

Сигурно това се бе случило. Как иначе? Си Си е извършила убийството, за да спаси договора си с американците. Мислила е, че ще го изгуби, ако те научат, че създателката на ли-биен и „Бъди спокоен“ има майка клошарка и алкохоличка. Или пък се е опасявала, че ще стане за смях пред читателите си…

А най-вероятно изобщо не е помислила за тези неща. Реагирала е чисто инстинктивно. Като майка си. А инстинктите на Си Си винаги са я карали да се отървава от нелицеприятните неща. Да ги изтрива и заличава. Както е правила с малодушния си и пасивен съпруг и затлъстялата си и мълчалива дъщеря.

За нея Ел е била огромно, смърдящо и нелицеприятно усложнение.

Елеонор Алер е била погубена от единственото си дете.

Което на свой ред е било убито след това. Рен-Мари въздъхна натъжена. И зададе логичния въпрос:

— Ако Си Си е убила майка си, кой е убил нея тогава?

Гамаш замълча за миг. После й каза.

* * *

На горния етаж на пансиона Ивет Никол лежеше в леглото си и слушаше музиката от „Хокейна нощ в Канада“, примесена с откъслечните крясъци от дневната. Много искаше да бъде с тях. Да обсъжда новия договор на Томас, дали треньорът е виновен за сегашния провал и дали от „Торонто“ са знаели, че Паже е контузен, преди да го продадат на „Канейдиънс“.

Изпитала бе нещо към Бовоар в нощта, когато се грижеше за него, и на другата сутрин, когато вечеряха заедно. Не привличане. Просто спокойствие да е в неговата компания. Облекчение. Сякаш някаква тежест, която не е и подозирала, че носи, изведнъж е паднала от раменете й.

Мислеше си също така за пожара и за глупавата си постъпка да се набута в горящата сграда. Още една причина да мрази глупавия чичо Сол. За всичко бе виновен той, разбира се. Всичко лошо, което се случваше на семейството й, произтичаше от него. Той беше гнилата ябълка на рода.

„Тя не го заслужава.“ Думите я изгаряха. Отначало не бе осъзнала колко дълбока е раната. Човек не си дава сметка за това в самото начало. Първо идва изтръпването. Но след време Ивет разбра. Беше жестоко наранена.

Гамаш разговаря с нея и това беше интересно. Дори й помогна. Ако ще и само с това, че й показа какво трябва да направи. Взе телефона си и набра. Обади се мъжки глас на фона на хокейния мач.

* * *

— Искам да те питам нещо — каза Гамаш и промяната в тона му разтревожи Рен-Мари. — Постъпих ли правилно с Арно?

Сърцето й се сви, когато чу въпроса. Само тя знаеше каква цена бе платил съпругът й. Пред другите Арман се държеше храбро. Нито Жан Ги, нито Мишел Бребьоф, нито дори най-близките им приятели знаеха през каква мъка е преминал. Но тя знаеше.

— Защо питаш?

— Заради този случай. Не става дума просто за убийство. А за морал.

— Всяко убийство е въпрос на морал. Моралът на убиеца, твоя морал…

Вярно беше. Човек е такъв, какъвто са убежденията му. И единственият случай, в който имаше реална опасност Гамаш да предаде убежденията си, беше „Арно“.

— Може би трябваше да ги оставя да умрат.

Въпросът беше дали се е подвел по егото си в случая „Арно“? Или по гордостта? А може би по увереността, че само той е прав, а всички други грешат?

Гамаш си спомни проведената тихомълком спешна среща в централното управление. Как взеха решение да оставят мъжете да се самоубият за доброто на полицията. Спомни си как направи възражение и всички гласуваха срещу него. И как си тръгна след това. Сърцето му все още се свиваше от срам, когато си спомняше какво се случи после. Пое едно разследване в Бе де Мутон, за да е максимално далеч от централата. За да избистри мислите си. Но през цялото време знаеше какво трябва да направи.

А рибарят разсея всичките му съмнения.

Веднага взе самолета за Монреал. Беше уикендът, който Арно бе избрал, за да отидат в Абитиби. Взе дългото разстояние с колата и когато наближи, времето се развали. Първата зимна буря се развихри внезапно и ожесточено. Гамаш се изгуби и заседна в снега.

Отправи молитва към бог и пробва пак. Гумите зацепиха и успя да се върне на задна до главния път. Верният път. Намери хижата и пристигна точно навреме.

Когато влезе, Арно се стъписа, после скочи към пистолета си. В този миг Гамаш прозря истината. Арно щеше да изчака другите да се самоубият, а после да офейка.

Гамаш се втурна през стаята и докопа оръжието пръв. И изведнъж всичко свърши. Върнаха тримата мъже в Монреал, за да бъдат изправени на съд. В процес, който никой освен Арман Гамаш не желаеше.

Разрази се скандал, който разтърси Surete и цялата общественост. И мнозина обвиниха Гамаш за него. Сторил бе немислимото. Изложил бе на показ тайните на полицията.

Гамаш от самото начало знаеше, че ще стане така, и точно затова се колебаеше. Ужасно бе да изгубиш уважението на колегите си. Тежко бе да се превърнеш в парий.

И тъкмо той — наивникът! — си мисли,

че славата му зрее, изведнъж

захапва го във корена и ей го

загинал като мене!

— А падне ли, то пада без надежда — прошепна Гамаш.

— Вдън ада като Луцифер! — довърши цитата Рен-Мари. — Толкова ли си велик, Арман, че да се сгромолясаш така жестоко?

Гамаш се изсмя кратко:

— Просто се самосъжалявам. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, мили. Отговорът е „да“, Арман, постъпи правилно. Но разбирам съмненията ти. Тъкмо те те правят велик, не увереността ти.

— Тоя Томас! Видяхте ли го какво направи?! — Застанал пред телевизора, Бовоар бе сложил ръце до челото си и се преструваше, че се оглежда. — Смяна! — изкрещя към екрана.

— Е, кого предпочиташ да бъдеш тази нощ? — попита Рен-Мари. — Арман Гамаш или Карл Томас?

Гамаш се засмя. Не позволяваше често да го надвият съмненията, но сега беше такава вечер.

— И случаят „Арно“ не е приключил, нали? — попита Рен-Мари.

В този момент Ивет Никол слезе по стълбите и го погледна с усмивка. Кимна му и отиде при другите, твърде заети, за да я забележат.

— Non, ce n’est pas fini^[1] — каза Гамаш.