Луиз Пени
Убийствено студена (18)

Глава шестнайсета

Бовоар разпределяше задачите, докато Гамаш говореше насаме с полицай Ивет Никол. Отстрани имаше помощна стаичка, която навремето е служила за билетна каса. Помещението буквално бе превзето от Рут Зардо — вътре имаше бюро, стол и около триста книги — и със сигурност бе пожароопасна зона.

Главният инспектор се бе изправил на крака още с появата на полицай Никол като осъден на смърт, готов да посрещне екзекуцията си. Кимна на Бовоар, който веднага разбра какво иска шефът му. Без да продума, Гамаш направи няколко крачки, за да посрещне Никол по средата на помещението, и веднага я заведе в задната стаичка.

Сега Бовоар гледаше как хората му работят на компютрите и телефоните си, но мислите му бяха с началника. И с Никол. Тази порочна, зла, красива жена, която почти провали предишното им разследване тук и вся раздор в екип, чийто успех зависеше от съвместната работа.

— Бихте ли ми обяснили какво означава това?

Гамаш стоеше в стаичката, надвесен заплашително над дребната полицайка. Ивет Никол беше свалила шапката си и късата й сивкавокестенява коса бе не просто разрошена — изглеждаше подстригана от пиян градинар с овощарска ножица. Дрехите с невзрачен цвят не й бяха по мярка и на Гамаш му се стори, че видя петно от жълтък на грубия й вълнен пуловер. Сивкавата кожа на лицето й бе зачервена и цялата в белези от юношеско акне. Единствената емоция, която мъждукаше в сивите й очи, бе страх. И нещо друго. Лукавство. „Тя се страхува от някого — каза си инспекторът, — но не от мен.“

— Разпределиха ме към вашето разследване, господин инспектор — заяви Никол, като го наблюдаваше внимателно. — Комисар Франкьор се обади тази сутрин и ми нареди да се явя при вас. Аз също бях изненадана. — Опита се да го каже смирено, но прозвуча просто плачливо. — Прочетох работните записки, които сте направили с инспектор Бовоар.

— Откъде ги взехте?

— Комисарят ми ги прати. Видях бележката ви за фотографа и че смятате това за приоритет. Одобрих…

— О, колко съм ви благодарен.

— Видях, че преценката ви е правилна. Разбира се. — Тя се засуети. — Ето.

Подаде му лист хартия. Гамаш го взе и прочете: Сол Петров, улица „Трихорн“ 17.

— Потърсих я на картата. Вижте, ето тук е.

Никол извади карта на района от джоба на якето си и му я подаде. Гамаш не я взе. Стоеше втренчен в полицайката.

— Обадих се в петнайсетина местни агенции за недвижими имоти. Никой не знаеше за него, но накрая открих един ресторант в Сан Реми, „Сан суси“. Там предлагат вили под наем. Попитах собственика и той си спомни, че преди няколко дни му се обадил човек от Монреал с подобно име. Веднага взел вилата. Обадих се, за да се уверя, и наистина се оказа фотографът. Сол Петров.

— Говорихте ли вече с него?

— Да, господин инспектор. Трябваше. За да проверя самоличността му.

— Ами ако той е убиецът? Ако в този момент изгаря снимките, които е направил, или си стяга багажа за бягство? Преди колко време му се обадихте?

— Преди два часа — вече шепнешком отговори Ивет Никол.

Гамаш си пое дълбоко въздух и я изгледа за няколко секунди, после излезе от стаичката.

— Инспектор Бовоар! Вземете някого с вас и проверете дали това е фотографът, когото търсим. Лемио, вие останете. Трябва да поговорим. — Обърна се към Никол: — Чакайте ме тук.

Младата жена се отпусна на стол, сякаш изведнъж някой отсече краката й.

Бовоар взе листчето, погледна картата на стената и след броени минути излезе, но преди това погледна сурово полицай Никол, седнала в тясната стаичка с най-нещастното изражение, което някога бе виждал. Изпита известно състрадание към нея. Сприхавият характер на главен инспектор Гамаш бе пословичен. Не защото беше толкова лош, а защото бе много добре скрит. Почти никой не познаваше тази негова страна. Но онези, които я познаваха, никога не я забравяха.

— Имам задача за вас — каза Гамаш на Лемио. — Искам да отидете в Монреал и да съберете информация. За жена на име Ел. Това не е истинското й име. Била е бездомница и е убита преди Коледа.

— Има ли връзка със случая „Дьо Поатие“?

— Не.

— Нещо лошо ли съм направил? — умърлушено попита Лемио.

— Не, просто ми трябват отговорите на някои въпроси по другото разследване и ще бъде добра тренировка за вас. Нали не сте работили в Монреал?

— Само няколко пъти съм бил там.

— Това е шанс за вас. — Гамаш видя притеснението на лицето на младия полицай. — Ще се справите. Нямаше да ви изпратя, ако не бях убеден в две неща: първо, че ще се справите, и второ, че ще ви бъде полезно.

— Какво трябва да направя?

Гамаш му обясни, после двамата отидоха до колата на главния инспектор и той извади кутия с веществени доказателства от багажника си. Даде я на Лемио и го инструктира какво да прави с нея.

Проследи с поглед колата на младия си колега, докато тя се отдалечаваше бавно по стария каменен мост, после покрай централното кръстовище и около селския площад, преди да се заизкачва по улица „Мулен“ и да излезе от Трите бора. Главният инспектор остана неподвижен под сипещия се сняг и загледа минувачите. Хората носеха пазарски чанти от хлебарницата на Сара или бакалията на мосю Беливо. Семейства караха кънки. Други разхождаха кучета. Едно пале, млада овчарка, се търкаляше, копаеше в снега и подхвърляше нещо във въздуха.

Стана му тъжно за Сони.

В снега всички изглеждаха почти еднакви с дебелите си шуби и плетени шапки — анонимни фигури. Предполагаше, че ако познава децата и кучетата, би могъл да се досети кои са възрастните.

Ето още един от проблемите на това разследване: през зимата всички в Квебек бяха еднакви. Като разноцветни локумчета. Трудно бе дори да различиш мъжете от жените. Лице, коса, ръце, крака, тяло — всичко бе добре опаковано срещу студа. Дори някой да бе видял убиеца, дали щеше да го разпознае?

Гамаш гледаше как кучетата беснеят и когато се досети с какво се забавляват, на лицето му се изписа усмивка. Любимото зимно лакомство на Сони.

Замръзнали изпражнения.

Сега дори това му липсваше.

* * *

— Не сте добре дошла в екипа, полицай Никол.

Гамаш се вгледа в осеяното с белези уплашено лице. Беше му дошло до гуша от нейните манипулации, арогантност, сприхавост. При последното им разследване в Трите бора всичко това му бе дошло в повече.

— Разбирам, господин главен инспектор. Но не съм тук по свое желание. Знам как обърках работата ви последния път. И много съжалявам. Какво да направя, за да ви докажа, че съм се променила?

— Можете да се махнете.

— Де да беше така. — Никол го погледна жално. — Наистина. Очаквах, че ще реагирате така, и ви разбирам. Не знам какво си бях въобразила миналия път. Толкова бях глупава. Арогантна. Но мисля, че се промених. Една година в отдел „Наркотици“.

Погледна го в лицето, за да види дали е постигнала ефект.

Не беше.

— Всичко хубаво, полицай Никол.

Гамаш излезе от стаичката, облече палтото си и се качи в колата, без да поглежда назад.

* * *

— Съжалявам, инспекторе, но Кай Томпсън я няма в момента. Прекара нощта у приятелката си Емили Лонпре.

Пищната управителка на старческия дом в Уилямсбърг изглеждаше грижовна и делова жена. Самият дом бе преустроено богаташко имение с просторни и красиви стаи, макар че помещенията бяха малко похабени и миришеха доста на талк. Както и обитателите им.

Арман Гамаш се изсмя сам на себе си мислено. Мадам Лонпре живееше в Трите бора и може би дори я бе видял да се разхожда в селото с останалите анонимни силуети. Беше толкова ядосан от наглото нахлуване на полицай Никол, че се качи в колата и тръгна, без да помисли. И ето го сега тук, на километри от свидетелката, която може би е била на метри от него. Усмихна се и едрата управителка навярно се запита какво му е толкова смешно.

Гамаш не се върна направо в Трите бора, а спря пред „Легиона“ и влезе. Не беше заключено. Повечето къщи в района не се заключваха. Разходи се в преддверието, стъпките му кънтяха в голямото празно помещение. Представи си суматохата по време на благотворителната закуска в деня след Коледа, изречените на висок глас поздрави, виковете за още чай или кафе, как Беатрис Майер предлага зловонната си отвара…

Защо ли я наричаха Мама? Клара явно си мислеше, че Гамаш ще се досети, без дори да е виждал старицата. Беатрис Майер? Мама Би? Поклати глава, но знаеше, че рано или късно ще разбере. Обичаше малки загадки като тази.

Във въображението си се върна при хората на благотворителната закуска от двайсет и шести декември. В салона беше топло и весело, имаше украса с всевъзможни коледни играчки. Тях не се налагаше да си представя — бяха все още там. Звезди и снежинки от пластмаса или гланцова хартия. Изкуствена елха, изгубила поне половината от пластмасовите си клони, с подпора от тел. Хартиени звънчета и рисувани с пастели зелени и сини снежни човеци, правени от въодушевени, уморени и не особено надарени деца. От пианото в ъгъла със сигурност са звучали коледни мелодии. Помещението навярно е било изпълнено с аромат на палачинки и кленов сироп, добит от дърветата в околностите на градчето; на яйца и пушен канадски бекон.

Ами Си Си и семейството й? Къде са седели? Имала ли е жената компания по време на последното си хранене? Знаела ли е, че й е последно?

Един от хората тук е знаел. Седял е в същото това помещение, хранел се е и е пиел, смеел се е и е пял коледни песни. И е планирал убийство.

Арман Гамаш излезе и спря, за да се ориентира. Погледна часовника си и тръгна към езерото Брюм. Много харесваше Уилямсбърг. Градчето значително се различаваше от Сан Реми, който бе в типично френски стил. Уилямсбърг от своя страна бе традиционно англосаксонски, макар че двете култури и езиците им все повече се смесваха. Разглеждаше красивите къщи и магазини, покрити с чистобял сняг. Беше тихо — усещаше се онова спокойствие, което настъпва през зимата, сякаш земята си почива. Колите почти не вдигаха шум заради снежния юрган. Хората вървяха безшумно по тротоарите. Всичко бе приглушено и онемяло. Много, много спокойна сцена.

Четири минути и половина бяха необходими на Гамаш, за да стигне до езерото — празно и затрупано от снега. Пързалката за кърлинг почти не се виждаше и единственото свидетелство, че тук е имало спортно събитие, бяха трибуните. Пусти и самотни, те сякаш очакваха компания, която никога нямаше да дойде.

Какво да прави с Ивет Никол? Спокойната обстановка му даде възможност да помисли върху проблема. А тя беше голям проблем. Даваше си сметка за това. Веднъж вече го бе заблудила, но Арман Гамаш не беше човек, който ще се остави да го излъжат два пъти.

Дошла беше с определена цел и тя едва ли бе убийството на Си Си дьо Поатие.

* * *

Инспектор Бовоар пое от Трите бора към Сан Реми. След няколко минути по заснежените черни пътчета сред гората зави по алея към голяма дървена къща. Беше взел един от хората си за всеки случай. Слезе и почука на вратата. Зае спокойна стойка, като се опитваше да изглежда невъзмутим, дори разсеян. Не беше. Готов бе да започне преследване във всеки момент. Дори му се искаше да има такова. Спокойните разговори бяха специалност на главен инспектор Гамаш. Неговата бяха гонките.

— Oui? — на вратата се показа мъж на средна възраст с разрошена коса.

— Мосю Петров? Сол Петров?

— Oui, c’est moi.^[1]

— Тук сме във връзка с убийството на Си Си дьо Поатие. Разбрах, че сте се познавали.

— Очаквах ви. Защо се забавихте толкова? Имам снимки, които може да ви заинтересуват.

* * *

Гамаш съблече дебелото си палто и оправи сакото и пуловера, които се бяха набрали под него. Спря за момент, за да събере мислите си, после влезе в задната стаичка, взе телефона и набра номер.

— А, вие ли сте, Арман. Получихте ли скромния ми подарък?

— Ако визирате полицай Никол, да, комисар Франкьор. Мерси — отговори Гамаш, като се опита да звучи небрежно.

— Какво мога да направя за вас?

Гласът на Франкьор бе дълбок, мелодичен и интелигентен. С нищо не издаваше какъв хитър, коварен и жесток човек е комисарят.

— Искам да разбера защо ми я пратихте.

— Стори ми се, че решението ви да я изгоните е било прибързано, главен инспектор Гамаш. Полицай Никол работи при нас, в „Наркотици“, една година и сме много доволни от нея.

— Защо тогава ми я пращате?

— Оспорвате решението ми ли?

— Не, господин комисар. Знаете, че мотивите ви за което и да е решение не ми влизат в работата.

Гамаш знаеше, че забележката му е попаднала в целта. След последвалото тягостно мълчание от слушалката се изля река от жлъч:

— Защо се обаждате, Гамаш? — изръмжа комисарят, изоставил преструвките.

— Исках да ви благодаря, господин комисар, че ми изпратихте полицай Никол. Joyeux Noel.

Гамаш затвори, но връзката вече бе прекъснала. Вече знаеше необходимото. Отрязали го бяха от вземането на решения на най-високо ръководно ниво в Surete du Quebec — привилегия, на която се радваше години наред. Официално той все още бе началник на отдел „Убийства“. Но неофициално нещата се бяха променили. След случая „Арно“.

Едва наскоро бе осъзнал сериозността на промяната. Бовоар вече не получаваше покани да оглавява други разследвания. След случая „Арно“ Изабел Лакост и другите членове на екипа му получаваха дребни задачи в други отдели. Отначало Гамаш не обърна внимание. Мислеше, че това са само временни трансфери, направени по необходимост. Не му хрумна, че някой наказва хората му за това, което той беше направил.

И така допреди няколко седмици, когато неговият началник и приятел комисар Мишел Бребьоф покани него и Рен-Мари на вечеря. След като се нахраниха, домакинът го извика настрани.

— Ca va, Armand?^[2]

— Oui, merci, Michel.^[3] Малко проблеми с децата. Никога не слушат. Люк напусна работа и иска да обикаля света със Софи и децата. Ани се скъсва от работа по защитата на „Алкоа“ от всички несправедливи обвинения. Представи си да набедят корпорация, че умишлено замърсява околната среда! — добави шеговито Гамаш.

— Шокиращо.

Бребьоф му предложи коняк и пура. Гамаш прие питието, но не искаше да пуши. Седяха в кабинета на домакина в дружеско мълчание, слушаха радио „Канада“ и бърборенето и смеха на жените.

Гамаш се завъртя със стола и погледна Бребьоф в очите:

— Какво искаш да ми кажеш?

— Някой ден ще сгрешиш, Арман — усмихна се приятелят му. Често недоумяваше как Гамаш винаги отгатва мислите му. Но не можеше да отгатне всичко.

— Според теб, Мишел, аз вече сгреших, и то зрелищно. Това вече е минало.

— Не. Не е минало.

Ето какво било. Когато мълчанието отново обгърна двамата приятели като снежна пряспа, Гамаш изведнъж осъзна дълбочината на проблема. Осъзна също, че неволно е повлякъл Бовоар и другите си подчинени със себе си. Сега те бяха оцапани с мръсотия от лъжи и омраза.

— Със случая „Арно“ не е свършено, нали? — попита, като погледна Бребьоф в очите. Осъзна какъв кураж е бил необходим на приятеля му, за да му каже това.

— Бъди внимателен, Арман. Положението е по-сериозно, отколкото подозираш.

— Вярвам ти.

Сега комисар Франкьор му изпращаше полицай Никол обратно. Разбира се, можеше да е нищо. Може би тя бе изнервила толкова много новите си колеги, че Франкьор е решил да му отмъсти, като му я върне. Да, това беше най-вероятното обяснение. Злобна шегичка, нищо повече.