Луиз Пени
Убийствено студена (35)

Глава трийсет и трета

— Мадам Лонпре. — Гамаш стана и се поклони на стройната жена пред него.

— Мосю Гамаш. — Тя кимна леко и се настани на стола, който инспекторът й поднесе.

— С какво мога да ви почерпя?

— Едно еспресо, s’il vous plait.

Двамата седяха в бистрото, на маса встрани от камината. Беше десет часът на следващата сутрин и навън продължаваха да прехвърчат снежинки. Беше често срещано, но все пак странно метеорологично явление в Квебек през зимата — да вали сняг и да грее слънце едновременно. Гамаш гледаше възхитено през прозореца. Деликатни и крехки кристалчета се носеха във въздуха и се спускаха леко в Трите бора като миниатюрни призми. Розови, сини и зелени те искряха по дърветата и дрехите на минувачите.

Кафетата им дойдоха.

— Съвзехте ли се от пожара? — попита възрастната жена.

Емили също бе помогнала онази вечер. Трите с Мама и Кай раздаваха сандвичи, топли напитки и одеяла на зъзнещите доброволци. Всички бяха изтощени, затова Гамаш реши да изчака ден, преди да говори с нея.

— Беше ужасна нощ — призна инспекторът. — Една от най-лошите, които съм преживявал.

— Кой беше онзи човек?

— Казваше се Сол Петров. — Гамаш наблюдаваше Ем за реакция, но не видя нищо повече от обикновен интерес. — Фотограф. Дошъл е в селото, за да снима Си Си.

— Защо?

— За каталога й. Имала е среща с американска фирма, надявала се е да ги заинтересува с проекта си. Имала е амбиция да стане гуру в областта на дизайна, но плановете й са били далеч по-мащабни.

— Един вид комплексно обслужване — предположи Ем. — Цялостен ремонт отвън и отвътре.

— Фантазиите на Си Си дьо Поатие са били доста амбициозни, наистина — съгласи се Гамаш. — Казахте, че сте се срещали с нея няколко пъти, но виждали ли сте семейството й? Мъжа й и дъщеря й?

— Само отдалеч, така да се каже. И разбира се, бяха на мача по кърлинг на двайсет и шести декември.

— Както и на коледната служба в църквата, доколкото разбрах.

— C’est vrai. — Ем се усмихна, когато си спомни. — Тая нейна дъщеря е пълна с изненади.

— В какъв смисъл?

— О, не в лошия. Не като майка си, макар че Си Си не беше толкова загадъчна, колкото си мислеше. Всъщност бе твърде прозрачна. Не, Кри е срамежлива, затворена. Никога не гледа хората в очите. Но има вълшебен глас. Спира ти дъха.

Емили си спомни службата на Бъдни вечер в претъпканата църквица. Тогава погледна Кри и я видя преобразена. Радостта я правеше прекрасна.

— Изглеждаше като сина ми Дейвид, когато свиреше Чайковски.

После сцената пред църквата.

— Какво се сетихте? — попита тихо Гамаш, когато забеляза разтревоженото й изражение.

— След службата стояхме вън. Си Си бе от другата страна на църквата. Не я виждахме, но я чувахме. Имаше и странен шум. — Емили стисна устни и замълча, за да си спомни. — Все едно Хенри стъпва по дървен под, когато не съм му изрязала ноктите. Само че звучеше по-силно.

— Мисля, че мога да ви изясня тази мистерия — каза Гамаш. — Било е от ботушите на Си Си. Купила си е за Коледа чифт ботуши, направена от малки тюленчета. С метални нокти на подметките.

Ем го погледна изненадано и отвратено:

— Mon Dieu, какво ли си мисли Той за нас?

— Казахте, че сте чули гласа й. Какво говореше Си Си?

— Разкрещя се на дъщеря си. Направи я на нищо. Беше ужасно.

— Защо?

— Заради това, което беше облякла Кри. Наистина, беше нестандартно. Розова лятна рокличка, доколкото си спомням, но основното, за което й се караше Си Си, бе пеенето й. А гласът й беше божествен. Не в смисъла, който влага Габри, а наистина божествен. Си Си й се подигра, унижи я. Не, много повече. Смачка я. Беше ужасно. Чух всичко и не направих нищо. Не казах нищо.

Гамаш мълчеше.

— Трябваше да й помогна — продължи със спокоен тих глас Емили. — Всички бяхме там на Бъдни вечер и пред очите ни се извърши убийство. Защото точно това си беше, инспекторе. Не си правя илюзии. Си Си уби дъщеря си онази вечер и аз бях сред съучастниците й.

— Отивате твърде далеч, мадам. Не бъркайте драматизма със съвестта. Знам, че се чувствате зле заради случилото се, и съм съгласен, трябвало е някой да направи нещо. Но знам също, че това, което се е случило пред църквата, не е било изолиран случай. Трагедията в живота на Кри е, че не познава друго отношение. Станало е като снега навън. — Двамата погледнаха през прозореца. — Обидите са се трупали и трупали, докато тя е изчезнала под тях.

— Трябваше да сторя нещо.

Двамата замълчаха за момент. Емили се загледа навън, а Гамаш я наблюдаваше.

— Утре се задава снежна буря — каза след малко старицата.

— Колко се очаква да натрупа? — попита инспекторът. Не беше чул новината.

— По метеорологичния канал казаха, че може да стигне до трийсет сантиметра. Попадали ли сте някога в снежна буря?

— Веднъж, докато карах към Абитиби. Беше тъмно, а пътят бе празен. Изгубих ориентация. — Гамаш си спомни вихъра от снежинки пред фаровете, сякаш светът се беше събрал в тази ярка фуния от светлина. — Направих грешен завой и попаднах в задънено отклонение. Пътят се стесняваше. Сам си бях виновен, разбира се. — Наведе се и прошепна: — Бях голям инат. Шшшт — добави, като се огледа.

Емили се усмихна:

— Ще бъде малката ни тайна. Освен това съм сигурна, че никой няма да ми повярва. Какво се случи после?

— Пътят продължи да се стеснява. — Гамаш събра ръце като за молитва, за да демонстрира. — Едва виждах накъде карам. По едно време пътят стана пътека, а после… — Вдигна ръце с дланите нагоре. — Нищо. Навсякъде само дървета и сняг. Преспите стигаха до вратите на колата. Не можех нито да продължа напред, нито да се върна.

— Какво направихте?

Подвоуми се какъв отговор да даде. Всички, за които се сещаше, бяха верни, но истината имаше различни нива. Знаеше какъв въпрос се кани да й зададе и реши, че Емили заслужава същата искреност, каквато той очаква от нея.

— Започнах да се моля.

Старицата погледна едрия мъж, толкова уверен и свикнал да командва, и кимна:

— За какво се молехте? — Явно нямаше да се задоволи с кратък отговор.

— Преди това да се случи, с инспектор Бовоар разследвахме убийство на Северния бряг, в рибарското селце Бе де Мутон.

— Земята, която Бог дал на Каин — неочаквано цитира Ем.

Гамаш знаеше това прозвище на въпросния район, но не беше срещал много други хора, на които им е известно. През седемнайсети век, когато за първи път видял голите скали в устието на река Сейнт Лорънс, изследователят Жак Картие написал в дневника си: „Това трябва да е земята, която Бог е дал на Каин“.

— Може би ме привличат прокълнати места — усмихна се Гамаш. — Може би затова преследвам убийци като Каин. Районът е пуст и гол, почти нищо не расте там, но за мен е почти болезнено красив, ако човек знае какво да гледа. Тук е лесно. Красота има навсякъде. Реките, планините, селата, особено Трите бора. Но в Бе де Мутон не е толкова явна. Трябва да я търсиш. Тя е в лишеите по скалите и в почти невидимите миниатюрни лилави цветчета, които можеш да видиш само ако коленичиш. Тя е в пролетните цветове на дивите къпини.

— Открихте ли убиеца?

— Да.

Краткият отговор подсказваше, че има още. Емили изчака да го чуе, но нищо не последва, затова реши да попита:

— Какво друго открихте?

— Бог. В една кръчма.

— Какво ядеше?

Въпросът бе толкова неочакван, че Гамаш се стъписа. После се изсмя:

— Лимонов пай.

— И защо сте сигурен, че е бил Бог?

Разговорът не вървеше, както инспекторът бе очаквал.

— Не съм — призна. — Може да е бил обикновен рибар. Поне така беше облечен. Но ме погледна от другия край на помещението с такава нежност, с такава любов, че се стъписах.

Изкуши се да отмести поглед, да погледне надолу към топлата дървена повърхност, на която бе опрял ръце. Но не го стори. Погледна Емили право в очите.

— Какво направи Бог? — попита тихо тя.

— Дояде си пая, после се обърна към стената. Потърка я, после пак ме погледна с най-бляскавата усмивка, която съм виждал. И погледът му ме изпълни с радост.

— Предполагам, че често ви обхваща радост.

— Аз съм щастлив човек, мадам. Късметлия съм и го съзнавам.

— C’est ca.^[1] — Ем кимна. — Важно е да го осъзнаваш. Аз станах истински щастлива едва след като семейството ми загина. Ужасно е, но е така.

— Мисля, че разбирам.

— Смъртта им ме промени. В един момент се озовах в дневната и не можех да помръдна. Бях като вцепенена. Затова ви попитах за снежната буря. Месеци наред се чувствах така. Като замаяна в снежна виелица. Бях абсолютно объркана. Не можех да продължа. Изгубена, дезориентирана, в задънена улица. Моята задънена улица, разбира се, беше метафорична. Намираше се в собствената ми дневна. Бях изгубена на най-познатото ми и най-уютно място.

— Какво се случи?

— Звънецът на входната врата иззвъня. Спомням си, че се колебаех дали да отворя, или да се самоубия. Но се позвъни отново и не знам, може би по навик станах и отворих. И там беше Бог. Имаше трохи от лимонов пай по устата.

Гамаш се ококори.

— Шегувам се.

Ем постави ръка върху китката му за момент и инспекторът се засмя.

— Беше работник от пътната агенция — продължи старицата. — Искаше да използва телефона. Носеше пътен знак. — Замълча, нямаше сили да продължи.

Гамаш чакаше. Надяваше се, че на знака не е пишело: „Краят е близо“. Стаята като че ли изчезна и единствените хора на света останаха дребничката крехка Емили Лонпре и Арман Гамаш.

— Пишеше: „Заледен път“.

— Как разбрахте, че е Бог? — попита Гамаш.

— Не е ли очевидно?

Гамаш кимна.

— Отчаянието ми изведнъж се изпари — обясни старицата. — Мъката остана, разбира се, но осъзнах, че светът не е мрачно и безнадеждно място. Изпитах огромно облекчение. И в този момент открих надежда. Непознатият с пътния знак ми я вдъхна. Звучи абсурдно, знам, но изведнъж мракът се вдигна.

Ем замълча за момент. Усмихна се на спомена.

— Мама адски се подразни от това. Беше ходила чак до Индия, за да търси Бог, а се оказа, че е бил тук през цялото време. Тя трябваше да се разкарва до Кашмир, а аз — само до вратата.

— И двете сте предприели дълго пътуване — коментира Гамаш. — Ами Кай?

— Кай ли? Не мисля, че е минала по този път. И мисля, че той я плаши. Струва ми се, че много неща плашат Кай.

— Клара Мороу ви е нарисувала като Трите грации.

— Наистина ли? Един ден тя ще се прочуе и светът ще се удиви какъв талантлив художник е тази жена. Клара вижда неща, за които другите са слепи. Вижда най-хубавото във всеки.

— Със сигурност е видяла колко много се обичате трите.

Ем кимна:

— Аз ги обичам. Обичам всичко това.

Огледа се наоколо: приветливата стая; пращящия огън зад решетката на камината; Оливие и Габри, заети с клиентите; етикетите, които висяха от столове, маси и полилеи. Веднъж, ядосан за нещо на Оливие, Габри бе сервирал в бистрото с етикет, закачен на дрехите.

— В деня, когато отворих вратата, животът ми коренно се промени. Сега съм щастлива. Доволна. Странно, не мислите ли? Трябваше да мина през ада, за да открия щастието.

— Заради професията ми хората очакват да съм циник — сподели непланирано Гамаш, — но те не разбират. Нещата стоят точно така, както казвате. Аз прекарвам времето си, като се взирам в онези най-затънтени стаички в къщата на съзнанието, които всеки от нас държи залостени и скрити от себе си. Онези стаички, където са всичките ни чудовища, смърдящи, разлагащи се, чакащи. Моята работа е да откривам хора, които са отнели чужд живот. За да успея, трябва да разбера защо са го направили. И за да го сторя, се налага да проникна в главите им и да отворя онази последна врата. Но когато изляза — разпери широко ръце, — светът е по-красив, по-жив, по-добър. Когато видиш най-лошото, започваш да оценяваш най-хубавото.

— Точно така е — кимна Емили. — Вие обичате хората.

— О, да, обожавам ги.

— Какво правеше Бог в онази кръчма?

— Пишеше на стената.

— Бог е писал на стената на кръчмата?

Ем се удиви, макар да не можеше да си обясни защо. Нейният Бог бе дошъл с пътен знак в ръка.

Гамаш кимна и си спомни побелелия рибар с хубави черти, преди да излезе от старата кръчма с мирис на море. Рибарят го погледна и се усмихна. Не с лъчезарната широка усмивка отпреди минути, а с топла и утешителна усмивка, сякаш разбираше и казваше, че всичко ще се оправи.

Инспекторът отиде при масата му и прочете написаното на стената. Извади бележника си, пълен с факти за смърт, убийства и скръб, и записа четирите кратки реда.

Знаеше какво трябва да направи. Не защото беше смел или добър човек, а защото нямаше друг избор. Трябваше да се върне в Монреал, в главното управление, и да реши случая „Арно“. От месеци знаеше, че трябва да го стори, и въпреки това бягаше от него, криеше се зад работата си. Зад труповете и важното благородно задължение да открива убийците, сякаш той бе единственият в службата, способен да ги разобличи.

Надписът на стената не му подсказа какво да направи. Гамаш вече го знаеше. Надписът му даде кураж да го направи.

— Но откъде сте сигурен, че сте сторили най-правилното? — попита Ем и Гамаш осъзна, че е казал мислите си на глас.

Сините й очи бяха неподвижни и спокойни. Но нещо се беше променило. Разговорът като че ли вече имаше друга цел. В изражението на Емили личеше напрегнатост, която Гамаш не бе видял преди.

— Не знам. Дори сега не съм абсолютно сигурен. Мнозина са убедени, че съм сгрешил. Сигурно знаете. Не може да не сте прочели във вестниците.

Жената кимна:

— Попречили сте на комисар Арно и двамата му колеги да убият още хора.

— Попречих им да погубят себе си.

Главният инспектор ясно си спомняше онази среща. Тогава бе част от вътрешния кръг в Surete. Пиер Арно заемаше висок пост и бе много уважаван в службата, макар и не от него. Познаваха се още от постъпването си в полицията и никога не се бяха разбирали добре. Гамаш подозираше, че Арно го смята за слабак, а той от своя страна смяташе Арно за грубиян.

Когато стана ясно какво са направили той и двама от най-близките му служители, когато дори приятелите му вече не можеха да си затварят очите, Арно отправи една молба. Да не ги арестуват. Още не. Той имаше ловна хижа в района Абитиби, северно от Монреал. Щяха да отидат там и повече да не се върнат. Беше решено, че така ще е най-добре — за Арно, за съучастниците му, за семействата.

Всички се съгласиха.

С изключение на Гамаш.

— Защо ги спряхте? — попита Емили.

— Достатъчно хора бяха изгубили живота си. Беше време за правосъдие. Ние сме старомодна нация. — Погледна я и се усмихна. След кратка пауза продължи: — Мисля, че постъпих правилно, но понякога се питам дали е така. Аз съм като викториански проповедник. Винаги имам съмнения.

— Наистина ли?

Гамаш отново погледна огъня и се замисли. След малко каза:

— Пак бих постъпил така. Беше най-правилното решение. Поне за мен.

Обърна се към Емили отново и пак замълча за момент.

— Коя беше Ел, мадам?

— Ел ли?

Гамаш бръкна в чантата си и извади дървената кутия. Завъртя я, за да покаже буквите, залепени отдолу. Посочи буквата L.

— L, мадам Лонпре.

Макар и насочени към него, очите й като че ли гледаха назад, в далечината.

Заледен път. Почти бяха стигнали до края.