Морис Дрюон
Лилията и лъвът (6)

VI. КЛЕТВА ЗА ВЯРНОСТ И ЛЪЖЛИВА КЛЕТВА

„Син на крал не би могъл да коленичи пред син на граф!“ Един шестнадесетгодишен суверен бе изнамерил тази формула и я бе наложил на съветниците си, за да я наложат пък те от своя страна на френските легисти.

— Нека се разберем, монсеньор Орлитън — бе казал младият Едуард III още при пристигането си в Амиен, — миналата година вие дойдохте във Франция, за да поддържате тезата, че имам повече права над френската корона от братовчед ми граф Валоа: бихте ли приели сега да се хвърля на земята пред него?

Може би защото бе страдал в детството си като свидетел на безредиците, породени от нерешителността и малодушието на баща си, сега, когато за пръв път бе предоставен на самия себе си, Едуард III искаше да се стигне до здрави и ясни принципи. И през шестте дни в Амиен той бе накарал да се обсъди всичко отново точка по точка.

— Но лорд Мортимър много държи на мира с Франция — изтъкваше Джон Малтравърс.

— Милорд сенешал — прекъсваше го Едуард, — струва ми се, че сте тук, за да ме пазите, а не за да ме командувате.

Той изпитваше зле прикрито отвращение към дълголикия барон, тъмничар и по всяка вероятност убиец на Едуард II. Обстоятелството, че трябва да понася надзора или, по-право казано, дебненето на Малтравърс, бе много неприятно на младия крал, който държеше на своето.

— Лорд Мортимър е наш голям приятел, но той не е кралят и не той ще положи клетва за вярност. А ланкастърският граф, който оглавява регентския съвет и поради тази причина единствен може да взема решения от мое име, не ме инструктира преди заминаването ми да положа каквато и да било клетва. Няма да положа клетва на обикновен васал.

Линкълнският епископ, Хенри Бургхършки, английски канцлер, и той от партията на Мортимър, не така сляпо подчинен като Малтравърс и по-умен от него, въпреки свързаните с това усложнения, не можеше да не одобри загрижеността на младия крал да защити достойнството си и интересите на кралството си.

Защото полагането на клетва за абсолютна вярност не само принуждаваше васала да се яви без оръжия и корона, но включваше, с произнасянето на клетвата на колене, като първо задължение на васала да стане верен човек на своя сюзерен.

— Първо задължение — наблягаше Едуард, — значи, милорди, ако, докато воюваме в Шотландия, френският крал случайно ме повика за някоя негова война във Фландрия, Ломбардия или някъде другаде, аз би трябвало да изоставя всичко и да присъединя войската си към неговата, иначе той би имал право да завземе херцогството ми. Това не може да бъде.

Един барон от свитата му, лорд Монтегю, изпита голямо възхищение от този принц, показващ преждевременна прозорливост и не по-малко преждевременна твърдост. Монтегю беше двадесет и осем годишен.

— Мисля, че ще имаме добър крал — заявяваше той. Приятно ми е да му служа.

Занапред го вижда винаги край Едуард III, готов да го посъветва и подкрепи.

И в края на краищата шестнадесетгодишният крал наложи волята си. И съветниците на Филип дьо Валоа искаха мир и главно държаха да сложат край на разискванията. Нали най-важното беше, че английският крал дойде. Не бяха събрали цялото кралство и половината Европа, за да завърши с неуспех тази среща.

— Така да бъде, нека положи проста клетва — каза Филип VI на своя канцлер, като че ли ставаше дума да се определи някоя танцова фигура или началото на турнир. — Аз го разбирам. На негово място бих сторил навярно същото.

Ето защо в катедралата, претъпкана със знатни велможи до дъното на всеки страничен параклис, Едуард III пристъпваше сега с шпага на хълбока, с бродирана с лъвове мантия, падаща на дълги дипли от раменете му, навел русите си мигли под короната. Вълнението засилваше обичайната бледост на лицето му. Изключителната му младост правеше още по-голямо впечатление под тежките одежди. За миг всички присъствуващи жени, обзети от умиление, се влюбиха в него. Двама епископи и десет барони вървяха след него. Френският крал, с мантия, осеяна с кремове, бе седнал в помещението на хора, малко по-високо от другите крале, кралици и суверенни принцове, които го ограждаха и образуваха пирамида от корони. Той стана, царствен и любезен, за да посрещне своя васал, който спря на три крачки от него. Широк слънчев лъч, прекосил витражите, ги докосна като небесна шпага.

 

Месир Мил дьо Ноайе, шамбелан, докладчик в парламента и управител на Сметната палата, се отдели от перовете и висшите сановници и застана между двамата владетели. Той беше на шестдесетина години, със сериозно лице и съвсем не се главозамайваше от високата си длъжност и от пищните си дрехи. Със силен и спокоен глас той произнесе:

— Сир Едуард, кралят, нашият господар и могъщ владетел съвсем не ви приема тук за всички неща, които държи и трябва да държи в Гаскония и Ажоне, както ги държеше и трябваше да ги държи крал Шарл VI, и които не са включени в клетвата.

Тогава Хенри Бургхършки, канцлер на Едуард, се приближи, за да застане до Мил дьо Ноайе, и отвърна:

— Сир Филип, нашият господар и владетел, английският крал или всеки друг за него и чрез него не се отказва от никакво право, което трябва да има в Гийенското херцогство и зависимите от него земи, и с тази клетва френският крал не придобива никакво ново право.

Такива бяха компромисните, двусмислени колкото си щете формули, за които се бяха споразумели двете страни. Тъй като не уточняваха нищо, те в същност не уреждаха нищо. Всяка дума съдържаше подтекст.

От френска страна държаха да подчертаят, че граничните земи, завзети през предишното царуване по време на похода, командуван от Шарл дьо Валоа, ще си останат пряко свързани с френската корона. Това бе в същност само потвърждение на фактическото положение.

За англичаните термините „всеки друг за него или чрез него“ бяха намек за непълнолетието на краля и за съществуването на регентски съвет. Но изразът „чрез него“ можеше да означава също в бъдеще предоставяне на права на гийенския сенешал или някой друг кралски наместник. Колкото до израза „никакво ново право“ той представляваше утвърждаване на придобитите до този ден права, включително договора от 1327 г. Само че това не бе казано изрично.

Приложението на тези декларации, както изобщо декларациите на договорите ни за мир или съюз открай време и между всички нации, зависеше изцяло от добрата или лошата воля на правителствата. Засега присъствието на двамата владетели, застанали един срещу друг, свидетелствуваше за взаимно желание да живеят в разбирателство.

Канцлерът Бургхърш разви пергамент, на който висеше печатът на Англия, и прочете от името на васала:

— Сир, ставам ваш верен човек от херцогство Гийена и зависимите от него земи, които заявявам, че държа от вас като гийенски херцог и френски пер съгласно договорите за мир, сключени между вашите и нашите предшественици, и съгласно онова, което ние и нашите деди, английски крале и гийенски херцози сме направили за същото херцогство спрямо вашите предшественици, френски крале.

И епископът подаде на Мил дьо Ноайе папируса, който току-що бе прочел и чието съдържание беше доста по-кратко в сравнение с формулата за абсолютна вярност на сюзерена. После Мил дьо Ноайе произнесе в отговор:

— Сир, вие ставате верен човек на френския крал, моя господар, за Гийенското херцогство и зависимите от него земи, които признавате, че държите от него като гийенски херцог и френски пер съгласно договорите за мир, сключени между неговите и вашите предшественици и съгласно онова, което вие и вашите деди, английски крале и гийенски херцози сте направили за същото херцогство спрямо неговите предшественици, френски крале.

Всичко това би могло да достави прекрасни поводи за разногласия в деня, когато добрите отношения се нарушаха. Тогава Едуард III каза:

— Наистина.

А Мил дьо Ноайе потвърди със следните думи:

— Кралят, нашият сир, ви приема, като се изключат горните възражения и задръжки.

Едуард измина трите крачки, които го разделяха от неговия сюзерен, свали ръкавиците си, предаде ги на лорд Монтегю и като протегна фините си бели ръце, ги положи в широките длани на френския крал. После двамата крале се целунаха по устата.

Тогава присъствуващите забелязаха, че Филип VI нямаше нужда да се наведе много, за да стигне лицето на младия си братовчед. Разликата помежду им се свеждаше главно до обема. Английският крал, който още щеше да расте, сигурно щеше да бъде много снажен.

В най-високата кула забиха камбаните. Перове и висши сановници си кимаха усмихнати. Кралят на Бохемия Жан, с разстлана върху гърдите красива кестенява брада, стоеше благородно замечтан. Граф Гийом Добрия и брат му Жан дьо Ено разменяха усмивки с английските благородници. Наистина бяха свършили добра работа.

Защо да спорят, да се сърдят, да се заплашват, да представят жалби пред съдилищата, да конфискуват феоди, да обсаждат градове, да се бият настървено, да пилеят злато, сили и рицарска кръв, когато с малко добра воля от всяка страна могат толкова лесно да постигнат съгласие?

Английският крал бе седнал на приготвения за него трон, малко под трона на френския крал. Оставаше само да чуят литургията.

Ала Филип VI като че ли очакваше още нещо и обърнал глава към перовете, търсеше с поглед Робер д’Артоа, чиято корона стърчеше високо над другите.

Робер бе притворил очи. Той избърсваше с червената си ръкавица потта, която се стичаше от слепоочията му, макар че в катедралата цареше приятна прохлада. Но в този миг сърцето му биеше силно. И тъй като не бе обърнал внимание, че ръкавицата му пуска, на бузата му аленееше сякаш струйка кръв.

Той внезапно стана от столчето си. Бе взел решението си.

— Сир — извика, като се изправи пред трона на Филип, — тъй като всички ваши васали са събрани тук…

Мил дьо Ноайе и епископ Бургхърш само преди малко бяха говорили с твърди и ясни гласове, които се чуваха в цялата сграда. Но когато Робер отвори устата си, на всички им се стори, че преди него са чуруликали сякаш птичета.

— …и понеже сте длъжен да отдадете справедливост на всички, идвам да ви искам справедливост.

— Монсеньор дьо Бомон, братовчеде, кой ви е ощетил? — попита сериозно Филип VI.

— Ощетен бях, сир, от вашата васалка госпожа Мао Бургундска, която владее несправедливо с интрига и измама титлите и земите на графство Артоа, полагащи ми се по наследство от дедите ми.

Тогава чуха един почти толкова силен глас, който извика:

— Няма що, това можеше да се очаква!

Обадила се бе Мао д’Артоа.

Присъствуващите се изненадаха малко, но не се стъписаха. Робер постъпваше също като фландърския граф в деня на коронацията. Изглежда, че се установяваше обичаят, когато някой пер се чувствува онеправдан, да изрази оплакването си при тези тържествени събирания, явно при това с предварителното съгласие на краля.

Херцог Йод Бургундски се допитваше с поглед до сестра си, френската кралица, която му отговори по същия начин, като разпери ръце в знак, че самата тя се чуди и не е в течение на нищо.

— Братовчеде — каза Филип, — можете ли да представите документи и свидетелства, за да удостоверите правата си?

— Мога — отговори твърдо Робер.

— Не може, лъже! — извика Мао, която напусна стола си и застана до племенника си пред краля.

Колко си приличаха Робер и Мао под короните и еднаквите си мантии, обзети от същата ярост, с налети от кръв вратове на бикове! И Мао носеше на хълбока си на исполинка-воин дългия меч на френски пер със златна дръжка. Ако бяха майка и син, едва ли роднинската им връзка би личала по-явно.

— Лельо — каза Робер, — нима отричате, че брачният договор на благородния граф Филип д’Артоа, баща ми, правеше мен, първородния му син, наследник на Артоа и че вие сте се възползвали от крехката ми възраст, когато баща ми умрял, за да ме ограбите?

— Отричам всичко, което казвате, зъл племеннико, който искате да ме опозорите.

— Отричате ли, че е имало брачен договор?

— Отричам ! — изрева Мао.

Неодобрителен ропот се разнесе в църквата, чу се дори ясно възмутеното възклицание на стария граф дьо Бувил, бившия шамбелан на Филип Хубави. Без някой да има същите основания като Бувил, пазител на утробата на кралица Клеманс при раждането на Жан I Посмъртния, да е наясно по отношение способностите на Мао да лъже и нейната наглост в престъплението, беше явно, че отрича нещо очевидно. Женитба между син на д’Артоа, принц от кралска кръв, и дъщеря на владетелите на Бретан не можеше да се сключи без договор, ратифициран от перовете и краля в онази епоха. Херцог Жан Бретански поясняваше това на съседите си. Този път Мао минаваше границите. Да продължава, както в досегашните два процеса, да се опира на стария обичай в Артоа, който е в нейна полза след преждевременната смърт на брат й, иди-дойди, но да отрича, че е имало договор! С това тя потвърждаваше всички подозрения и най-напред подозрението, че е унищожила документите.

Филип VI се обърна към амиенския епископ:

— Монсеньор, бъдете така любезен да донесете светото евангелие, да го поставите пред тъжителя… — той се забави малко и додаде — и пред ответницата.

А когато евангелието бе донесено, той им каза:

— Съгласни ли сте и единият, и другият, вие братовчеде, и вие, братовчедке, да потвърдите казаното с клетва, произнесена над пресветото евангелие, пред нас, вашия сюзерен и кралете, нашите роднини както и пред всички събрани тук перове?

Филип наистина беше величествен, когато произнасяше тези думи, и синът му, младият принц Жан, десетгодишен, го наблюдаваше с широко отворени очи и леко увиснала брадичка, изпълнен с луд възторг. Но френската кралица, ЖанаКуцата, бе присвила жестоко устни и пръстите й трепереха. Дъщерята на Мао, Жана Вдовицата, съпругата на Филип Дългия, тънка и суха, бе станала по-бяла от бялата си вдовишка премяна. И пак така бе побледняла смъртно внучката на Мао, младата бургундска херцогиня, също както и съпругът й Йод. Като че ли те всички се канеха да изтичат и да спрат Мао, за да не положи клетва. Всички бяха протегнали шии сред пълна тишина.

— Приемам! — изрекоха в един глас и Мао, и Робер.

— Свалете ръкавиците си — заповяда им амиенският епископ.

Мао носеше зелени ръкавици, които също бяха пуснали боята си от влагата на потта й в горещия ден. Така че двете огромни ръце, протегнати над евангелието, бяха едната червена като кръв, другата зелена като жлъч.

— Заклевам се — изрече Робер, — че графство Артоа е мое и ще представя документи и свидетелства, които ще установят правата и владенията ми.

— Прекрасни племеннико — извика Мао, — смеете ли да се закълнете, че сте виждали или притежавали някога такива писмени доказателства?

Вперили сиви очи в сиви очи, допрели почти квадратните си затлъстели брадички и лицата си, те се гледаха предизвикателно.

„Мръснице, значи, действително си ги откраднала!“ — помисли си Робер и понеже при такива обстоятелства трябва да се прояви решимост, той отвърна с ясен глас:

— Да, заклевам се. Но вие, прекрасна лельо, осмелявате ли се да се закълнете, че такива книжа никога не е имало и никога не сте ги виждали или държали в ръцете си?

— Кълна се — отвърна тя еднакво решително, гледайки Робер със същата ненавист.

Нито един от тях не бе взел действително превес над другия. Везните си оставаха неподвижни, като във всяко блюдо тегнеше лъжливата клетва, която взаимно се бяха принудили да произнесат.

— Още утре ще бъдат назначени комисари, които да проведат анкета и да осветлят правосъдието ми. Който е излъгал, ще бъде наказан от бога. Който е казал истината, ще получи потвърждение на правата си — заяви Филип и направи знак на епископа да отнесе евангелието.

Бог не е длъжен да се намесва пряко, за да накаже клетвопрестъпника и небето може да остане нямо. Престъпните души заравят в себе си достатъчно семе за собственото си злочестие.