Морис Дрюон
Лилията и лъвът (17)

II. СЕКИРАТА НА НОТИНГАМ

Всяко държавно престъпление се нуждае от някаква привидна законност.

Законът изхожда от суверена, върховната власт принадлежи на народа, който я упражнява било посредством избрано представителство, било чрез опълномощаване на монарха по наследство и понякога по двата начина заедно, какъвто бе случаят в Англия.

Следователно всеки законен акт в тази страна трябваше да включва гласното или негласно съгласие на монарха и на народа.

Екзекуцията на граф Кент, законна по форма, понеже кралската власт се упражняваше от регентския съвет и понеже в отсъствие на граф Ланкастър, опекун на монарха, подписването се падаше на кралицата-майка; но тази екзекуция нямаше нито истинското съгласие на парламента, който заседаваше по принуда, нито одобрението на краля, държан в неведение за заповед, издадена от негово име; подобен акт можеше да бъде гибелен за извършителите.

Едуард III прояви своето неодобрение както можа, като поиска да се направи княжеско погребение на граф Кент. Тъй като се касаеше вече само за един труп, Мортимър отстъпи пред желанието на младия крал. Но Едуард нямаше да прости никога на Мортимър, задето без негово знание още един път се бе разпоредил с живота на член от неговото семейство. Той нямаше да му прости също и това, че госпожа Филипа припадна при жестокото съобщение за екзекуцията на чичо Кент. Младата кралица бе бременна в шестия месец и трябваше да я щадят. Едуард упрекна за това майка си и понеже тя му възрази гневно, че госпожа Филипа проявява прекалена чувствителност към враговете на кралството и че трябва да има силен дух, ако е избрала да бъде кралица, Едуард й отговори:

— Всяка жена, госпожо, няма вашето каменно сърце.

За госпожа Филипа случката нямаше последици и към средата на юни тя роди син. Едуард III изпита тази проста, дълбока и тържествена радост, която чувства всеки мъж, когато жената, която обича и която го обича, му дари първо дете. И тогава той се усети внезапно възмъжал като крал. Неговото престолонаследие беше осигурено. Чувството за династията, за собственото му място между предците и потомството, потомство още съвсем крехко, но вече съществуващо в пухкава люлка, изпълваше мислите му и правеше все по-мъчно поносима юридическата неправоспособност, в която го държаха.

Все пак той бе обзет от колебание: за нищо не служи да събориш управляващата котерия, ако нямаш по-добри хора, за да я заместиш, нито по-добри принципи, за да ги приложиш.

„Ще съумея ли наистина да царувам и достатъчно подготвен ли съм за това?“ — се питаше той често.

Душата му бе белязана от омразния пример на баща му, попаднал напълно под властта на двамата Диспенсъри, и от не по малко омразния пример на майка му, подвластна на Роджър Мортимър.

Неговото принудително бездействие му позволяваше да наблюдава и да размишлява. Нищо не можеше да се направи в кралството без парламента, без неговото доброволно или принудително съгласие. Значението, което придоби през последни години това консултативно събрание, свиквано все по-често на разни места и по всякакъв повод, беше последица от лошото управление, от зле ръководените военни експедиции, от раздорите в кралското семейство и от състоянието на непрекъснатата враждебност между централната власт и коалициите на едрите феодали.

Трябваше да се тури край на тези разорителни местения, когато лордовете и членовете на долната камара бяха принудени да тичат в Уинчестър, в Сализбъри, в Йорк и да провеждат заседания, чиято цел бе само да позволят на лорд Мортимър да размахва бича си над кралството.

„Когато стана наистина крал, парламентът ще заседава на редовни дати и то в Лондон, доколкото това е възможно… Армията?… Сега армията не е армия на краля. Това са армии на бароните, които се подчиняват само по тяхна угода, ще трябва да има армия, набирана за служба на кралството и командувана от пълководци, дължащи властта си само на краля… Правосъдието?… Правосъдието трябва да бъде съсредоточено в ръката на монарха, който да се старае да го направи еднакво за всички. В кралство Франция, каквото и да казват, има по-голям ред.

Трябва да се дадат свободи на търговията, оплакват се, че е затруднена от такси и забрани върху кожите и вълната — нашето богатство.“

Тези идеи може би изглеждаха много прости, но не бяха такива поради факта, че се раждаха в кралска глава; идеи почти революционни в такова време на анархия, на произвол и на жестокост, рядко изпитани от един народ.

Така младият, ограничен монарх се присъединяваше към въжделенията на своя подтиснат народ. Той разкриваше намеренията си пред малко хора — пред своята съпруга Филипа, пред Гийом дьо Мони, благородника, когото тя бе довела със себе си от Ено, пред лорд Монтегю най-вече, който му предаваше чувствата на младите лордове.

Често именно на двадесет години мъжът изгражда няколкото принципа, за прилагането на които ще употреби целия си живот. Едуард III притежаваше едно важно качество за властник — нямаше страсти, нито пороци. Бе имал щастието да се ожени за принцеса, която обичаше и продължаваше да обича. Притежаваше тази върховна форма на гордост да смята естествено положението си на крал. Изискваше зачитане на личността и длъжността си, презираше раболепието, защото то изключва искреността. Мразеше безполезния блясък, защото оскърбява беднотата и е противен на истинското величие.

Хората, които бяха живели някога в двора ни френските крале, казваха, че прилича по много черти на крал Филии Хубави, намираха, че лицето му има същата форма и бледост, същата студенина в сините му очи, когато понякога повдигаше дългите си мигли.

Без съмнение Едуард бе по-общителен и по-възторжен от дядо си по майчина линия. Но тези, които говореха така, познаваха Железния крал само през последните години, в края на дългото му царуване. Никой не помнеше какъв бе Филип Хубави на двадесет години. Френската кръв у Едуард III беше взела връх над кръвта на Плантагенетите и като че ли истински Капет седеше на трона на Англия.

През октомври на тази същата 1330 година парламентът бе свикан отново, този път в Нотингам, в северната част на кралството. Имаше изгледи събранието да бъде бурно, повечето от лордовете не бяха простили на Мортимър екзекуцията на граф Кент, екзекуция, която тежеше на съвестта им.

Ланкастърският граф Кривата шия, когото сега наричаха старият Ланкастър, защото бе осъществил чудото да запази върху раменете си до петдесет години своята голяма приведена глава, храбрият и мъдрият Ланкастър се бе върнал. Бе заболял от болест на очите, от която дълго време бе заплашван, а сега се бе влошила до полуослепяване и трябваше един щитоносец да го води. Макар че тоя недъг го правеше още по-уязвим, всички още по-почтително се допитваха до него.

Общините се тревожеха за новите субсидии, които щяха да им поискат и за новите такси върху вълната. Къде отиваха парите?

Как Мортимър бе употребил тридесетте хиляди ливри от данъка от Шотландия? За негова полза или за полза на кралството бяха водили тази тежка война три години по-рано? И защо бяха подарили на барон Малтравърс освен длъжността сенешал, но и сумата от хиляда ливри като възнаграждение за пазене на краля, или, другояче казано, за убиването му? Защото всичко се знае или накрая се научава и сметките на съкровището не могат да останат вечно в тайна. Ето, значи, за какво служеше доходът от таксите! А и Оугъл, и Гурне, помощници на Малтравърс, и Давърил, управителят на Корф, бяха получили също толкова.

Мортимър, който по пътя към Нотингам се движеше обграден от такъв блясък, че дори младият крал изглеждаше като член на свитата му, имаше в действителност подкрепата само на стотина привърженици, които му дължаха цялото си богатство и бяха силни само докато му служеха, а ако той паднеше, бяха заплашени от немилост, изгонване от кралството или бесило.

Той си въобразяваше, че му се подчиняват, защото мрежа шпиони дори при краля в лицето на Джон Уиниард, го информираше за всяка произнесена дума и осуетяваше заговорите. Въобразяваше си, че е могъщ, защото войските му вдъхваха страх на лордовете и на общините. Но войските могат да маршируват и под други заповеди, а шпионите да изменят.

Власт без съгласието на тези, върху които се упражнява, е измама, която никога не трае дълго, равновесие, крайно нестабилно, между страх и бунт и което рязко се нарушава, когато достатъчно хора осъзнаят, че мислят еднакво.

Като яздеше върху седло, избродирано със злато и сребро, заобиколен от оръженосци, облечени в пурпур и с неговото знаме, развято на върха на копията, Мортимър вървеше напред по разровен път.

По време на пътуването Едуард III забеляза, че майка му изглежда болна, че лицето й е посърнало и изпито, очите със следи от умора и погледът без блясък. Тя пътуваше в носилка, а не както обикновено върху бялата си раванлия кобила. Често спираха носилката, защото от клатенето й се повдигаше. Мортимър беше все близо до нея, внимателен, но доста притеснен.

Може би Едуард нямаше да забележи тези признаци, ако не бе имал случай да наблюдава същите в началото на годината у своята съпруга, госпожа Филипа^[1]. И после при пътуване слугите дърдорят повече от обикновено, придворните жени на кралицата-майка говореха на жените на госпожа Филипа. В Йорк, където се спряха за два дни, Едуард вече не се съмняваше, че майка му е бременна.

Той се почувствува обхванат от срам и отвращение. Ревността също, ревност на първороден син, засилваше неговата неприязън. Пред него вече не беше хубавият и благороден образ на майка му от детството.

„Заради нея намразих баща си, защото я позореше. А ето че тя самата сега ме позори! Четиридесетгодишна майка на незаконно дете, което ще бъде по-малко от моя собствен син!“

Като крал той се чувствуваше унизен пред кралството, а като съпруг — пред жена си.

В стаята на замъка в Йорк, въртейки се в леглото, без да може да заспи, той казваше на Филипа?

— Спомняш ли си, мила моя, че ние се оженихме тук. А! Предложих ти много тежко царуване.

Спокойна и разсъдлива, Филипа посрещаше събитието с по-малко вълнение, но понеже беше благонравна, тя също осъждаше кралицата.

— Подобни неща не можеха да се видят във френския двор.

— А! Мила приятелко… ами прелюбодеянието на вашите братовчедки Бургундките? …Ами вашите отровени крале?

Веднага семейството на Капетите стана семейство на Филипа, като че ли той не бе произлязъл също от него.

— Във Франция са по-изискани — отговори Филипа, — по-малко жестоки и злопаметни.

— Но са по-потайни, по-лукави. Предпочитат отровата пред желязото.

— А вие сте по-брутални.

Той не отговори. Тя се изплаши, че го е обидила и протегна към него своята закръглена и нежна ръка.

— Аз те обичам много, приятелю — каза тя, — защото ти никак не приличаш на тях.

— И не е само срамът — каза Едуард, — но също опасността.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Мортимър е напълно способен да ни погуби, да се омъжи за майка ми, за да бъде признат за регент, и да наложи незаконното си дете на трона.

— Лудост е да се мисли това.

Наистина подобно действие, което предполага отхвърляне на всички принципи — религиозни и династични — би било напълно невъобразимо в една силна монархия, но всичко е възможно, даже и най-безумните авантюри, в кралство, разкъсвано и изоставено на борбите на съзаклятнически партии.

— Ще говоря утре открито с Монтегю — каза младият крал.

Като пристигна в Нотингам, лорд Мортимър се показа особено нетърпелив, властен и нервен, защото Джон Уиниард, без да може да проникне в съдържанието на разговорите, бе изненадал в последния откъс на пътя чести разговори между краля, Монтегю и няколко млади лордове.

Мортимър се нахвърли върху сър Едуард Боун, помощник-управител, който, натоварен да организира разквартируването, действувайки впрочем според обичая, бе предвидил да настани най-влиятелните лордове в самия замък.

— С какво право — се развика Мортимър, — без да се допитате до мен, сте предоставили апартаменти толкова близки до тези на кралицата-майка?

— Мислех, милорде, че граф Ланкастър…

— Граф Ланкастър, както и всички други, ще трябва да бъдат настанени най-малко на една миля от замъка.

— А вие самият, милорд?

Мортимър сбърчи вежди, като че ли този въпрос бе обиден.

— Моят апартамент ще бъде до този на кралицата-майка и вие ще й предавате всяка вечер чрез коменданта ключовете на замъка.

Едуард Боун се поклони.

Понякога прекалената предпазливост е гибелна. Мортимър желаеше да избегне приказките върху състоянието на кралицата-майка, той искаше най-вече да изолира краля, с което даде възможност на младите лордове да се събират и да се уговарят много по-свободно далеч от замъка и от шпионите.

Лорд Монтегю събра приятелите си, които му изглеждаха най-решителни, повечето от тях младежи между двадесет и тридесет години: лордовете Молинс, Хъфорд, Клинтън както и Джон Невил Хорнеби и четиримата братя Боун: Едуард, Хъмфри, Уилям и Джон, който бе граф на Херифорд и Есекс. Младите образуваха партията на краля. Те имаха не само благоволението на Хенри Ланкастърски, но и нещо повече от това.

От своя страна Мортимър заседаваше в замъка в компанията на канцлера Бургхърш, на Симон Берифорд, на Джон Монмът, Джон Уиниард, Хюг Търплингтън и Малтравърс, и се съветваше с тях как да се попречи на образуването на нов заговор.

Епископ Бургхърш, усещайки вече, че вятърът се обръща, се показа по-умерен в строгостта; като се прикриваше зад сана си на духовник, той проповядваше разбирателство. Някога той бе съумял навреме да премине от партията на Диспенсърите към Мортимър.

— Стига арести, процеси и кръв — казваше той. — Може би ще ги задоволим с отпускане на земи, пари или почести…

Мортимър го спря с поглед, неговите очи с рязко очертани клепачи под гъстите вежди все още вдъхваха страх. Епископът на Линкълн млъкна.

По същото време лорд Монтегю разговаряше най-после насаме с крал Едуард III.

— Умолявам ви, мой благородни кралю — му каза той, — да не търпите повече безочието и интригите на един човек, който накара да убият баща ви, да обезглавят чичо ви и разврати майка ви. Ние се заклехме да пролеем и последната си капка кръв, за да ви отървем от него. Готови сме на всичко, само че трябва да действуваме бързо и да успеем да се промъкнем достатъчно многочислени в замъка, където никой от нас не обитава.

Младият крал размисли един момент.

— Уилям — отговори той, — сега знам, че ви обичам много.

Той не бе казал: „Че вие ме обичате много.“

Проява на истинска кралска душа, той не се съмняваше, че желаеха да му служат, важното за него бе да даде съзнателно доверието и обичта си.

— Ще отидете при коменданта на замъка сър Уилям Илънд от мое име — продължи той — и ще го помолите по моя заповед да изпълни всичко, което ще поискате.

— Тогава, господарю — каза Монтегю, — нека бог ни помогне!

Сега всичко зависеше от този Илънд, от това, дали е спечелен за делото и дали е лоялен, ако той разкрие ходовете на Монтегю, заговорниците бяха загубени, а може би и кралят с тях. Но сър Едуард Боун гарантираше, че той ще наклони на тяхна страна, ако не за друго, то поради това, че Мортимър от пристигането си в Нотингам се отнасяше с него като със слуга.

Уилям Илънд не разочарова Монтегю, обеща му да се съобразява с неговите заповеди, доколкото му бъде възможно, и се закле да пази тайната.

— Понеже сте с нас — му каза Монтегю, — дайте ми тази вечер ключовете на замъка.

— Милорде — отговори той, — знаете, че всяка вечер оградата и вратите се заключват и че аз самият предавам ключовете на кралицата-майка, която ги крие до сутринта под възглавницата си. Знайте също, че обикновените пазачи на замъка бяха отстранени и заменени с четиристотин мъже от личната войска на лорд Мортимър.

Монтегю видя рухването на всичките си надежди.

— Но аз познавам един таен път, който води от полето до замъка — продължи Илънд. — Това е подземен проход, изкопан по заповед на саксонските крале, за да се спасят от датчаните, когато те опустошавали страната. За този проход не знаят нито кралица Изабел, нито лорд Мортимър, нито техните хора, защото нямах никакво основание да им го покажа. Той достига до центъра на замъка в главната кула и оттам може да се влезе, без никой да забележи.

— Как ще намерим входа в полето?

— Ще бъда с вас, лорде.

Лорд Монтегю проведе втори бърз разговор с краля, после вечерта, придружен от братята Боун, от другите заговорници и от Илънд, той напусна града на кон, като заяви на много хора, че Нотингам става много несигурен за тях.

За това заминаване, което много приличаше на бягство, незабавно докладваха на Мортимър.

— Те знаят, че са разкрити, и сами се издават. Утре ще накарам да ги уловят и да ги изправят на съд пред парламента. Хайде, ще прекараме една спокойна нощ, моя мила приятелко — каза той на кралица Изабел.

Към полунощ от другата страна на главната кула в една стая с гранитни стени, осветена само от кандилце, госпожа Филипа питаше съпруга си, защо не си ляга, а седи на края на леглото с желязна ризница под кралската си дреха и с къса сабя на кръста.

— Тази нощ могат да станат големи събития — отговори Едуард.

Филипа остана на вид спокойна и невъзмутима, но сърцето й биеше силно в гърдите; тя си спомняше разговора им в Йорк.

— Мислиш ли, че той възнамерява да ни убие?

— Това също може да стане.

Чу се шум от гласове, които шушукаха в съседната стая, и Готие дьо Мони, посочен от краля да охранява преддверието на негоната стая, почука леко на вратата. Едуард отвори.

— Комендантът е тук, господарю, и другите с него.

Едуард се върна да целуне Филипа по челото. Тя улови пръстите му, задържа ги за миг, като ги стискаше силно и прошепна:

— Нека бог те пази!

Готие дьо Мони попита:

— Трябва ли да дойда с вас, господарю?

— Затвори здраво вратата след мене и бди над госпожа Филипа.

В затревения двор на кулата под лунната светлина заговорниците чакаха скупчени около кладенеца — сенки, въоръжени с мечове и брадви.

Младежта на кралството бе обвила краката си с парцали, кралят не бе взел тази предпазна мярка и само неговите стъпки ехтяха по плочите на дългите коридори. Само един факел осветяваше шествието. На слугите, легнали на голата земя, които се надигаха сънни, казваха тихо: „Кралят“ и те оставаха там, където бяха, сгушваха се обезпокоени от тази нощна разходка на въоръжени сеньори, но не се опитваха да узнаят нещо повече.

Стълкновението стана чак в преддверието на апартаментите на кралица Изабел, където шестте оръженосци, поставени на пост от Мортимър, отказаха да ги пуснат, макар че кралят поиска това. Много кратка бе битката, само Джон Невил Хорнеби бе ранен с копие, което прониза ръката му; обкръжени и обезоръжени, хората от охраната се прилепиха към стените; разправията бе траяла само една минута, но зад дебелата врата се чу вик, изтръгнат от гърлото на кралицата-майка, а после шум от блъскането на греди.

— Лорд Мортимър, излезте! — заповяда Едуард III. — Вашият крал идва да ви арестува.

Той говореше с ясен боен глас, същия глас, който тълпата в Йорк бе чула в деня на сватбата му.

Отговори му само дрънченето на шпага, изтръгната от ножницата.

— Мортимър, излезте! — повтори младият крал.

Той почака още малко, после изведнъж грабна най-близката секира от ръцете на един млад мъж, вдигна я над главата си и с всичка сила я стовари върху вратата.

С този удар със секира, очакван от дълго време, той утвърди кралската си власт, тури край на униженията си, край на декретите, издадени против волята му; с този удар той освободи своя парламент, възвърна честта на лордовете, възстанови законността в кралството. Царуването на Едуард III не започна в деня на коронацията, а сега с това лъскаво желязо, забито в тъмния дъб, с това изпращяване на дървото, чието ехо отекна под сводовете на Нотингам.

Роджър Мортимър бе в средата на стаята, той бе имал време да си сложи панталоните, бялата му риза бе отворена на гърдите и той държеше в ръка шпагата си. Каменносивите му очи блестяха под дебелите му вежди, посивелите му разрошени коси обграждаха суровото му лице, от този човек се излъчваше още мъжествена красота.

Изабел до него, с лице обляно от сълзи, трепереше от студ и страх. Малките й боси крака образуваха светло петно върху плочите. В съседната стая се виждаше разхвърляно легло.

Младият крал отправи първия си поглед към корема на кралицата-майка, ясно издут под нощницата. Никога Едуард III нямаше да прости на Мортимър, че превърна майка му, която в спомените му бе красива и храбра в нещастието, жестока в триумфа, но винаги съвършено царствена, в тая потънала в сълзи женска, на която са отнели самеца, от когото е забременяла. Тя кършеше ръце, стенейки:

— Мой добър сине, мой добър сине, заклевам ви, пощадете милия Мортимър!

Тя застана между сина си и Мортимър.

— Той пощади ли вашата чест? — каза Едуард.

— Не измъчвайте тялото му! — изкрещя Изабел. — Моят любим е храбър рицар, спомнете си, че му дължите трона си.

Съзаклятниците се колебаеха. Ще трябва ли да се бият и да убият Мортимър пред очите на кралицата?

— Той сам се възнагради скъпо и прескъпо, задето ускори моето царуване! Хайде, милорди, уловете го! — каза младият крал, като отстрани майка си и даде знак на своите другари да го приближат.

Монтегю, братята Боун, лорд Молинс и Джон Невил, който не виждаше, че от ръката му шурти кръв, обкръжиха Мортимър. Две брадви се вдигнаха над него, три меча се насочиха към хълбоците му, една ръка се стовари върху неговата, за да му изтръгне шпагата. Избутаха го към вратата. Когато я прекосяваше, Мортимър се извърна:

— Сбогом Изабел, кралице моя, колко много се обичахме!

И това бе истина. Най-голямата, най-показната, най-разрушителната любов на века, започнала като рицарски подвиг и развълнувала всички европейски дворове, включително Светия престол. Тая страст бе екипирала кораби, въоръжила армия, бе се разразила в тиранична и кървава власт и завършила между брадви при светлината на димящ факел. Роджър Мортимър, осми барон на Уигмор, бивш върховен съдия на Ирландия, първи граф на Граничните области, бе поведен към затвора, а неговата царствена метреса се строполи край леглото.

Берифорд, Давърил, Уиниард и главните протежета на Мортимър бяха арестувани, преди да се съмне, втурнаха се да преследват сенешала Малтравърс, дьо Гурне и Оугъл, тримата убийци на Едуард II, които веднага бяха избягали.

Сутринта тълпата, струпала се по улиците на Нотингам, виеше от радост при преминаването на охраната, която отвеждаше в една каруца — върховен срам за един рицар — Мортимър, окован във вериги. Кривата шия с наклонена глава над рамото беше в първата редица на населението и макар че с болните си очи едва виждаше кортежа, той скачаше на място и хвърляше шапката си във въздуха.

— Къде го водят? — питаха хората.

— В Лондонската кула.