Морис Дрюон
Лилията и лъвът (31)

I. ПЪТ, ВОДЕЩ В РИМ

В понеделник на 22 септември 1354 година в Сиена Джанино Балиони, един от първенците на града, получи в частния дворец на Толомеите, където се помещаваше банковото сдружение на рода му, едно писмо от прословутия Кола де Риенци, който бе взел властта в Рим, като бе възстановил древната титла трибун. В писмото си, написано в Капитоля предишния четвъртък, Кола де Риенци пишеше на банкера:

„Скъпи приятелю, бяхме пратили при вас свои хора с мисията да ви помолят, като се срещнат с вас, да благоволите да дойдете при нас в Рим. Те ми докладваха, че са ви намерили в Сиена, но не успели да ви склонят да дойдете при нас. Тъй като не бяхме сигурни, че ще ви открият, не ви бяхме писали. Но сега, след като знаем къде сте, ви молим да дойдете при нас възможно най-бързо, веднага, щом получите писмото ни, като при това запазите всичко в пълна тайна; отнася се до Френското кралство.“

По каква причина трибунът, израсъл в една кръчма в Трастевере, но незаконен син, по негово твърдение, на германския император Хенрих VII, следователно брат на краля на Бохемия Жан, и в чието лице Петрарка славеше възкресителя на древното величие на Италия, по каква причина Кола де Риенци искаше да разговаря, и то спешно и тайно, с Джанино Балиони? Джанино непрестанно си задаваше този въпрос през следните дни, докато пътуваше към Рим заедно с приятеля си Анджело Гуидарели, когото бе помолил да го придружи, първо, защото, щом са двама, пътят няма да им се стори много дълъг и освен това, защото нотариусът беше умен младеж, добре запознат с всички банкови операции.

През септември е все още топло в сиенското поле и сламата след жътва покриваше нивята като с червеникав кожух. Това е един от най-хубавите пейзажи на света. Бог е очертал с лекота контурите на хълмовете и е пръснал богата и разнообразна растителност, сред която властвува като феодал кипарисът. Човекът е съумял да обработи тази земя и навред да я осее с жилищата си, които от най-княжеската вила до най-скромния чифлик са всички еднакво привлекателни и хармонични с охрения си цвят и кръглите керемиди. Пътят не е никога еднообразен, той лъкатуши, изкачва се, спуска се към нови долини между терасовидни насаждения и хилядолетни маслинови горички. Бог и човек са били еднакво гениални в Сиена.

Какви ли бяха тези френски истории, за които римският трибун искаше да разговаря тайно със сиенския банкер? Защо на два пъти го бе търсил и му бе пратил това настойчиво писмо, в което се обръщаше към него с думите „скъпи приятелю“? Навярно трябваше да се отпуснат нови заеми на краля или да се изплатят откупите на някои високопоставени благородници, пленници в Англия? Джанино Балиони не знаеше, че Кола де Риенци така живо се интересувал от съдбата на французите.

А дори и да беше така, защо трибунът не се бе обърнал към другите членове на сдружението им, към по-старите, Толомео Толомей, Андреа, Джакомо, които по-добре бяха запознати с тези проблеми и бяха ходили някога в Париж, за да уредят наследството на стария вуйчо Спинело, когато се наложи да затворят канторите във Франция? Вярно, че Джанино бе роден от майка французойка, хубавата, малко тъжна млада дама, която той виждаше в центъра на детските си спомени в старото имение в един дъждовен край. Вярно, че и баща му, Гучо Балиони, умрял преди четиринадесет години, милият човек, по време на пътуването си в Кампания… и люшкан от коня си, Джанино се прекръсти дискретно… баща му, по времето, когато е живял във Франция, е бил отблизо замесен в големите дворцови интриги между Париж, Лондон, Неапол и Авиньон. Сближил се бе с крале и кралици и дори бе присъствувал на прословутия конклав в Лион…

Но Джанино не обичаше да си спомня за Франция, точно заради майка си, която никога вече не бе видял и не знаеше дали е още жива, или е починала. Поради раждането си, законно според баща му, незаконно в очите на останалите членове на семейството им, на всички тези внезапно открити роднини, когато той бе деветгодишен: дядото Мино Балиони, вуйчовците Толомей, безбройните братовчеди… Дълго време Джанино се бе чувствувал чужденец между тях. Бе направил всичко възможно, за да заличи разликата между себе си и тях, да се приобщи към общността, да стане сиенец, банкер, Балиони.

Той се бе специализирал в търговията с вълна, може би заради затаената си носталгия по овцете, зелените ливади и мъгливите утрини, и две години след смъртта на баща си се бе оженил за Джована Виволи, потомка на порядъчно сиенско семейство, от която имаше трима сина, и бе живял доста щастливо шест години с нея, преди тя да умре от чумната епидемия през 48 година. Ожени се повторно на следващата година за друго богато момиче, Франческа Агацано, още двама сина радваха семейното му огнище и в момента очакваше пак дете.

Беше уважаван от съотечествениците си, водеше честно сделките си и дължеше на обществената почит службата заместник-управител на болницата „Дева Мария на милосърдието“…

Сан Куирико д’Орча, Радикофани, Акуапенденте, езерото Болсена, Монтефиасконе, нощи, прекарани в странноприемници с дебели стълбове и отново на път, щом съмне… Джанино и Гуидарели излязоха от Тоскана. Колкото повече се приближаваше до Рим, Джанино се изпълваше с все по-голяма решимост да отговори на трибуна Кола възможно най-учтиво, че няма никакво намерение да се занимава с финансови сделки с Франция. Нотариусът Гуидарели го одобряваше напълно. Италианските сдружения пазеха много лош спомен от ограбванията, пък и Френското кралство бе много западнало, откакто почна войната с Англия, за да може някой да рискува да вложи пари в него. По-добре да си живее в малката сиенска република с добре развити занаяти и търговия, отколкото в тези големи държави, управлявани от безумци. Защото през последните години Джанино от частния си дворец бе проследил събитията във Франция. Там той имаше много полици, които сигурно никога нямаше да бъдат изплатени! Наистина тези французи бяха полудели и най-напред кралят им Валоа, който успя да загуби първо Бретан и Фландрия, после Нормандия, Сентонж и накрая английските войски го спипаха като яре в околностите на Париж. Този герой от турнирите, който искаше да поведе целия свят на кръстоносен поход, отказа да приеме двубоя, предложен му от неговия неприятел в полето при Вожирар, почти пред вратите на двореца му. После, въобразявайки се, че англичаните са побягнали, защото се оттегляха на север… защо да бягат, след като побеждаваха навсякъде, Филип, като изтощи войските си в непосилни етапи, се впусна да гони Едуард и го настигна отвъд Сома. И там завърши славата му.

Отгласът от битката при Креси стигна чак до Сиена. Знаеше се как френският крал бе принудил пешаците си да атакуват, без да си поемат дъх, след като бяха изминали пет левги, и как френската кавалерия, разгневена, задето пехотата не напредвала достатъчно бързо, започнала щурма си през редиците и, блъскайки, събаряйки, тъпчейки с копитата на конете френските воини, за да бъде насечена на парчета под кръстосаната стрелба на английските стрелци.

— За да обяснят поражението си, казаха, че оръдията, заредени с барут, които Италия доставила на англичаните, всели суматоха и ужас сред редиците им поради силния трясък. Но не, Гуидарели, не са виновни оръдията, а глупостта на французите.

Ах, не можеше да се отрече, че в тази битка са били извършени славни подвизи. Видели например Жан Бохемски, ослепял към петдесет годишната си възраст, който въпреки това поискал да го заведат на бойното поле, като конят му бил вързан отдясно и отляво за конете на двама негови рицари. Слепият крал се втурнал в боя, размахвайки боздугана си. За да го стовари върху кого? Върху главите на двамата нещастници от двете му страни. Намерили го мъртъв, все още вързан за рицарите, които пребил, съвършен символ на рицарската каста, затворена в нощта на шлемовете си, която, презирайки народа, се самоунищожава сякаш за развлечение. Вечерта след битката при Креси Филип VI скитал из полето само с още шест души и потропал на вратата на малък замък, стенейки:

— Отворете, отворете на злочестия френски крал!

Не бива да се забравя, че месир Данте някога прокле рода Валоа заради първия граф Шарл, който опустоши Сиена и Флоренция. Всички врагове на divino poeta^[1] свършваха много зле.

А след Креси чумата, донесена от генуезците. И от тях човек никога не трябва да очаква нещо добро! Корабите им бяха пренесли от Изтока ужасната болест, която най-напред заля Прованс, връхлетя върху Авиньон, този град, цял прогнил от разврат и пороци. Достатъчно бе да се чуят думите на месир Петрарка^[2] за този нов Вавилон и щеше да се разбере, че зловонното му безчестие и извадените на показ грехове го предопределяха за злощастно възмездие.

Тосканецът никога не е доволен от нищо и от никого, освен от себе си. Не може ли да злослови, не би могъл да живее и в това отношение Джанино бе истински тосканец. Във Витербо Гуидарели и той все още критикуваха и порицаваха всичко живо.

И най-напред какво търсеше папата в Авиньон, вместо да бъде в Рим, мястото, обозначено от свети Петър? И защо все избираха за папа французи като този Пиер Роже, бивш араски епископ, който наследи Бенедикт XII и сега управляваше под името Климент VI? Защо самият той — на, свой ред назначаваше само френски кардинали и отказваше да се върне в Италия? Бог ги бе наказал всичките. Само за няколко месеца седем хиляди къщи в Авиньон се затвориха, обезлюдени от чумата. Събираха труповете с каруци. После бедствието се придвижи на север през изтощената от войната страна. Чумата влезе в Париж, където покосяваше по хиляда души на ден. Възрастни или деца, тя не щадеше никого. Съпругата на нормандския херцог, дъщеря на краля на Бохемия, умря от нея. Кралица Жана Наварска, дъщеря на Маргьорит Бургундска, също стана нейна жертва. Самата зла френска кралица Жана Куцата, сестра на Маргьорит, почина. Французите, които я ненавиждаха, казваха, че смъртта й е само справедливо наказание.

Но защо Джована Балиони, първата съпруга на Джанино, Джована с хубавите бадемови очи и снежнобяла шия, също бе грабната от чумата? Нима бе справедливо? Справедливо ли беше епидемията да опустоши Сиена? Наистина бог не прави разлика и премного често кара праведните да плащат за греховете на грешниците.

Блажени тези, които се изплъзнаха от чумата! Блажен месир Джовани Бокачо, синът на един приятел на Толомеите, с майка французойка като Джанино и който остана невредим като гост на богат благородник в една хубава вила край Флоренция! Докато траела епидемията, за да разсее бегълците във вила Палмиери, та да забравят, че смъртта броди край вратите, Бокачо бе написал прекрасните си забавни разкази, които цяла Италия повтаря сега. Неустрашимостта пред смъртта, проявена от гостите на граф Палмиери и самия месир Бокачо, не струва ли повече от глупавата смелост на френските рицари? Нотариусът Гуидарели бе напълно съгласен с Джанино.

Ето че крал Филип се бе оженил отново едва трийсет дни след смъртта на злата кралица. И по този въпрос Джанино намираше какво да порицае, не точно самото преженване, защото и той бе сторил същото, но неприличното бързане на френския крал да сключи втори брак. Трийсет дни! И кого бе избрал Филип VI? Тук именно историята ставаше пикантна. Той бе отнел на първородния си син принцесата, за която е трябвало да се ожени, братовчедката му Бланш, дъщеря на наварския крал, с прякор Мъдрата хубавица.

Замаян от появяването в двора на осемнадесетгодишната девойка, Филип поискал от сина си, Жан Нормандски, да му я отстъпи. И Жан се оставил да го оженят за графиня дьо Булон, двайсет и четири годишна вдовица, която той не харесвал особено, истината е, че той не харесвал никоя дама, защото, изглежда, френският престолонаследник имал повече слабост към оръженосците.

В обятията на Мъдрата хубавица петдесет и шест годишният крал си възвърнал младежкия плам. Мъдра хубавица! Подходящо име! Джанино и Гуидарели се тресат от смях върху конете си. Мъдра хубавица! Месир Бокачо би могъл да направи чудесен разказ от тази история! За три месеца хубавицата уморила любителя на турнири и откарали в Сен-Дьони този надменен глупак, който царувал четвърт век, колкото да доведе цветущото си кралство до разорение.

Жан II, новият крал, тридесет и шест годишен, наричан Добрия, без някой да знае защо, притежаваше, според хората, които са били във Франция, кажи-речи същите солидни качества като баща си и същото щастие в начинанията. Само че бе по-голям прахосник от него, по-непостоянен и по-повърхностен. Но приличаше и на майка си по подмолността и жестокостта си. Постоянно си въобразяваше, че му изменят и вече бе заповядал да обезглавят конетабъла му.

Тъй като крал Едуард III, настанен на лагер в завладения от него Кале, бе учредил Ордена на жартиерата в деня, когато му бе хрумнало сам да закачи чорапа на метресата си, красивата графиня Сализбъри, крал Жан II пък, нежелаещ да остане по-назад от него в рицарските си маниери, основа Ордена на звездата, за да почете любимеца си, младия испанец Шарл дьо ла Серда. Дотук стигаха подвизите му.

Народът мреше от глад. Вследствие на войната и на чумата нивите, както и индустрията, се нуждаеха от работни ръце. Хранителни припаси се намираха трудно на невероятно високи цени. Съкращаваха служби, налагаха такса почти от едно су на ливра на всяка търговска сделка.

Скитащи банди, подобни на някогашните пастирчета, но още по-безумни, кръстосваха страната, хиляди мъже и жени, които се бичуваха едни други с въжа или вериги, като ревяха злокобни псалми по пътищата и внезапно, обзети от ярост, избиваха, както винаги, евреите и италианците.

Ала френският двор продължаваше да излага на показ оскърбителния си лукс, пръскаше само за един турнир средства, с които биха могли да се изхранят цяла година всички бедни от някое графство и се обличаше съвсем не по християнски — мъжете по-окичени с бижута от жените, с пристегнати в кръста туники, толкова къси, че да се вижда задникът, и с обувки с толкова дълги и остри носове, че да не може да се ходи с тях.

Можеше ли едно що-годе сериозно банково сдружение да отпусне нови заеми на подобни хора или да им достави вълна? Естествено не. И докато влизаше в Рим на втори октомври през Понте Милано, Джанино Бапиони бе твърдо решен да каже това на трибуна Кола де Риенци.