Морис Дрюон
Лилията и лъвът (21)

VI. ЗЛАТА КРАЛИЦА

Да се отиде от Конш до Париж само за един ден е тежък преход даже за трениран конник и изискваше силен кон. Робер д’Артоа изостави по пътя двама от оръженосците си, чиито коне паднаха окуцели. Той пристигна в града през нощта и въпреки късния час намери улиците задръстени от весели групи, които празнуваха Нова година. Пияници повръщаха в тъмнината на прага на кръчмите, жени, уловени за ръце и клатушкайки се, пееха с пълен глас, както в разказа на Ватрике.

Без да го е грижа за тълпата, която конят му блъскаше с гърди, Робер отиде право в двореца. Капитанът на гвардейците му съобщи, че кралят бе пристигнал същия ден, за да приеме новогодишните пожелания на буржоата, но че бе тръгнал отново за Сен Жермен.

Тогава, прекосявайки моста, Робер отиде в Шатле. Един френски пер можеше да си позволи да събуди управителя. Обаче на поставените му въпроси той отговори, че не е приел нито предния ден, нито днес, никаква дама на име Жана Дивион, нито някоя, която да съответствува на даденото описание.

Ако не беше в Шатле, трябваше да се намира в Лувъра, защото по кралска заповед отвеждаха само на тия две места.

Тогава Робер отиде в Лувъра, но капитанът му даде същия отговор. Тогава къде бе Дивион? Беше ли пътувал Робер по-бързо от кралските сержанти и от друг път изпреварил отряда им? Обаче в Удан, където се беше осведомил, му казаха, че трима сержанти, които водели една жена, минали преди няколко часа. Мистерията около тая работа ставаше все по-непрогледна. Примирен, Робер се прибра в своя дом, спа малко и преди пукване на зората тръгна за Сен Жермен.

Слана покриваше нивите и ливадите, клоните на дърветата блестяха под скрежа, а хълмовете и гората около замъка Сен Жермен приличаха на пейзаж от захар.

Кралят току-що се бе събудил. Вратите се отвориха за Робер чак до спалнята на Филип VI, който беше още в леглото, заобиколен от шамбеланите и ловците и даваше заповеди за лова през този ден.

Робер влезе стремително, коленичи на паркета, вдигна се веднага и каза:

— Сир, братко мой, вземете си обратно перството, което ми дадохте, феодствата, земите, доходите, отнемете ми и имота и ползването му, изгонете ме от вашия Тесен съвет, в който повече не съм достоен да се явявам. Не, не съм вече нищо в кралството!

Отваряйки широко сините си очи над месестия нос, Филип попита:

— Какво ви става, братко? Защо сте така развълнуван? Какво приказвате?

— Казвам истината. Казвам, че не съм нишо в кралството, щом кралят, без да благоволи да ме осведоми, заповядва да арестуват лице, което живее под покрива ми!

— Кого съм накарал да арестуват? Кое лице?

— Някоя си Дивион, братко, която спада към моя дом и се грижи за гардероба на съпругата ми, вашата сестра. Трима сержанти по ваша заповед са я взели от замъка ми в Конш, за да я отведат в тъмница.

— По моя заповед? — каза Филип смаян. — Никога не съм давал такава заповед… Дивион? Не познавам това име. И за всеки случай, братко, имайте любезността да повярвате, че никога не бих накарал да арестуват някого от вашите хора, даже ако имах основание за това, без да ви осведомя и най-напред да се посъветвам с вас.

— И аз така си мислех, братко — каза Робер. — И все пак тази заповед е от вас.

Той измъкна от ризницата заповедта за арестуване, връчена от сержантите.

Филип VI я погледна, позна малкия си печат и носът му побеля.

— Еруар! Дрехите ми! — извика той на един от шамбеланите. — И излезте бързо! Оставете ме сам с монсеньор д’Артоа!

Като махна бродираните със злато завивки, той вече бе на крак в дълга, бяла нощница. Шамбеланът му помогна да навлече роба, подплатена с кожи, и поиска да засили огъня в камината.

— Излизай, излизай! Казах да ме оставите сам.

Откогато обслужваше краля, Еруар дьо Белперш ни веднъж не бе третиран така грубо като прост прислужник от кухнята.

— Не съм подпечатвал това, нито съм диктувал нещо подобно — каза кралят, когато шамбеланът се оттегли.

Той прегледа писмото много внимателно, съпостави двете части на печата, счупен при отварянето, взе кристална лупа от едно чекмедже на шкафа.

— Да не би, братко — каза Робер, — да са преправили печата ви?

— Това е невъзможно. Майсторите на калъпи за печати са достатъчно хитри да предотвратят направата на копие, като скриват винаги някакво малко умишлено несъвършенство, особено за кралските печати или за тези на големите барони; гледай буквата „Л“ на моето име; виж чупката на бастунчето и тази дупчица във винетката.

— Тогава — каза Робер — да не би да са отлепили печата от друг документ?

— Това нещо, изглежда, се прави със сгорещен бръснач или по друг начин, моят канцлер ми е разказвал за тези неща.

На лицето на Робер се изрази наивност, като че ли научаваше нещо неподозирано, но сърцето му заби по-бързо.

— Но не е такъв случаят — продължи Филип, — защото аз използвам моя малък печат само когато трябва да бъде разчупен и никога не го слагам върху гладка страница.

Той замълча за миг с очи, впити в Робер, като че ли искаше от него обяснението, което в действителност търсеше в собственото си съзнание.

— Трябва да са ми откраднали за миг печата. Но кой? Кога? През целия ден той не напусна кожената кесия на колана ми; махам я само нощем…

Той отиде към шкафа, взе от чекмеджето една сърмена кесия, опипа я най-напред, после я отвори, извади златен печат с дръжка, подобна на цвят на лилия.

— …И го вземам сутрин…

Заговори по-бавно, ужасно подозрение се промъкна в него. Взе отново заповедта за арестуването, разгледа я пак много внимателно.

— Познавам този почерк — каза той. — Не е нито на Юг дьо Помар, нито на Жак ла Ваш, нито на Жофроа дьо Фльори…

Той позвъни. Пиер Трусо, другият дежурен шамбелан се яви.

— Изпрати ми веднага, ако е в замъка или където и да се намира, писаря Робер Мюле. Да дойде тук с перата си.

— Този Мюле — попита Робер — не е ли на служба в канцеларията на кралица Жана, съпругата ти?

— Да, Мюле служи ту при мене, ту при Жана — отвърна Филип уклончиво, за да скрие смущението си.

Те отново си приказваха на „ти“ както някога, когато Филип бе далеч от трона, а Робер не бе още пер, когато бяха само двама задружни братовчеди, по онова време монсеньор Шарл дьо Валоа сочеше Робер като пример за Филип поради неговата сила, упорство и разбиране на делата.

Мюле бе в замъка. Той пристигна задъхан с принадлежностите за писане под мишница и се поклони, за да целуне ръката на краля.

— Остави тук кутията и пиши — каза Филип и почна веднага да диктува: „По заповед на краля до нашия обичан и верноподан комендант на Париж Жан дьо Милон, поздрав.

Заповядвам ви да наредите…“

Двамата братовчеди се бяха приближили наведнъж и четяха през рамото на писаря. С неговия почерк бе написана заповедта за арестуване.

— „да освободи начаса госпожа Жана дьо…“

— Дивион — произнесе Робер.

— „която е била задържана в нашия затвор“… Къде се намира тя в случая? — попита Филип.

— Нито в Шатле, нито в Лувъра — каза Робер.

— В кулата Нел, Ваше величество — каза писарят, който мислеше, че ще бъдат оценени усърдието и добрата му памет.

Двамата братовчеди се спогледаха и с един и същ жест скръстиха ръце.

— Откъде знаеш това? — попита кралят писаря.

— Ваше величество, защото имах честта оня ден да напиша вашата заповед за задържането на тази дама.

— А кой ти я продиктува?

— Кралицата, Ваше величество, която ми каза, че не сте имали време да го направите и сте натоварили нея. Двете заповеди за задържане и за затваряне.

Кръвта напълно се бе отдръпнала от лицето на Филип, който раздвоен между гняв и срам, не смееше да погледне зетя си.

„Ама че мръсница, мислеше си Робер. Знаех, че ме мрази, но чак дотолкова, че да открадне печата на съпруга си, за да ми навреди… А кой е могъл да я осведоми така добре?“

— Няма ли да довършите, Ваше величество? — каза писарят.

— Разбира се, разбира се — отвърна Филип, изтръгвайки се от мислите си.

Той продиктува финалната формула. Писарят запали свещ на огъня, покапа няколко капки червен восък върху сгънатия лист и го подаде на краля, за да постави сам малкия си печат.

Филип, унесен в мислите си, като че ли почти не отдаваше внимание на жестовете си. Робер взе заповедта, дръпна със звънеца. Този път дойде Еруар дьо Белперш.

— До коменданта, начаса, заповед на краля — му каза Робер, връчвайки писмото.

— И повикай тук госпожа кралицата — заповяда Филип VI от дъното на стаята.

Писарят Мюле чакаше, като гледаше последователно краля и граф д’Артоа, и се питаше дали прекаленото му усърдие беше уместно. Робер с ръка му нареди да излезе.

Няколко минути по-късно кралица Жана влезе с особената си походка на куца. Тялото й се отместваше на деветдесет градуса около по-дългия й крак. Тя бе слаба, с доста хубаво лице, но зъбите й вече се разваляха. Очите й бяха големи, изпълнени с измамната бистрота на лъжата. Между дългите й, малко извити пръсти оставаше празнина даже когато бяха оплетени.

— Откога, госпожо, се пращат заповеди от мое име?

Кралицата се престори много умело на изненадана и невинна.

— Заповед ли, мой обичани господарка?

Гласът й бе плътен, мелодичен, с отсенка на престорена нежност.

— И откога ми се краде печатът, когато спя?

— Вашият печат, нежно сърце? Никога не съм пипала печата ви. За кой печат говорите?

Страшна плесница я накара да млъкне.

Очите на Жана Куцата се изпълниха със сълзи, толкова ударът бе груб и силен, тя зина от смайване и притисна дългите си пръсти до бузата, по която избиха червени петна.

Робер д’Артоа не бе по-малко изненадан, но от щастие. Никога не би повярвал, че братовчед му Филип, за когото всички говореха, че е под чехъла на жена си, може да вдигне ръка над нея. „Дали наистина е станал вече крал?“ — си каза Робер.

Филип дьо Валоа просто бе станал мъж и приличаше на всеки съпруг, знатен благородник или последен слуга, който наказва лъжливата си съпруга. Последва втора плесница, като че ли първата му бе намагнитила ръката, а после още няколко. Жана, обезумяла, пазеше лицето си с двете ръце. Ръката на Филип удряше, където завърне, по главата, по раменете. И в същото време той викаше:

— Миналата нощ ми изиграхте тоя номер, нали? И имате наглостта да отричате, когато Мюле ми призна всичко? Зла курва, която ме гали, умилква се около мен, казва, че тръпне от любов и възползвала се от слабостта, която изпитвам към нея, ме мами, докато спя, и ми краде кралския печат? Не знаеш ли, че няма нищо по-грозно от кражбата? Че не бих търпял някой мой поданик, па бил най-силният в кралството, да използва чужд печат, без да накарам да го бият? Да си служат с моя! Виждала ли се е някога по-грозна злодейка, която иска да ме опозори пред перовете ми, пред братовчед ми, пред собствения ми брат. Нямам ли право, Робер? — каза той и престана да удря, за да получи одобрение. — Как бихме могли да управляваме поданиците си, ако всеки си служи по своя воля с нашите печати, за да заповяда това, което ние не сме пожелали. Това е посегателство на честта ми.

После, обръщайки се към жена си с подновена ярост:

— И ето как добре използвате кулата Нел, която ви подарих. Колко дълго ме молихте за нея! И вие ли сте толкова лоша, колкото сестра ви и тази прокълната кула винаги ли ще подслонява злодеянията на Бургундия? Ако не бяхте кралица, за мое нещастие се ожених за вас, вас именно щях да хвърля в затвора! И понеже не мога да ви накажа чрез другите, ще го направя сам.

И ударите отново почнаха да се сипят.

„Дано да я умори!“ — мислеше Робер.

Жана се бе свила върху леглото, риташе с крака и всеки удар изтръгваше стон или вой, после внезапно тя се хвърли като котка с нокти напред и започна да крещи със сълзи, стичащи се по бузите й.

— Да, направих това! Да, откраднах печата, докато спеше, защото ти зле раздаваш права и защото искам да защитя брат си, бургундския херцог, срещу тоя зъл Робер, който винаги е нанасял вреди с нож и с престъпления, който в заговор с баща ти погуби сестра ми Маргьорит.

— Да не чувам от твоите уста да споменаваш баща ми! — извика Филип.

Когато видя погледа на мъжа си, тя млъкна, защото той беше наистина способен да я убие.

Той прибави, вдигайки ръка с покровителствен жест до рамото на Робер д’Артоа:

— И внимавай, проклетийо, да не навредиш някога на моя брат, който е най-добрата опора на трона ми.

Когато отиде да отвори вратата, за да каже на шамбелана, че отлага лова през тоя ден, двадесет глави, опрени на нея, се отдръпнаха заедно. Прислугата ненавиждаше Жана Куцата, защото ги преследваше с изисквания, клеветеше ги за най-малкия пропуск и те я наричаха помежду си „злата кралица“. Разказът за наказанието, което току-що бе получила, щеше да изпълни с радост двореца.

Към края на сутринта Филип и Робер се разхождаха с бавни стъпки в градината на Сен Жермен, където сланата се топеше. Кралят вървеше с наведена глава.

— Не е ли ужасно, Робер, да си принуден да не се доверяваш на собствената си съпруга даже когато спиш? Да слагам печата под възглавницата си? Тя ще си пъхне там ръката. Спя тежко. Не мога все пак да я затворя в манастир, тя е моя съпруга! Единственото нещо, което мога да сторя, е да не я оставям да спи при мене. Най-лошото е, че обичам тая безсрамница! Не разправяй това, но, като всеки мъж, и аз съм опитвал с други, за забава, и съм се връщал към нея с още по-голямо влечение… Но ако си позволи пак нещо подобно, ще я бия пак!

В този момент Труйар д’Юзаж, заместник-епископ на Манс и рицар на двореца, приближи към тях, за да извести за превото на Париж, който го следваше.

— Е, месир прево, освободихте тази дама, нали?

— Не, Ваше величество — отговори превото притеснен.

— Как? Заповедта ми да не е фалшива? Или не познахте моя печат!

— Не, Ваше величество, но преди да я изпълня, искам да поговоря с вас по този случай и съм много доволен, че монсеньор д’Артоа е с вас — каза Жан дьо Милон, гледайки смутено Робер. — Тази жена призна.

— Какво призна? — попита Робер.

— Всякакви долни постъпки, монсеньор, фалшиви писма, подправени документи и други неща още.

Робер се овладя добре, дори се престори, че взема работата на шега и се провикна, повдигайки рамене:

— Ако е минала през разпит с изтезание, сигурно е направила много признания! Нека да ви предам на мъчителите, месир Милон, и се обзалагам, че ще признаете, че сте искали да ме прелъстите.

— Уви, монсеньор! — отвърна превото. — Дамата проговори преди разпита… от страх пред мъчение. Тя даде дълъг списък на съучастниците си.

Филип VI мълчаливо наблюдаваше своя зет. Нови мисли минаваха през ума му.

Робер почувствува как капанът щраква над него. Крал, който току-що е смазал от бой съпругата си, и то пред свидетел, за похищение на печата и фалшиви писма, трудно може да пусне на свобода, даже от любезност към най-близкия си роднина, една обикновена поданица, която е признала подобни престъпления.

— Твоят съвет, братко? — се обърна Филип към Робер, без да престане да го гледа.

Робер разбра, че спасението му зависи от отговора: трябваше да се престори на лоялен. Толкова по-зле за Жана Дивион. Ще твърди, че е безсрамна лъжа всичко, което тя е могла или би могла да каже срещу него.

— Вашето правосъдие ще се произнесе, сър, братко мой, вашето правосъдие! Дръжте тая жена в затвора и ако тя ме е излъгала, знайте, че ще изискам от вас най-голяма строгост.

В същото време той си казваше: „Кой е предупредил все пак бургундския херцог?“ И после отговорът, очевидният отговор блесна тутакси. Имаше само едно лице, което би могло да каже на бургундския херцог или на самата зла кралица, че Дивион беше в Конш: Беатрис.

Едва в края на март, когато Сена, придошла от пролетното пълноводие, заливаше бреговете и влизаше в избите, моряци уловиха някъде към Шату чувал, който плуваше и съдържаше тяло на съвсем гола жена.

Цялото население на селото, газейки в калта, се бе събрало около ужасната находка и майките, плескайки момченцата си, викаха:

— Хайде, бягайте, тази гледка не е за деца!

Трупът беше отвратително подпухнал, с ужасния зеленикав цвят на напреднало разложение: трябва да бе стоял повече от месец в реката. Личеше все пак, че мъртвата е била млада. Дългите й черни коси, като че ли мърдаха, защото в тях се пръскаха мехурчета. Лицето й е било издраскано, ритано, смазано, за да не може да бъде позната: на врата имаше белег от примка.

Моряците, раздвоени от отвращение и безсрамно любопитство, побутнаха с куките си лишената вече от стеснение мърша.

Изведнъж тялото изпусна водата, която го издуваше, почна да се движи само, давайки впечатление, че възкръсва, и женорята се отстраниха с крясъци. Байито, когото бяха повикали, зададе няколко въпроса, позавъртя се около мъртвата, разгледа предметите, излезли от чувала заедно с трупа, които се изцеждаха на тревата: рог от пръч, малка восъчна фигурка, обвита с парцали и набедена с игли, груб оловен потир, изпъстрен с дяволски знаци.

— Това е някоя магьосница, убита от другарите й след сборище или дяволска литургия — заяви байито.

Бъбриците се прекръстиха. Байито посочи неколцина да заровят най-бързо и без молитва тялото и прокълнатите предмети в една горичка, далече от селото.

Накратко, добре извършено и добре замаскирано престъпление, при което Жийе дьо Нел бе следвал добрите уроци на Лорме льо Долоа и което приключи, както желаеха убийците.

Робер д’Артоа си отмъсти за предателството на Беатрис, но това не означаваше, че е победил.

Две поколения по-късно селяните на Шату нямаше да знаят защо купчината дървета под селото е била наречена „гората на магьосницата“.