Морис Дрюон
Лилията и лъвът (19)

IV. ЕДИН ЛОШ ДЕН

От прозореца на къщата Бонфий Беатрис д’Ирсон гледаше как вали на улица Моконсей. От дълги часове тя чакаше Робер д’Артоа, който й беше обещал да дойде при нея следобед. Но Робер не изпълняваше обещанията си, нито малките, нито големите, и Беатрис мислеше, че е глупаво да му вярва още.

За жена, която чака, мъжът е виновен за всичко. Не беше ли обещал Робер, и то отпреди цяла година, че ще стане придворна дама в неговия дворец? В същност той не се различаваше от леля си; всички Артоа си приличаха. Неблагодарници! Пребиваш се да изпълняваш желанията им, тичаш по билкари и врачки, убиваш, за да услужиш на интересите им, рискуваш бесилото или кладата… защото нямаше да арестуват монсеньор Робер, ако бяха заловили Беатрис, като сипва арсеник в отварата на госпожа Мао или живачен окис в чашата на Жана Вдовицата. „Не познавам тази жена — щеше да каже той. — Тя твърди, че е действувала по моя заповед? Лъже. Тя принадлежи към дома на леля ми, не към моя. Измисля басни, за да се спаси. Пратете я на изтезателното колело!“ Кой би се поколебал между думите на един френски принц, зет на краля, и някаква си внучка на епископ, чието семейство бе изгубило благоволение? „И за какво направих всичко това? — мислеше Беатрис. — За да чакам, за да чакам самотна в моята къща монсеньор Робер да благоволи един път седмично да ме посети! Каза, че ще дойде след вечерня, ето че вече прозвуча и втора вечерня. А той навярно пак плюска, поканил е на вечеря трима барони, говорил е за големите си подвизи, за работите на кралството, за своя процес, опипал е по кръста всички прислужнички. Знам, че даже Жана Дивион яде на масата му! А аз стоя тук да гледам дъжда. И ще дойде през нощта натежал, ще се оригва с пламнали бузи, ще ми каже две-три глупости, ще се строполи на леглото да спи един час и ще си тръгне отново, ако дойде, разбира се…“

Беатрис се отегчаваше много повече, отколкото в Конфлан през последните месеци на Мао. Любовта й с Робер линееше. Тя си въобразяваше, че е уловила в капан колоса, но в същност той бе спечелил. Да чака, все да чака! И даже да не може да излезе, да обикаля кръчмите с няколко приятелки на лов за приключения, защото Робер може да дойде точно в този момент. Нещо повече, той караше да я следят!

Тя добре разбираше, че Робер се откъсва от нея, че я вижда само по задължение, като съучастничка, която трябва да се щади. Понякога минаваха цели две седмици, без той да я пожелае.

„Няма винаги да печелиш ти, монсеньор Робер!“ — казваше тя тихо. Почваше скрито да го мрази, защото не го притежаваше достатъчно.

Бе опитала най-добрите рецепти на любовен елексир:

Изцедете малко от вашата кръв в петък през пролетта, поставете я в гърне да изсъхне в пещта с две заешки членчета и дробче от гълъб, стрийте всичко това на ситен прах и го дайте да го изяде лицето, към което се домогвате, ако не се почувствува ефект първия път, повторете го три пъти.

Или още: Ще отидете рано сутринта в петък преди изгрев слънце в овощна градина, ще откъснете от някое дърво най-хубавата ябълка, после с вашата кръв ще напишете върху късче бяла хартия вашето име и презиме и на следващия ред името и презимето на лицето, което искате да ви обикне, ще се постараете да вземете три негови косъма, които ще свържете с три от вашите и с тях ще вържете листчето, което сте написали с кръвта си, после ще разцепите ябълката на две, ще махнете семенцата и на тяхно място ще поставите листчето, вързано с космите, и с две малки остри иглички от клон от зелена мирта ще съедините точно двете половини на ябълката, ще я изсушите добре в пещ да стане твърда и без сок, каквито са изсушените ябълки през постите, ще я увиете после в лаврови листа и листа от мирта и ще се постараете да я сложите под възглавницата на леглото, в което спи любимият човек, без той да забележи, и в кратко време той ще ви засвидетелствува любовта си.

Празно начинание. Ябълките от петъка не действуваха. Магьосничеството, в което Беатрис се смяташе сигурна, изглежда нямаше власт над граф д’Артоа. Все пак той не беше дяволът, напук на всичко, в което го бе уверявала, за да го спечели.

Бе се надявала да забременее. Изглежда, че Робер обичаше синовете си, може би от гордост, но ги обичаше. Те бяха единствените същества, за които говореше с малко нежност. Ами едно незаконно дете, което би му се родило… И после щеше да бъде добро средство за Беатрис да покаже корема си и да каже: „Чакам дете от монсеньор Робер…“ Но било че в миналото бе се повредила, било, че лукавият я бе създал така, че да не може да зачева, и тази надежда я бе излъгала. И на Беатрис д’Ирсон, бивша придворна госпожица на графиня Мао, не оставаше друго освен дъжд и мечти за отмъщение.

В часа, когато гражданите си лягаха, Робер д’Артоа пристигна най-после с твърде мрачен изглед и чешейки с пръсти брадата. Той едва погледна Беатрис, която си бе сложила за случая нова рокля, сипа си пълна чаша вино с подправки.

— Изветряло е — каза той намръщен и се стовари върху стол, който изскърца силно.

Как питието нямаше да загуби аромата си, като бе приготвено преди четири часа!

— Надявах се, че ще дойдеш по-рано, монсеньор.

— Да, но имах големи грижи, които ме задържаха.

— Както вчера и завчера…

— Разбери, че не мога да влизам денем в твоята къща и особено сега, когато трябва да бъда двойно предпазлив.

— Добро извинение! Тогава не ми казвай, че ще дойдеш през деня, ако искаш да ме посетиш нощем. Но нощта принадлежи на твоята съпруга графинята…

Той повдигна отегчено рамене.

— Знаеш добре, че не я докосвам.

— Всички съпрузи говорят така на приятелките си, и най-големите в кралството, както и последният кърпач на обувки… и всички лъжат по еднакъв начин. Бих искала да видя как госпожа дьо Бомон би се показвала толкова мила и добра с тебе, ако ти никога не влизаш в леглото й… Денем монсеньор е в Тесния съвет, човек би помислил, че кралят се съвещава от пукване на зората до залез слънце. Или пък монсеньор е на лов… или монсеньор се състезава, или монсеньор заминава за земите си в Конш.

— Млък! — извика Робер, стоварвайки ръката си върху масата. — Имам по-други грижи от тези да слушам женски глупости. Днес представих молбата си пред камарата на краля.

И наистина беше 14 декември, денят определен от Филип за започване на процеса за Артоа. Беатрис знаеше това. Робер я бе предупредил, но болна от ревност, тя бе забравила.

— И всичко мина ли както ти го желаеше?

— Не точно — отговори Робер. — Представих писмата от дядо ми и оспориха, че са автентични.

— Ти вярваше ли, че са добри? — каза Беатрис със зла усмивка. — Кой ги оспори?

— Бургундската херцогиня, която поискала да й връчат писмата за проверка.

— А! Бургундската херцогиня е в Париж?…

Дългите черни клепки се повдигнаха за миг и в очите на Беатрис се появи внезапен блясък, който тя бързо скри. Робер, погълнат от грижите си, не забеляза.

Като удряше юмруците си един в друг, и със стисната челюст, той казваше:

— Тя пристигнала нарочно заедно с херцог Йод. Даже потомците на Мао ще ми вредят! Защо у тия хора тече толкова лоша кръв? Всички бургундски девойки са курви, крадли и лъжкини! И тая, която тласка глупавия си съпруг против мене, е проклета като целия й род. Те имат Бургундия. Защо искат още и графството, което ми откраднаха? Но аз ще спечеля. Ще повдигна, ако е нужно Артоа, както направих срещу Дългия, бащата на тая зла маймуна. И този път няма да потегля срещу Арас, а срещу Дижон.

Той говореше, но без душа. Гняв улегнал, без силни викове, без тежки стъпки, от които стените биха паднали, без цялата комедия на ярост, която така добре знаеше да играе. За тази ли аудитория би си дал тоя труд?

Навикът в любовта разваля характерите. Човек прави усилие само при нова любов и се бои само от това, което не познава, никой не е направен само от мощ и страховете изчезват в момента, когато тайнственото изчезне. Всеки път, когато човек се покаже гол, губи част от авторитета си. Беатрис не се боеше вече от Робер.

Тя забравяше да се плаши от него, защото много често го бе виждала да спи и си позволяваше с този колос това, което никой не би посмял.

Същото важеше и за Робер към Беатрис, станала ревнива, взискателна, изпълнена с укори метреса, както става с всяка жена, когато една скрита връзка трае дълго. Дарбите й на магьосница не забавляваха вече Робер. Заниманията й с магия и дяволии му се виждаха нещо обикновено. Не се доверяваше на Беатрис, но само от атавистичен навик, защото е доказано един път завинаги, че жените са лъжливи и измамници. Тъй като тя просеше удоволствие от него, вече не се плашеше от нея и забравяше, че тя се хвърли в обятията му само от вкус към измяната. Даже споменът за двете й престъпления губеше-значението си и се разпадаше в прахта на времето, както двата трупа се разпадаха под земята.

Те минаваха през един период толкова по-опасен, защото не вярваха вече в опасността. Любовниците би трябвало да знаят в момента, когато престават да се обичат, че ще се окажат такива, каквито са били, преди да започнат. Оръжията никога не се унищожават, само се оставят настрана.

Беатрис наблюдаваше мълчаливо Робер, докато той мечтаеше далеч от нея за нови машинации, за да спечели процеса си. Но когато си използвал всички възможности в продължение на двадесет години, преровил си законите и обичаите, използвал си лъжливи свидетели, фалшифицирал си документи, убивал си даже и когато кралят ти е шурей и все още не си извоювал победата, нямаш ли основание понякога да се отчаеш?

Променяйки държанието си, Беатрис коленичи пред него, внезапно ласкава, подчинена и нежна, като че ли искаше да го утеши и да изпроси ласка.

— Кога моя мил господар Робер ще ме вземе в своя дом? Кога ще ме направи придворна дама на графинята, както ми обеща? Колко би било хубаво! Винаги близо до тебе, когато поискаш, ще можеш да ме повикаш, ще бъда там да ти служа и да бдя над тебе по-добре от всяка друга. Кога?

— Когато спечеля процеса си — каза той, както всеки път, когато тя повдигаше въпроса.

— Този процес така се протака, че може да дочакам да побелея.

— Когато бъде решен, ако предпочиташ. Казах вече, а Робер д’Артоа държи на думата си. Търпение, по дяволите!

Той съжаляваше, че в миналото бе принуден да я залъгва с тоя проект. Сега бе твърдо решен да не го изпълни. Беатрис в двореца Бомон? Каква бъркотия, каква умора и какъв извор на неприятности!

Тя стана и протегна ръце към огъня от торф, който гореше в камината.

— Мисля, че търпях достатъчно — каза тя, без да повиши глас. — Най-напред това трябваше да стане след смъртта на госпожа Мао, после след смъртта на госпожа Жана Вдовицата. Те умряха, струва ми се, и наскоро ще отслужат в черквата годишнина… но ти не желаеш да вляза в тоя дом… Една курва като Жана Дивион, която бе метреса на моя чичо, епископа, и която ти изготви толкова добри документи, че само слепец не би видял, че са фалшиви, има право да се храни на твоята маса, да се перчи в твоя дом…

— Остави тая Дивион. Знаеш добре, че само от предпазливост държа тая глупава лъжкиня.

Беатрис се усмихна леко. Предпазливост!… Трябваше да бъде, значи, предпазлив с Дивион само защото бе направила няколко печата. А от нея, Беатрис, която беше изпратила две принцеси в гроба, не се бояха, можеха да й платят с неблагодарност.

— Хайде не се оплаквай — каза Робер. — Ти имаш най-доброто от мене. Ако бе в моята къща, вероятно щях да те виждам по-рядко и не така свободно.

Много самонадеян бе монсеньор Робер и говореше за присъствието си като за върховен подарък, който благоволява да й даде.

— Тогава, ако имам най-доброто от тебе, защо се бавиш да ми го дадеш? — отговори Беатрис със своя провлачен глас. — Леглото е готово.

И тя показа отворената врата на спалнята.

— Не, малка приятелко, сега трябва да се върна в двореца, да видя тайно краля, за да се преборя с бургундската херцогиня.

— Да, сигурно. Бургундската херцогиня… — повтори Беатрис, клатейки глава с разбиране. — Тогава утре ли трябва да чакам за най-доброто?

— Уви, утре трябва да замина за Конш и Бомон.

— И ще останеш…?

— Много кратко… Две седмици.

— Няма да бъдеш тук, значи, за новогодишните празници? — попита тя.

— Не, мое хубаво котенце, но ще ти подаря една хубава брошка със скъпоценни камъни за гушката ти.

— Да се украся с нея, за да заслепя слугите си, понеже са единствените хора, които виждам.

Робер трябваше да бъде по-предпазлив. Има фатални дни. На съдебното заседание на този 14 декември неговите документи бяха така твърдо оспорени от бургундския херцог и херцогиня, че Филип VI навъси вежди над големия си нос и погледна неспокойно зетя си. Това би трябвало да го накара да е по-внимателен, да не наранява жена като Беатрис точно в този ден, да не я оставя за две седмици с незадоволено тяло и сърце.

Той стана.

— Дивион заминава ли със свитата ти?

— Да, съпругата ми реши така.

Прилив на ненавист повдигна хубавата гръд на Беатрис и клепките й образуваха кръгла сянка на бузите й.

— Тогава, монсеньор Робер, ще те чакам като любеща и вярна слугиня — продума тя с усмихнато лице.

Робер докосна с машинална целувка бузата на Беатрис. Постави тежката си ръка на кръста й, задържа я там за момент и жестът му завърши с леко равнодушно потупване. Не, решително той не я желаеше, а това за нея беше най-тежкото оскърбление.