Морис Дрюон
Лилията и лъвът (32)

II. НОЩТА В КАМПИДОЛИО

Пътниците отседнаха в една osteria^[1] на Кампо дей фиори в часа, когато кресливите продавачки продаваха на безценица сноповете рози и освобождаваха площада от многоцветния уханен килим на сергиите си.

Нощта се спускаше вече, когато, придружен от ханджията, Джанино Балиони се запъти към Кампидолио.

Какъв дивен град е Рим, където той никога не бе идвал, а сега, откривайки го, съжаляваше, че не може да се спре на всяка крачка! Огромен в сравнение със Сиена или Флоренция, по-голям даже от Париж или Неапол, ако съдеше по разказите на баща си. Лабиринтът от тесни улички извеждаше внезапно към чудни дворци, чиито преддверия и дворове бяха осветени с факли или фенери. Младежи пееха на групи, уловени под ръка, по улиците. Бутаха се, но не злонамерено, усмихваха се на чужденците. Кръчми колкото щеш и от тях лъхаше приятно на горещо олио, на подправки, на пържена риба и печено месо. Животът като че ли не спираше с настъпването на нощта.

Джанино се изкачи на Капитолийския хълм под светлината на звездите. Пред някаква църква бе поникнала трева; съборени колони, статуя, вдигнала осакатената си ръка, говореха за древността на града. Нерон, Тит, Марк Аврелий бяха ходили по тия места…

Кола де Риенци вечеряше сред многочислените си сътрапезници в обширната зала, построена точно върху основите на някогашния храм на Юпитер. Джанино пристъпи към него, опря коляно о земята и каза името си. Трибунът тутакси го улови за ръцете, повдигна го и заповяда да го отведат в една съседна стая, където само след няколко мига дойде и той.

Риенци си бе избрал титлата трибун, но си бе наложил по-скоро маската и държането на император. Обличаше се в пурпур. Драпираше плаща си като тога. Яката на дрехата му обграждаше дебел, закръглен врат. Тежкото лице с големи светли очи, с волевата брадичка и късо подстриганите коси бе сякаш предназначено да се нареди до бюстовете на Цезарите. Трибунът имаше лек тик — дясната му ноздра потръпваше, — което му придаваше припряно изражение. Походката му бе властна. Още с появяването си този човек показваше, че е роден да командува, че крои величави планове за своя народ и всеки трябва бързо да разбере намеренията му и да се съобрази с тях. Той покани Джанино да седне до него, заповяда на служителите си да затворят вратите и да се погрижат никой да не ги безпокои. После изведнъж почна да му задава въпроси, които нямаха нищо общо с банковите сделки.

Риенци явно нехаеше за търговията с вълна, за отпуснатите заеми, за полиците. Интересуваше се единствено от Джанино, лично от него. На колко години е дошъл от Франция? Къде е прекарал ранното си детство? Кой го е отгледал? Винаги ли се е наричал така?

След всеки въпрос Риенци изчакваше отговора, слушаше внимателно, поклащаше брадичка, разпитваше още.

Значи, Джанино се е родил в един парижки манастир. Майка му Мари дьо Кресе го отгледала до деветгодишна възраст в Ил дьо Франс, близо до градчето Нофл льо Вийо. Какво знаеше за пребиваването на майка му във френския двор? Сиенецът си спомняше разказите на баща си по този повод: малко след като родила Джанино, Мари дьо Кресе била извикана в двора като кърмачка на новородения син на кралица Клеманс Унгарска. Но тя останала малко време там, тъй като детето на кралицата умряло след няколко дни, отровено според мълвата.

И Джанино се усмихна. Бе млечен брат на френски крал. Той почти не мислеше за този факт, който внезапно му се стори невероятен и едва ли не смешен, когато се опита да се види отстрани, вече почти четиридесетгодишен, с мирното си съществуване на сиенски буржоа.

Но защо Риенци му задаваше всичките тези въпроси? Защо трибунът със светли очи, незаконен син на предпоследния германски император, го наблюдаваше така съсредоточено?

— Наистина сте вие — каза най-сетне Кола де Риенци, — наистина сте вие…

Джанино не проумяваше какво има пред вид. Още повече се изненада, когато внушителният трибун коленичи и се поклони толкова ниско, че да целуне десния му крак.

— Вие сте крал на Франция — заяви Риенци, — и така трябва да се отнасят към вас всички занапред.

Джанино изпита лек шемет.

Когато домът, в който спокойно вечеряш, се разпуква внезапно, защото почвата под него пропада, когато корабът, на който спиш, се разбива посред нощ в някоя скала, също не разбираш в първия миг какво става.

Джанино Балиони се намираше в една стая на Кампидолио; господарят на Рим коленичеше пред него и го уверяваше, че е крал на Франция.

— Преди девет години, през месец юни благородницата Мари дьо Кресе починала…

— Майка ми е починала? — възкликна Джанино.

— Да, величайши господарю… или по-скоро жената, която сте смятали ваша майка. И два дни преди да умре, тя се е изповядала…

Джанино за пръв път чуваше някой да го нарича „Величайши господарю“ и зина от удивление, още по-стъписан, отколкото от целуването на крака му.

И така, когато почувствувала, че наближава смъртният й час, Мари дьо Кресе извикала край леглото си един монах августинец от съседния манастир, брат Журден Испански, и се изповядала пред него.

Мисълта на Джанино се връщаше към първите му спомени… Той си представяше стаята в Кресе и майка си, руса и красива… Тя е умряла преди девет години, а той нямаше представа. А ето че сега се оказва, че не била негова майка.

Брат Журден по искане на умиращата записал изповедта й, която разкривала изключително важна държавна тайна и не по-малко изключително престъпление.

— Ще ви покажа изповедта, както и писмото на брат Журден. И двата документа са у мен — заяви Кола де Риенци.

Трибунът говори цели четири часа. Не можеше да бъде по-кратък, за да уведоми Джанино за събития, станали преди четиридесет години и съставляващи част от историята на Френското кралство: смъртта на Маргьорит Бургундска, повторната женитба на Луи Х за Клеманс Унгарска.

— Баща ми е участвувал в посолството, отишло да вземе кралицата от Неапол. Много пъти ми е разказвал. Бил от свитата на някой си граф дьо Бувил…

— Граф дьо Бувил ли казвате? Всичко се потвърждава!

Това е същият Бувил, който бил назначен за пазител на утробата на кралица Клеманс, вашата майка, най-благородни господарю, и който отишъл да доведе дамата дьо Кресе от манастира, за да ви кърми. Тя е разказала точно това.

Докато трибунът говореше, неговият посетител имаше чувството, че губи разсъдъка си. Всичко се беше обърнало с главата надолу. Сенките ставаха светли, денят ставаше черен. Джанино често принуждаваше Риенци да се връща назад, както повтаряме от началото някое по-сложно изчисление. Той научаваше наведнъж, че баща му не е негов баща, че майка му не е негова майка и, че истинският му баща, един френски крал, убил първата си съпруга, на свой ред умира убит. Самият той не беше вече млечен брат на умрял още в люлката френски крал, а самият този крал, мигом възкръснал.

— Винаги са ви наричали Жан, нали? Кралицата, вашата майка, ви дала това име, защото била положила обет. Жан или Джовани, на галено Джанино… Вие сте Жан I Посмъртни.

Посмъртни! Злокобно име, дума, която извиква представа за гробище и чуят ли я тосканците непременно правят рога с лявата си ръка.

Внезапно граф Робер д’Артоа, графиня Мао, тези имена от славните спомени на баща му… не, не на баща му, така де, на другия, на Гучо Балиони… изплуваха в разказа на трибуна като изпълнители на страшни роли. Графиня Мао, която отровила бащата на Джанино, да, бащата, крал Луи!… намислила да погуби също и новороденото.

— Само че граф дьо Бувил, много благоразумен, сменил детето на кралицата с детето на дойката, което впрочем също се казвало Жан. Именно то било убито и погребано в Сен Дьони…

Дълбокият душевен смут на Джанино се засили, защото той не можеше така бързо да отвикне, че е Джанино Балиони, детето на сиенския търговец, и сякаш му съобщаваха, че е престанал да диша на пет дни и целият му живот по-късно, всичките му мисли, действия, дори тялото му са били илюзия. Той почувства че изчезва, че се изпълва с мрак, че се превръща в собствения си призрак. Къде беше истинският! Под една плоча в Сен Дьони или пък тук, в Кампидолио?

— Понякога тя ме наричаше: „Мой малък принце“ — прошепна той.

— Кой ви наричаше така?

— Майка ми… искам да кажа дамата дьо Кресе… когато оставахме сами. Мислех, че това е просто гальовна дума, майките във Франция обичат да наричат децата си с разни имена.

 

И целуваше ръцете ми, и плачеше… О! Колко много неща си спомням!… И пенсията, която изпращаше граф дьо Бувил, поради която в дните, когато я получавахме, вуйчовците ми, брадатият и другият, бяха по-мили с мен.

Какво ли беше станало с всички тези хора? Повечето бяха измрели и то отдавна: Мао, Бувил, Робер д’Артоа… Братята Кресе бяха посветени в рицарство в деня на битката при Креси и крал Филип VI бе съчинил една игрословица по повод сходството в имената.

— Сигурно вече са доста стари…

Но в такъв случай, щом Мари дьо Кресе не е искала да види вече Гучо Балиони, това не е било от ненавист, както той твърдеше горчиво, но за да остане вярна на клетвата, която насила са й били изтръгнали, поверявайки й малкия спасен крал.

А може би и от страх, да не би да накажат било нея, било мъжа й, обясни му Кола де Риенци. Защото те са били женени тайно, но действително от един монах. Тя и това казала в изповедта си. А един ден Гучо ви е отвлякъл, когато сте били на девет години.

— Спомням си много добре заминаването ни… и тя… моята… дамата дьо Кресе никога ли не се е омъжила повторно?

— Никога, защото вече е била сключила брак.

— И той също.

Джанино се замисли за миг, като се опитваше да си представи мъртвата от Кресе и умрелия в Кампания като свои приемни родители.

После внезапно той попита:

— Бихте ли ми дали едно огледало?

— Естествено — отвърна трибунът леко изненадан.

Той плесна с ръце и даде нареждане на влезлия прислужник.

— Видях кралица Клеманс веднъж… точно когато ме отведоха от Кресе и прекарах няколко дни в Париж при вуйчо Спинело. Баща ми, приемният, както казвате… ме заведе при нея да й поднесем почитанията си. Тя ми даде захаросани бадеми. Значи, тя е била моя майка?

Очите му се насълзиха. Той пъхна ръка под яката на дрехата си, извади малка кутийка за мощи, закачена на копринен шнур.

— Тази реликва от свети Йоан ми е от нея…

Той отчаяно се мъчеше да си припомни точно чертите на лицето на кралицата, доколкото се бяха врязали в детската му памет. Спомняше си само, че пред него се бе появила една дивно красива жена, цялата в бяло, както се обличат кралиците-вдовици, която бе сложила разсеяно розовата си ръка на челото му… „А аз не знаех, че стоя пред майка си. И тя също до последния си ден е смятала, че синът й е умрял…“

Ах, наистина тази графиня Мао е била рядка престъпница, щом не само е убила едно невинно новородено, но е разстроила и обрекла на нещастие толкова човешки съществования!

Сега впечатлението за нереалност на собствената му личност бе изчезнало, изместено от също така тревожното усещане за раздвоение. Беше сякаш той, но и един друг, синът на сиенския банкер и синът на френския крал.

Ами жена му Франческа? Той внезапно се сети за нея. За кого се бе омъжила? Ами собствените му деца? Значи, те са потомци на Юг Капет, на Свети Луи, на Филип Хубави?

— Папа Йоан XXII, изглежда, бе надушил нещо — поде Кола де Риенци. — Казаха ми, че някои кардинали от обкръжението му си предавали от ухо на ухо съмненията му относно смъртта на сина на Луи Х. Обикновено предположение, както мислеха всички, какви ли слухове не се носят, предположение, което изглеждаше при това неоснователно преди тази изповед в предсмъртния час на приемната ви майка, вашата дойка, която накарала монаха августинец да ви издири и да ви каже истината. Целия си живот с мълчанието си тя се бе покорявала на заповедите на хората, но в мига, когато е трябвало да се появи пред бога, тъй като онези, които й наложили това мълчание били умрели, без да я освободят от клетвата й, тя решила да разкрие тайната.

И брат Журден Испански, верен на обещанието си, почнал да търси Джанино, но войната и чумата му попречили да отиде по-далеч от Париж. Толомеите нямали вече кантора там. Брат Журден не се чувствувал вече на възраст, когато може да предприеме дълги пътешествия.

Затова той предал изповедта и разказа на Мари дьо Кресе на друг монах от същия орден, брат Антоан, много свят мъж, който няколко пъти дойде на поклонение в Рим и ме бе посещавал преди това. Именно този брат Антоан се разболял преди два месеца в Порто Венере и ме осведоми за всичко, което ви казах, като ми препрати изповедта и собствения си разказ за случилото се. Ще ви призная, че за миг се поколебах дали да повярвам на тази история. Но когато размислих, тя ми се стори премного необикновена и фантастична, за да бъде измислена. Човешкото въображение не може да отиде толкова далеч. Често ни изненадва именно истината. Накарах да сверят датите, събрах най-различни сведения и пратих да ви повикат, най-напред първите пратеници, които, понеже не са носели писмо от мен, не са успели да ви убедят да дойдете, а най-после ви изпратих писмото, благодарение на което, величайши господарю, сега сте при мен. Ако желаете да предявите правата си над френската корона, аз съм готов да ви помогна.

Донесоха едно сребърно огледало. Джанино се приближи до големите свещници и се загледа продължително. Никога не бе харесвал лицето си. Меката закръгленост, правият, но лишен от характерност нос, сините очи под много светли вежди, нима това бе лицето на един френски крал?

Джанино се опитваше да прогони призрака в дъното на огледалото, да възстанови самоличността си…

Трибунът сложи ръка на рамото му.

— И моето раждане — произнесе той сериозно — бе дълго обкръжено от много странна тайна. Израснах в една кръчма на този град. Поднасях вино на носачите. Много късно узнах чий син съм.

Красивата му императорска маска, върху която единствено дясната ноздра потрепваше, леко се разкриви.