Харлан Коубън
Остани (36)

36

На другия ден в осем сутринта Меган отвори очи и усети цялата болка на света. Нощта бе дълга в много отношения и не на последно място в това влизаше и емоционалното бреме да разкаже на Дейв цялата истина за своето минало — така че сега всяка частица на тялото й изпитваше още по-остри болки. Най-лоша от всички бе болката в ръката; сякаш бе нахапана от тигър, а после бе смазана от нещо тежко. Някакъв ковач безмилостно използваше черепа й за наковалня. Езикът и устата й бяха сухи като Сахара и тя ги усещаше като по време на най-тежък махмурлук.

Меган бавно отвори очи. Дейв седеше на ръба на леглото, хванал с ръце главата си. Сякаш и него го болеше, макар да не чувстваше пулсиращата болка, която мъчеше нея. Косата му стърчеше във всички възможни посоки. Тя се досети, че той бе останал до нея през цялата нощ.

Опита се да си припомни по кое време бе свършила разказа си — Дейв рядко се бе обаждал — ала не можа. Тя бе говорила до пълно изтощение и не толкова заспа, колкото сякаш припадна от умора, от болката и морфина, който й поставиха. Ако Дейв бе изрекъл някакъв коментар върху думите й, тя не си го спомняше.

Меган не бе чувствала такава жестока жажда. Когато протегна ръка към чашата с вода на нощното шкафче, сякаш цялото й тяло изпищя от недоволство. Тя тихо извика. Дейв вдигна глава и каза:

— Нека ти я подам.

Той се приближи до шкафчето и внимателно вдигна чашата към нея, като намести сламката между устните й. Тя жадно отпи. Водата бе чиста амброзия. Щом тя свърши, Дейв върна чашата на мястото й и седна до нея.

— Как се чувстваш? — попита.

— Сякаш съм се целувала с автобус.

Той се усмихна и я погали по челото.

— Да повикам лекаря.

— Още не.

Ръката му бе хладна. Тя затвори очи и се занаслаждава на допира му. По страната й се търкулна сълза. Не знаеше защо.

— Мислех върху всичко, което ми каза — рече Дейв. — Все още се опитвам да го премисля.

— Знам. Но говори с мен, съгласен?

— Съгласен.

Тя отвори очи и го погледна.

— Тежко е — каза Дейв. — От една страна, каква си била в миналото като че ли всъщност няма значение. Обичаш ли ме?

— Да.

— Лъжеш ли ме?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава какво има значение? Всички имаме минало. Всички имаме тайни. Или нещо за криене. — Той се премести от мястото си. — Това е от една страна. Тази част разбирам аз.

— А от друга страна?

Дейв поклати глава.

— Все още обмислям.

— Обмисляш — каза тя — или преценяваш?

Видът му стана объркан.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Ако неизвестното ми минало се криеше в това, че преди да се запознаем съм била богата принцеса и девственица, мислиш ли, че щеше да ти е толкова тежко да премисляш?

— Нима ме смяташ за плиткоумен?

— Само питам — отвърна тя. — Въпросът е напълно логичен.

— И ако кажа „да“, щеше да ти е по-лесно да смелиш този сценарий?

— Щях да разбера, така е.

Дейв премисли и това.

— Искаш ли да чуеш една странна истина?

Тя чакаше.

— Никога не съм ти вярвал напълно, Меган. Не, почакай, това не е съвсем така. Имам предвид, че никога не съм ти вярвал. Аз ти се доверявах. Безусловно. Направих те моя жена, обичах те и знаех, че и ти ме обичаш. Живеехме един живот, спяхме в едно легло и имахме наши собствени деца.

Дейв тежко преглътна, погледна встрани, обърна се с гръб към нея.

— Щях да ти поверя живота си. Знаеш го.

— Знам.

— И все пак невинаги ти вярвах. Можеш да се довериш на някого и да знаеш, че в това има и нещо друго. Знаеш ли какво имам предвид?

— Да.

— Беше ли ти трудно да ме лъжеш през всичките тези години?

— Не лъжех само теб, а всички.

— Но най-вече мен.

Тя не започна да го разубеждава.

— Беше ли ти трудно?

Меган се позамисли.

— Не съвсем.

Той отново седна.

— Леле, колко сме честни.

— Истината не бе реалната опция. Не виждах никакъв смисъл да ти разкажа за миналото си. Истината можеше само да влоши положението.

— Значи трябва да ти е било трудно? На дадено равнище.

— Според мен свикнах.

Той кимна с глава.

— Част от мен иска да научи подробности, защото иначе въображението ми няма да го издържи, ако разбираш какво имам предвид.

Тя кимна.

— Ала по-голямата част от мен е наясно, че по-добре е да не обръщаме внимание.

— Беше много отдавна, Дейв.

— Но все пак е част от теб.

— Липсва ли ти?

— Няма да се извинявам, ако е така.

— Не това те питах. Попитах те дали ти липсва.

Очите й отново се напълниха със сълзи. Тя нямаше намерение отново да го излъже, не и след като бе преминала през толкова много изпитания, за да му каже истината.

— Когато си бил в гимназията, ти си бил член на театралната трупа, нали така?

— Е?

— И вие, както всички момчета, сте се шляели навън, сприятелявали сте се и сте пушели трева. Ти ми го каза.

— Не виждам връзката — отвърна Дейв.

— На теб това ти липсва, така ли е? Но не би се върнал в онези времена — те отдавна са отминали. Трябва ли да намразя миналото си, за да можеш ти да ме приемеш?

Дейв сякаш се сепна и се облегна назад.

— Наистина ли мислиш, че е едно и също?

— Кое му е различното?

Той потърка лицето си с длани.

— Не знам. Тъкмо това трябва да премисля. — Дейв се опита да се усмихне. — Мисля, че лъжите се отразяваха по-силно върху нас, отколкото си представяш. Породиха дистанция между двама ни. Нормално. Така че сега ще бъде друго. Може да стане по-хубаво.

Телефонът на нощното шкафче издрънча.

Дейв се намръщи.

— Не биваше да те безпокоят.

Меган протегна здравата си ръка към апарата.

— Ало?

— Чух, че си имала трудна нощ.

Беше детектив Брум.

— Ще се оправя.

— Не си ли включила телевизора тази сутрин?

— Не, защо?

— Карлтън Флин е мъртъв. И други мъже са намерени мъртви. Открихме труповете им в един кладенец близо до старата пещ.

— Какво? — Този път Меган успя да седне в леглото. — Не разбирам. И Стюарт Грийн ли е между тях?

— Най-вероятно. Все още оглеждат труповете.

Разговор за опитите да осмислиш нещата.

— Почакайте, значи някой ги е убил?

— После ще ти разкажа подробностите, но в момента имам нужда от помощта ти.

— Как?

— Знам, че много те боли, така че ако…

— Какво ви е нужно, детектив?

— Снощи арестувахме Рей Ливайн за убийствата.

Тя отвори уста, ала от нея не излезе и дума. Светът й отново се преобърна с главата надолу.

— Това някаква шега ли е?

— Не…

— Какво ви е? Полудяхте ли?

Дейв я погледна укорително. Тя не му обърна внимание.

— Брум! — извика тя.

— Тук съм — отвърна Брум.

Меган поклати глава, готова да му заяви, че това просто не е възможно, ала после си спомни за предишната нощ, за последните думи на Рей: „Не ти казах истината“.

— Не, не, това е някаква грешка — заяви тя и усети как една сълза се отрони от очите и се търкулна по лицето й.

— Чувате ли ме? Имате ли доказателства?

— Не ми се ще да говоря за това в момента, но имам нужда от помощта ти.

— Как?

— Задържахме Рей. Той няма да разговаря с никого от нас. Ще говори само с теб, на четири очи. Знам, че искам много в сегашното ти състояние, а това със сигурност може да почака няколко дни, докато се съвземеш…

— Какъв е адресът? — попита тя.

Дейв я гледаше с широко отворени очи и мълчеше.

Меган внимателно слушаше. После затвори телефона и се обърна към съпруга си.

— Ще ме закараш ли до един затвор?

 

 

Брум затвори телефона след разговора си с Меган и се върна обратно при Рей. Рей Ливайн бе облечен в оранжеви затворнически дрехи. И ръцете, и краката му бяха във вериги. Намираха се в стаята за разпити на Районния затвор в Атлантик Сити. Рей бе повикал единствения си приятел в областта, своя шеф Фестър, и Фестър му уреди адвокатска защита в лицето на Флеър Хикъри, който трябваше да представлява Рей. Хикъри бе известен като много добър и колоритен човек.

Щом Брум влезе в стаята, Флеър Хикъри, чийто костюм с цвят на лавандула идваше малко пресилено за осем сутринта, попита:

— Е?

— Тръгва.

— Чудесно.

— И все пак бих искал да задам няколко въпроса на клиента ви.

— А аз бих искал да съм в джакузито заедно с Хю Джакман — контрира Флеър, като махна два пъти с ръка. — Но пък можем да помечтаем, нали? Клиентът ми бе достатъчно ясен. Преди да ви каже и една дума, той желае да поговори на четири очи с Меган Пиърс. А сега — къш!

Брум излезе от стаята. Специален агент Анджони сви рамене и рече:

— Хапливата забележка бе съвсем заслужена.

— Съгласен съм.

— Ще й отнеме поне час да дойде дотук, дори да й изпратим полицейски ескорт. Защо не излезете на чист въздух?

— Трябва да се върна в „Ла Крим“.

— В нощния клуб ли? Защо?

Брум не си направи труда да му обяснява. Той се отправи навън към автомобила си.

Все още имаше липсващи брънки. Нощта бе наистина дълга.

Федералните продължаваха да претърсват жилището на Рей Ливайн с надеждата да намерят и други трофеи. Труповете, извадени от кладенеца досега, наброяваха дванайсет, макар че колкото по-надълбоко слизаха, толкова по-трудно ставаше да определят веднага кои кости на кого принадлежат. С годините труповете се бяха изпочупили, натрупани накуп, като кладенецът се бе превърнал в последното им убежище.

След като предишната нощ арестува Рей Ливайн, Брум се отправи към обречената къща, която в миналото бе семейният дом на Стюарт и Сара Грийн. Съобщи на Сара онова, което бе научил: че всички улики водят до факта, че Стюарт е на дъното на кладенеца и че е бил жертва на сериен убиец. Както винаги Сара внимателно го слушаше.

Щом той свърши, тя каза:

— Останах с впечатление, че наскоро някой е видял Стюарт.

Така че ето накъде се бе запътил Брум сега — към „Съботна хапка и мръвка“ на „Ла Крим“. Отваряха за закуска точно по това време и учудващо бързо правеха доста оживена търговия. Той не мислеше, че от това пътешествие ще се роди нещо кой знае колко важно. Брум беше убеден, че Лорейн ще свие рамене и ще заяви: „Казах ти, че не съм сигурна. Но ти просто не ме послуша“.

Ала истината беше — истина, която може би той щеше да започне сам да си признава — че искаше да види Лорейн. Нощта бе ужасна, изпълнена с кръв и мъртви тела. Той, разбира се, имаше професионално извинение за посещението си при нея, но може би просто искаше да е с нея, да вижда познатото хубаво лице да отвърне на погледа му, лице на жена, която не бе омъжена за друг. Така я чувстваше — Лорейн, още един ранен от града ветеран, около когото той се чувстваше добре. Може би искаше само това. Може би искаше да потъне за известно време в нейната успокояваща крива усмивка и гърления й смях. А може би фактът, че тя умира, че може би след няколко месеца нямаше изобщо да бъде тук… може би това го караше да осъзнае дълбокото си нежелание отново да изпита, че още някой му липсва в този живот.

Нима бе толкова нередно?

Охранителите в „Ла Крим“ тъкмо отваряха вратите, когато той пристигна. Някои от редовните посетители се бяха наредили на опашка отрано, вероятно идваха направо от казината или от други нощни заведения. Това бе клиентелата за закуска — не хора, събудили се и дошли за сутрешно похапване, а такива, които са будували цяла нощ и желаят да започнат деня с шоуто на стриптийзьорките. Можеш да го погледнеш от която си страна искаш, но бе трудно да не направиш заключението, че те са, меко казано, доста отчаяни и странни.

На влизане Брум кимна на облечените в черно охранители. Прекоси тъмните сепарета и се запъти направо към бара на Лорейн.

Ала нея я нямаше. Тъкмо щеше да се обърне и да попита къде е, когато някой го бутна изотзад и той залитна.

Беше червендалестият Руди.

— Какво, по дяволите, искаш, Руди?

Руди посочи с тлъстия си пръст към него.

— Предупредих те.

— За какво говориш?

— Най-напред разговаря с Тони. Добре де, голяма работа. Такива като нея под път и над път. Добре. — Той отново го сръга. — Но аз те предупредих, нали?

— За какво си ме предупредил?

— Казах ти, че Лорейн е различна. Че е специална. Казах ти какво ще направя, ако нещо й се случи.

Брум замръзна на място. Сякаш музиката внезапно зазвуча по-силно. Стаята се завъртя.

— Къде е тя?

— Не ме баламосвай с подобни въпроси — къде била тя. Знаеш много добре…

Брум го сграбчи за реверите и го запрати към стената.

— Къде е тя, Руди?

— Това те питам и аз, боклук такъв. Не се е появявала тази сутрин.