Харлан Коубън
Остани (10)

10

Вратата се отвори и в офиса на Хари Сътън влезе Каси.

Тя почти не се бе променила.

Такава бе първата мисъл, осенила Брум. В онези дни Брум дори я познаваше бегло, беше я виждал в клуба и сега си я спомни. Тя бе сменила цвета на косата си — ако си спомняше добре, преди косата й бе по-силно платинена — но само толкова.

Някои сигурно се питаха защо, щом не се бе променила чак толкова, защо Брум не е могъл да я открие през последните седемнайсет години. Истината бе следната: изчезването не бе тъй тежко престъпление, колкото може би ви се струва. В онези дни Руди дори не знаеше истинското й име. Накрая Брум го бе научил. Меган Рийли. Но всичко свърши дотук. Тя бе получила нова лична карта, а макар и оперативно интересна, от това не следваше, че биха я обявили за общонационално издирване.

Другата промяна беше, че тя имаше вид на по-заможна и по-нормална — нямаше по-подходящ термин за външния й вид.

Дори да облечеш една стриптийзьорка до шията, в нея винаги ще си личи стриптийзьорката. Същото се получава и с комарджията, пияницата, провинциалиста, ченгето. Докато Каси имаше вид на класическа майка от покрайнините на града.

Може би малко по-забавна. Жена, която дава толкова, колкото и получава, която флиртува, щом има настроение за това, която се навежда към теб малко повечко, когато си е пийнала на междусъседска сбирка. Но все пак си оставаше майка от покрайнините.

Тя седеше до него, обърна се и срещна погледа му.

— Приятно ми е да ви видя пак, детектив.

— Предполагам, че и аз. Търсех те, Каси.

— Така разбрах и аз.

— Седемнайсет години.

— Почти като Валжан и Жавер^[1] — отвърна тя.

— Като в „Клетниците“.

— Чели ли сте Юго?

— Не — отговори Брум. — Бившата ми жена ме завлече на мюзикъла.

— Не знам къде е Стюарт Грийн — каза тя.

Страхотно, помисли си Брум. Пропуска предварителните въпроси.

— Ти, разбира се, осъзнаваш, че изчезна по същото време, по което и той?

— Да.

— Когато изчезнахте и двамата, вие се виждахте, нали?

— Не.

Брум разпери ръце.

— Така ми казаха.

Тя се поусмихна и Брум видя сексапилното момиче от преди доста години.

— Колко време живеете в Атлантик Сити, детектив?

Той кимна с глава, тъй като знаеше накъде бие тя.

— Четирийсет години.

— Познавате живота. Аз бях проститутка. Обслужвах клубовете и се забавлявах с професията си. Така че, да, за известно време Стюарт Грийн беше част от забавленията ми. Малка част от тях. Ала накрая разруши всичко.

— Забавлението ли?

— Всичко — отвърна тя и сви устни. — Стюарт Грийн беше психопат. Дебнеше ме. Биеше ме. Заплашваше да ме убие.

— Защо?

— Коя част от думата „психопат“ не разбрахте?

— Сега и психиатър ли стана, Каси?

Тя пак му се поусмихна.

— Не е нужно да си психиатър, за да разпознаеш един психопат — започна тя. — Не повече, отколкото да си ченге, за да разпознаеш един убиец.

— Вълнуващо прозрение — отвърна Брум. — Но ако Стюарт Грийн е бил толкова луд, значи е успял да заблуди много хора.

— За различните хора всички сме различни.

Брум свъси вежди.

— Малко е банално, не мислиш ли?

— Така е. — Тя се позамисли. — Веднъж го чух да дава на приятел съвет как да предложи среща на момиче, което изглежда нормално, ала под нормалността му се крие дълбока рана. Нали знаете този вид хора?

— Знам ги.

— Така че човекът предупреждава другарчето си: „Не ти трябва да отваряш старата кутия на лудостта“.

На Брум му хареса.

— И ти направи тъкмо това със Стюарт?

— Както вече казах, в началото беше страхотен. Но после бе обсебен. Предполагам, че с някои мъже става така. Аз винаги съумявам да се измъкна със смях от положението. Но не и от него. Вижте, чета всички статии, публикувани след изчезването му, колко хубаво семейство имал, колко обичал жена си и я гледал, докато била болна от рак, какви невероятни били децата му. А там, където работех, аз виждах реалната стойност на нещата. Не осъждах женените мъже, които идваха в клуба да изпуснат малко пара или да си потърсят… както и да е. Три четвърти от посетителите на клуба бяха семейни. Дори не ми е хрумвало, че са лицемери — един мъж може да обича жена си и въпреки това да поиска да се забавлява извън семейството си, нали така?

Брум сви рамене.

— Предполагам.

— Ала Стюарт Грийн не бе от тях. Той обичаше насилието. Беше луд. Само че не знаех докъде.

Брум кръстоса крака. Онова, което тя му разказваше за побоищата и насилието, много приличаше на описанието, което Тони бе дала на Карлтън Флин. Може би това бе другата връзка между двата случая?

— И какво стана? — попита той.

За първи път Каси изглеждаше притеснена. Хвърли поглед към Хари Сътън. Хари седеше, преплел пръстите на ръцете върху корема си. Кимна й с глава. Тя погледна надолу към дланите си.

— Знаете ли развалините на стария рудник до Уортън?

Брум го знаеше. Бе приблизително на десет-петнайсет километра от Атлантик Сити — в началото на Пайн Барънс.

— Навремето ходех там понякога. След работа или когато имах нужда да се размотая.

„Да се размотая“, повтори си наум Брум, но успя да запази лицето си равнодушно. Лъжа? Дали беше първата? Не можеше да каже със сигурност. Тъкмо се канеше да продължи разговора с очевидния въпрос: „Защо всъщност си била там?“. Ала този път се отказа.

— И една вечер — беше последната ми вечер в този град — бях горе в парка до руините. Била съм доста разсеяна, предполагам. Стюарт излизаше извън контрол и аз наистина не знаех как да се справям с него. Бях опитала всичко, за да го накарам да се отдръпне.

Брум й зададе същия въпрос, който бе задал и на Тони:

— Ти нямаше ли си гадже или нещо от този род?

Сянка премина през лицето й.

— Не.

Още една лъжа?

— Някой, към когото би могла да се обърнеш за помощ? Ами Руди или някой приятел от клуба?

— Вижте, ние не работехме по този начин. Не и аз. Сама се грижех за себе си. Хората биха могли да подозират, че съм била хлътнала до шия по него, но аз бях голямо момиче. Можех да се оправя.

Тя сведе поглед.

— Какво се случи, Каси?

— Странно е. Някой да ме нарича по този начин. Каси.

— Предпочиташ Меган, така ли?

Тя се усмихна.

— Открихте името ми, а? Не. Продължете с Каси.

— Добре. Загазила си, Каси.

— Знам — отвърна тя.

Пое си дълбоко въздух и отново се гмурна.

— Бях започнала отчаяно да се мъча да се отърва от Стюарт, така че два дни по-рано му пуснах голямата атомна бомба. Заплаших го. Искам да кажа, че никога нямаше да изпълня заплахата си. Мислех си, че ще е достатъчно, ако я изрека на глас.

Брум бе наясно накъде бие тя, но продължаваше да чака.

— Във всеки случай, да, аз казах на Стюарт, че ако не ме остави на мира, ще кажа на жена му. Никога нямаше да го направя. Имам предвид, че щом бомбата падне, радиоактивността ще опърли лицето ти. Както казах, обикновено заплахата свършва работа.

— Но не и в този случай — додаде Брум.

— Така е — усмихна се отново тя, ала този път в усмивката й нямаше игривост.

— За да перифразирам предупреждението на този тип, трябва да кажа, че подцених онова, което щеше да се случи, щом отворя старата кутия на лудостта.

Брум хвърли поглед към Хари Сътън. Сътън се бе привел напред със загрижено лице.

— Какво стана, когато го заплаши? — попита Брум.

Очите й се насълзиха. Тя премига, за да отпъди сълзите. Когато гласът й отново се появи, тя тихо заговори:

— Стана лошо.

Мълчание.

— Можеше да дойдеш при мен — каза Брум.

Тя замълча.

— Вие, ченгетата, винаги ни защитавате — нас, работещите момичета — от истинските граждани.

— Не е честно, Каси. Ако те е наранявал, могла си да се обърнеш към мен.

Тя поклати глава.

— Може би да, може би не. Но вие не разбирате. Той беше непоправимо луд. Каза, че ако промълвя и думичка, ще ме унищожи, ще ме накара да му издам адресите на приятелите ми, ще ги намери и ще ги убие. И аз му повярвах. След като зърнах онова в очите му — след онова, което ми направи — аз повярвах на всяка негова дума.

Брум млъкна за миг. После попита:

— И какво направи ти?

— Реших да се махна за известно време. Да изчезна за месец-два. Надявах се, че ще се умори от мен, ще продължи живота си, ще се върне при жена си, нещо такова. Но дори това ме плашеше. Не знаех какво ще направи, ако просто си тръгна без разрешението му.

Тя млъкна. Брум й даде малко време. После й подсказа мъничко:

— Каза, че си била в парка?

Тя кимна с глава.

— Къде точно в парка?

Брум чакаше. Когато за първи път влезе в стаята — тиха и кротка, а Брум се мъчеше да си представи каква е била на младини — около нея цареше атмосфера на спокойствие и доверие. Сега това вече го нямаше.

Тя погледна надолу към ръцете си, които чупеше в скута си.

— Аз се оказах на пътя му — обясни. — Беше се стъмнило. Бях сама. И тогава чух нещо отгоре и напред. Идваше иззад храста.

Тя замълча и наведе глава.

Брум се опита да я върне към разговора, като тихо рече:

— Какъв бе звукът?

— Шумолене — отвърна тя. — Сякаш там имаше животно. Но после шумът стана по-силен. И аз чух някой — беше човек — да плаче.

Тя отново млъкна и извърна поглед встрани.

— Какво направи после ти? — попита Брум.

— Не бях въоръжена. Бях сама. Какво бих могла да направя?

Тя го погледна така, сякаш очакваше отговор. Но той не й отговори и тя каза:

— Отначало просто реагирах. Тръгнах да се обръщам, но стана нещо, което ме накара да спра.

— Какво?

— Всичко утихна. Сякаш някой бе врътнал електрическия ключ. Пълна тишина. Почаках няколко секунди. Но нищо не се случи. Чувах само собственото си дишане. Притиснах се до големия камък и бавно го обиколих, като се приближавах натам, откъдето бях чула шумовете. Най-после завих и го видях.

— Стюарт Грийн ли?

Тя кимна.

Устата на Брум пресъхна.

— Когато каза: „И го видях…“?

— Лежеше по гръб. Очите му бяха затворени. Наведох се и го докоснах. Беше целият в кръв.

— Стюарт ли?

Тя кимна.

Брум усети как сърцето му се свива.

— Мъртъв ли беше?

— Така си помислих.

В гласа му се прокрадна нетърпелива нотка.

— Какво искаш да кажеш с това „така си помислих“?

— Аз не съм нито психиатър, нито лекар — изстреля в отговор тя. — Мога само да кажа какво си помислих. Помислих си, че е мъртъв. Но не проверих дали има пулс или дишане. Цялата бях обляна с неговата кръв, чувствах се така, сякаш бях в друга реалност. Бе тъй странно. За миг всичко наоколо сякаш замря и аз се почувствах почти щастлива. Знам как ще прозвучи, но аз го мразех. Нямате представа колко много го мразех. И моят проблем — е, бяха се погрижили за него. Стюарт бе мъртъв. Но после бързо отрезнях. Осъзнах какво ще се случи и, моля ви, не ми казвайте, че съм нечестна. Виждах ясно какво ще стане. Щях да изтичам до телефонната кабина — тогава още нямах мобилен телефон и никой нямаше! — и щях да позвъня и да съобщя за него, а вашите ченгета щяха да започнат разследване и щяхте да видите колко ме е тормозел, че и по-лошо. Всеки щеше да спомене колко е обичал семейството си и как тази курва, стриптийзьорката, го е използвала заради онова, което е притежавал, и тъй нататък, нали разбирате за какво говоря? Така че си плюх на петите. Бягах, без да се обръщам назад.

— Къде отиде?

Хари Сътън се прокашля в шепата си.

— Извън темата е, детектив. Тук е краят на нейната история.

Брум го погледна.

— Шегуваш се, нали?

— Имахме уговорка.

Каси рече:

— Това е истината, детектив.

Той бе на път да й каже, че не, това не бе цялата истина, че в най-добрия случай това бе само част от истината, ала не искаше да я прогони. Опита се да попита за някои подробности с надеждата да научи нещо повече, или да установи кое какво е.

Най-вече искаше да разбере доколко Стюарт Грийн бе травмиран (или направо си бе умрял), но дори да имаше още нещо, той не можеше да го схване.

Накрая Хари Сътън каза:

— Струва ми се, че научихте всичко, което можахте, детектив.

Наистина ли беше така? И накрая какво разбра? Чувстваше се точно толкова объркан, колкото и преди, дори може би малко повече. Брум си помисли за другите мъже, за връзката между всички тях, изчезналите. Дали бяха убити? Дали пък бяха само ранени и после — какво? — бяха избягали? Стюарт Грийн беше първият. Брум бе сигурен поне в това. Дали се е съвзел от нападението и…?

И какво?

Къде, по дяволите, беше сега? И по какъв начин случаят му се свързваше с Карлтън Флин и останалите?

Каси се изправи. Той я проследи с очи.

— Защо? — попита Брум.

— Какво защо?

— Можеше да си останеш скрита, да запазиш новия си живот в безопасност.

Той погледна към Хари Сътън, после върна поглед върху нея.

— Защо се върна?

— Вие сте Жавер, нали си спомняте? — отвърна тя. — Преследвали сте ме години наред. Накрая Жавер и Валжан трябва да се срещнат.

— И ти реши да определиш времето и мястото?

— По-добре е, отколкото да чакам да се появите на прага ми изневиделица, нали?

Брум поклати глава.

— Не разбирам.

Тя сви рамене.

— Не се и опитвам да ви накарам да разберете.

— Значи така, Каси? Свършваш дотук?

— Не съм сигурна, че схващам нещо.

О, схващаше, и то добре. Той го виждаше в очите й.

— И сега се връщаш отново към стриктно подредения си живот?

Брум я попита:

— Пречисти ли си душата? Срещата ни даде ли ти онова, от което се нуждаеше?

— Мисля, че ми даде — отвърна тя. — Имате ли нещо против да ми отговорите на един въпрос?

Опитва се да обърне разговора ни в друга посока, каза си Брум. Да се защити. Въпросът беше защо. Той й махна с ръка да продължи.

— Какво правите с тази информация? — попита тя.

— Добавям я към останалите доказателства, с които разполагам, и се опитвам да си направя някои заключения.

— Съобщихте ли на жената на Стюарт Грийн истината за него?

— Зависи за чия истина става въпрос.

— Заигравате се със семантиката, детектив.

— Така е честно. Досега чувах само слухове за Стюарт Грийн. Наистина не бях сигурен.

— А сега, когато знаете всичко, ще разкажете ли на жена му?

Брум се замисли над въпроса й.

— Ако съм убеден, че това ще й помогне да разбере какво е станало с него, да, ще й спомена нещичко. Но аз не съм частен детектив, нает да изрови всичко мръсно в живота му.

— Може пък да й стане по-лесно да продължи напред.

— А може и да й стане по-трудно — отвърна той. — Моята грижа е да разрешавам криминални случаи. Точка.

— Има логика — кимна тя и протегна ръка към дръжката на вратата. — Късмет при разрешаването на случая.

— Хм, преди да си тръгнеш…

Тя спря.

— Има едно нещо, около което се въртяхме, споменавайки героите на Виктор Юго.

— Какво е то?

Брум се усмихна.

— Времето на нашата кратка среща.

— Какво имате предвид?

— Защо точно сега? Защо избра да се върнеш след цели седемнайсет години?

— Знаете защо.

Той поклати глава.

— Не, не знам.

Тя погледна към Хари за помощ. Той сви рамене.

— Научих за другия изчезнал.

— Ясно. Кой ти каза за него?

— Видях го в новините — отвърна тя.

Още една лъжа.

— И какво, забелязваш връзка между случилото се със Стюарт Грийн и изчезването на Карлтън Флин?

— Друга, извън обичайната? — попита тя. — Не, наистина не забелязвам.

— Значи като чу новината, тя ти напомни за миналото? Миналото се е върнало по някакъв начин при теб?

— Не е толкова просто. — Тя отново погледна надолу към ръцете си.

Сега Брум се досети. Носела е пръстен на безимения си пръст. Забеляза следата, оставена от него. Беше го свалила, вероятно заради срещата им, и сега не се чувстваше удобно без него. Това обясняваше защо чупеше ръце в скута си.

— Случилото се през онази нощ… винаги ще си го спомням. Избягах. Промених името си. Създадох си нов живот. Ала споменът за онази нощ ме преследваше навсякъде. И продължава. Казах си, че вече е време да престана да бягам. Рекох си, че може би е време да застана лице в лице с проблема и да го реша веднъж и завинаги.