Харлан Коубън
Остани (16)

16

Под светкавицата на фотоапарата жената изглеждаше досущ като прословутия елен в светлината на автомобилните фарове.

— Коя е щастливката, Джордж? — извика Рей.

Джордж Куелър, може би най-редовният клиент на Фестър, прикри с ръка гаджето, с което бе излязъл.

— Това е Александра Сейпърстийн.

Светкавица, щрак, светкавица, щрак.

— Как се запознахте вие двамата?

— По интернета. В уебсайт за свободни мъже и жени — евреи.

— Звучи ми като намеса на съдбата.

Рей не наблегна на очевидното — Джордж не бе евреин.

Александра Сейпърстийн сякаш се сви пред погледите на околните. Тя бе доста хубавичка, макар и безлична, ала премигваше твърде често и Рей го свързваше с наличие на насилие в миналото. Тук светкавицата не помагаше. Рей я изключи, продължи да снима и отстъпи крачка назад, за да даде на ужасената млада жена повече пространство. Джордж го видя и го стрелна със странен поглед.

Когато наближиха ресторанта, церемониалмайсторът Морис, който говореше със забележим френски акцент — истинското му име беше Мани Шварц и най-вероятно бе задължен да присъства на срещата — се приближи до вратата на бистрото, разпери широко ръце и извика:

— Мосю Жорж, добре дошли! Вече съм приготвил любимата ви маса!

Джордж погледна към Рей в очакване да изрече репликата си.

Като криеше лице зад фотоапарата, за да скрие срама си, Рей викна:

— Вие двамата ще съобщите ли на пресата менюто си?

Едно малко парченце от душата на Рей умря.

— Ще видим — високомерно отговори Джордж.

Новата двойка влезе. Рей се престори, че иска да ги последва, а Морис се престори, че го изблъсква навън. Един сервитьор дойде при Александра и й подаде червени рози. Рей снимаше през прозореца. Джордж държеше стола за Александра. Тя седна, настани се удобно и най-сетне от много дълго време се почувства удобно.

Но нямаше да е за дълго.

Рей насочи фотоапарата в лицето й. Трябваше. Част от него знаеше, че би трябвало да извърне поглед — като да намали скоростта си, за да види автомобилната катастрофа по пътя си — ала артистичната му част искаше да запечата момента от зараждащия се в нея ужас. Щом Александра погледна надолу към менюто, Рей усети, че мобилният му телефон завибрира. Не му обърна внимание и намести окото на фокус. Зачака. Отначало на лицето на Александра Сейпърстийн се появи объркано изражение. Тя присви очи, за да се увери, че е прочела правилно. Рей знаеше, че Джордж бе повишил заплащането му — най-отгоре на менюто пишеше: „Първата среща на Джордж и Александра и тяхното меню. Да си го пазим, за да го покажем на внуците си!“.

В същия миг на Александра й светна. Ококори очи още по-широко, но лицето й се сгърчи. Тя постави длани на бузите си. Рей засне всичко. Материалът можеше съвсем успешно да стане негова собствена версия на „Писъкът“ на Мунк.

Наляха шампанско. Новият сценарий изискваше от Рей да се намеси и да заснеме тостовете на масата. Той тръгна към вратата. Телефонът му отново завибрира. Рей хвърли бърз поглед и видя, че Фестър му е изпратил някаква фотография. Странно. Защо, по дяволите, Фестър ще му изпраща някаква си снимка? Докато се движеше вътре в бистрото, Рей се наведе и натисна свързващия бутон. Той вдигна фотоапарата си в мига, в който Джордж вдигна чашата си.

Александра погледна към Рей за спасение. Рей хвърли поглед към екрана на мобилния си и усети как сърцето му спира.

Фотоапаратът клюмна на една страна.

Джордж се сепна.

— Рей?

Рей се взираше надолу в появилата се на телефона му снимка. Очите му се напълниха със сълзи. Започна да тръска глава. Не можеше да бъде. Неизброими емоции рикошираха в него, като заплашваха да го смажат.

Каси.

Беше игра на светлината, някоя, която прилича на нея, но не, нямаше никаква игра. За седемнайсет години тя се бе променила, ала той по никакъв начин не можеше да забрави лицето й, помнеше го до най-малката подробност.

Защо? Как? След всички тези години как…

Той протегна ръка и нерешително погали образа й с пръст.

— Рей?

Рей не откъсваше очи от фотографията.

— Александра?

Той чу как тя се размърда на стола.

— Всичко е наред. Можеш да тръгваш.

Нямаше смисъл да повтаря. Тя стана и излезе през вратата.

Джордж също стана и я последва. Рей тръгна след него.

— Недей.

— Не разбирам, Рей.

Александра избяга. Джордж се върна и се строполи на стола си. Рей се взираше във фотографията. Защо ли Фестър я бе направил? Опитваше се да се успокои достатъчно, за да обмисли фактите. Бяха на бар. Вероятно в „Уийк Сигнал“.

През ума му преминаха всички стари вертепи по целия свят, но, разбира се, тя не бе влязла в неговия. Бе отишла в свърталището на Фестър. И нямаше никакъв начин това да е съвпадение.

— Защо, Рей?

— Една секунда — отвърна на Джордж той.

Натисна бутона за мигновена връзка с Фестър — колко патетично, каза си Рей, Фестър, неговият шеф, бе единственият, с когото той имаше мигновена телефонна връзка — и Фестър чу позвъняването.

— Не мога да разбера, Рей — оплака се Джордж. — Не разбирам това момиче, Александра. По компютъра ми казва, че последното й гадже се отнасял с нея като с боклук, че не й обръщал внимание и никога не я извеждал. И ето сега, осигурявам й екстра обслужване, а тя се държи чудато. Защо?

Рей вдигна пръст. Чу се гласът от пощата на Фестър.

Съобщението гласеше: „Фестър. Би-бийп“.

Рей каза:

— Какво, по дяволите, става с тази снимка? Звънни ми веднага.

Той затвори телефона и се запъти навън.

Отново беше Джордж.

— Изобщо не разбирам. Просто се старая да им организирам една специална вечер. Нима не го виждат? Онлайн всички твърдят, че им е нужна романтика.

— Първо — започна Рей, — съществува много фина граница между романтиката и въздържанието в ресторанта. Ясно ли ти е?

Джордж бавно кимна с глава.

— Мисля, че да. Но пък всички твърдят…

— Второ, жените винаги говорят глупости. Разправят, че искат романтика и да се отнасят с тях като с принцеси, но целият емпиричен опит говори друго. Те винаги избират онзи, който се отнася с тях като с боклуци.

— И какво да правя аз? — попита Джордж, очевидно объркан. — И аз ли трябва да се отнасям с тях като с боклуци?

Рей се замисли. Тъкмо се канеше да се впусне в дълга реч по даване на съвети, ала като погледна лицето на Джордж, рече само:

— Не променяй нищо.

— Какво?

— Не би ми харесало да живея в свят, в който липсват момчета като теб. Така че, не се променяй. Ти ще се превърнеш в романтичния заместител на всеки нещастник.

— Наистина ли мислиш така?

— Е, не и ако искаш да спечелиш. Ако желанието ти е да спечелиш, тогава положението ти е безнадеждно.

Джордж посрещна думите му с полуусмивка.

— Аз не само искам да спечеля. Аз искам да си намеря добър другар.

— Хубав отговор. Тогава не се променяй. Остани си същият.

Рей направи още една стъпка, спря и се обърна назад.

— Е, може би трябва да се поотдръпнеш. Надписаните менюта идват малко в повече.

— Наистина ли? Така ли мислиш? Може би това е само началото.

Мобилният телефон на Рей звънна. Беше Фестър. Рей бързо го вдигна.

— Фестър?

— Значи познаваш момичето на снимката, както и предполагах — каза Фестър.

— Да, какво иска?

— Какво, мислиш, иска? Иска да говори с теб.

Рей усещаше как сърцето му бие в гърдите.

— Още ли е в „Уийк Сигнал“? Идвам.

— Току-що си тръгна.

— По дяволите.

— Но остави съобщение.

— Какво?

— Каза да се срещнете в „Луси“ в единайсет.