Харлан Коубън
Остани (20)

20

Къщата на Дел Флин нямаше знак, на който да пише „Лепкав“, защото щеше наистина да бъде излишно.

Главната характеристика беше „бяло“. Ослепително бяло. И интериорът, и екстериорът.

Имаше колони от бял мрамор, голи статуи в бяло, тухлите бяха бели, плувният басейн също беше бял, върху белите килими, на фона на белите стени бяха поставени бели дивани. Единственият цветен акцент бе оранжевото в ризата на Дел.

— Дел, миличък, идваш ли в леглото?

Съпругата му Дарая — г-жа Дел Флин Номер Три — бе двайсет години по-млада от него. Беше пристегната като с турникет в белите си дрехи и имаше най-големите гърди, задник и устни, които можеха да се купят с пари. Да, изглеждаше нереална, но сега Дел харесваше тъкмо такива жени — като карикатури с множество извивки, неестествени черти и едри фигури. Някои го вземаха за чудатост. За Дел това бе върхът на сексапила.

— Още не.

— Сигурен ли си?

Дарая носеше бяла копринена роба и нищо друго. Любимата й.

Дел желаеше младежките вълнения — постоянните спътници в живота му, неговото проклятие, ако щете, които му бяха стрували обичната му Мария, майката на Карлтън, единствената жена, която бе обичал — да се завърнат без помощта на синьото хапче. Ала за първи път в живота си не изпитваше нито необходимост, нито желание за любов.

— Лягай си, Дарая.

Тя изчезна — вероятно с облекчение, тъй като си помисли, че би могла да гледа телевизия или да заспи като припаднала от преливане с комбинацията от вино и хапчета, с които ще изкара нощта. Впоследствие всички жени се оказват еднакви. С изключение на неговата Мария. Дел се върна в белия си кожен стол. Белият декор бе хрумване на Дарая. Тя заяви, че бялото означавало чистота или хармония на младата аура — някакви такива глупости от Новото време. Когато се запознаха, Дарая носеше бели бикини и той имаше само едно желание — да ги оскверни, ала вече наистина бе започнало да му писва от бялото. Липсваше му истински цвят. Липсваха му обувките, които винаги събуваше, щом влезеше в дома си.

Липсваше му старата тъмнозелена кушетка в ъгъла. Не бе възможно да се поддържа чисто бяла къща. Чисто бялата къща води към поражение.

Дел се взираше през прозореца. Не беше кой знае какъв пияч. Баща му, ирландски имигрант първо поколение, е бил собственик на малка кръчма във Вентнор Хайтс. Всъщност Дел бе израснал там. Когато виждаш пияниците отблизо, и то всеки ден, унищожаващото пиянство поражда отвращение към пиенето въобще.

Ала тъкмо в този момент той седеше с бутилка от любимото си малцово уиски в ръка, защото имаше нужда да се вцепени. Дел бе направил доста пари. Изучи ресторантьорството, как се влиза и как се излиза от него, осъзна, че е твърде гнусен начин да се правят долари. И така, той влезе в бизнеса като снабдител на ресторанти — покривки, чинии, сребърни прибори, чаши, каквото се сетиш. Бе започнал скромно, но накрая се превърна в най-големия доставчик в Южен Ню Джърси. Със спечелените пари закупи собственост, в по-голямата си част частните складове в покрайнините на града, и направи луди пари.

Но всичко се оказа едно голямо нищо.

Това, разбира се, беше клише, ала тъкмо сега Дел не виждаше нищо друго, освен Карлтън.

Своето момче. Изчезването му тежеше на Дел, изсмукваше силите му, не му позволяваше да диша. Той погледна навън през прозореца. Басейнът бе покрит за зимата, но той виждаше сина си в него да плува с приятели, да ругае между другото и да флиртува с мацето, което се намира най-близо до него. Наистина, синът му — единственото му дете — бе изнежен. Прекарваше твърде много време в контене, твърде много време във физкултурния салон, мажеше тялото си с восък, скубеше веждите си, сякаш всички тези глупости бяха за мъже. Ала щом му се усмихнеше, щом синът му го прегърнеше и го целунеше по бузата, защото Карлтън го правеше винаги когато му се ходеше в някой нощен клуб, гърдите на Дел се пълнеха с нещо толкова истинско, толкова прекрасно и жизнеутвърждаващо, че той бе сигурен — просто беше сигурен — че е роден на тази планета, за да се чувства именно по този начин.

А сега — пуф! — синът му, единственото нещо в света, което наистина имаше смисъл, което наистина бе незаменимо, изчезна.

Какво трябваше да направи Дел? Да седне и да чака? Да се довери на полицията, че ще се погрижи за единствения му наследник? Да се придържа към правилата на един град, който никога не е играл по правилата?

Що за баща трябва да си, за да го направиш?

Грижиш се за сина си. Закриляш сина си независимо от цената, която трябва да платиш.

Беше полунощ. Дел си играеше със златната верижка около шията, с медала „Свети Антоний“, който Мария му бе подарила на десетата годишнина от сватбата им. Свети Антоний, му бе обяснила тогава тя, бил светецът на изгубените вещи. „Никога не ни загубвай, разбра ли?“ — беше му казала тя, когато окачи подаръка на врата му. После окачи същия и на врата на Карлтън. „Никога не изгубвай Карлтън, нито мен.“

Пророчески думи.

Той чуваше звука на телевизора от спалнята. Дарая гледаше петдесет и три инчовия им 3D телевизор със стереозвук. Ето къде се намираше Дел — в тази бяла къща, разположил се сред разкош, ала обезсилен. Чувстваше се безпомощен и без всякакви сили, дебелак, седнал удобно у дома си, докато неговото момче бе някъде навън в студа и тъмнината. Кой знае къде бе Карлтън, и то сам-самичък. Можеше да е хванат в капан, да плаче, или да изпитва жестока болка. Можеше да кърви или да вика баща си да го спаси.

Когато Карлтън бе четиригодишен, той се плашеше от пързалката с „голямото момче“ на детската площадка. Дел му се караше, дори отиде твърде далеч и го нарече „бебе“. Страхотно, нали? Карлтън се разплака. Това още повече ядоса Дел. Накрая, само за да достави удоволствие (или да усмири) своя старец, Карлтън започна да се катери по стълбата. По нея имаше твърде много деца, които се блъскаха, за да се качат първи най-горе. Карлтън, най-малкото дете на стълбата, изгуби равновесие. Дел още помнеше мига, в който наблюдаваше отдалече със скръстени ръце как единственият му син политна назад; тогава той осъзна, че нямаше как да стигне навреме, че той, бащата на момчето, не само бе засрамил сина си и причинил падането му, но също така бе безсилен да направи каквото и да е, за да го спаси.

Малкият Карлтън се подпря накриво, ръката му се стрелна назад като крило на птица. Изпищя от болка. Дел никога не забрави този миг.

Никога не забрави чувството на безсилие, нито онзи ужасяващ писък. Сега писъкът се бе върнал и го преследваше непрекъснато, разкъсваше вътрешностите му като горещ шрапнел.

Дел отпи още една глътка от уискито. Някой зад него прочисти гърлото си. Обикновено Дел се сепваше при подобна намеса, беше от онези, които подскачат, стреснати от най-слабия шум. Мария често изказваше мнение по този въпрос. Сънят му беше лек, а нощите му бяха изпълнени с кошмари. Мария го разбираше. Ще обвие врата му с ръце и ще прошепне нещо в ухото му така, че да го успокои. Вече никой не правеше като нея. Дарая можеше да спи и по време на рок концерт. Сега Дел просто трябваше сам да се справя с мъките си.

Господи, колко бе обичал Мария!

В онези времена той бе изключително щастлив да обитава порутената къща на Дрексел авеню, ала демоните го посетиха, а Мария не можеше да разбере това. Когато отстъпиш назад и се замислиш, нещата губят смисъла си. Човек може да е пристрастен към пиенето, към наркотиците или хазарта. Човек може да загуби къщата си, здравето си, парите си. Може да е войнствен, дори да злоупотребява — но ако причината е, да кажем, алкохолът или хапчетата, светът ще разбере болката ти. Истинската ти любов остава с теб и ти помага. Ала ако демонът ти се изразява в секса, ако се нуждаеш от онова, от което се нуждаеше Дел и на което всеки нормален мъж със силно либидо в края на краищата се предава, ако вършиш нещо, което ти е зададено в твоята ДНК, нещо, което всъщност не пречи на никого, за разлика от пиенето или хапчетата, а предизвиква единствено безумна ревност — тогава никой не те разбира и ти изгубваш всичко.

Всъщност грешката бе нейна. На Мария. Отгледа хлапето без бащиното му присъствие в къщата. Не бе способна да прости или да разбере какво представлява мъжът. Той я бе обичал. Как не го бе разбрала?

— Добър вечер, господин Флин.

Гласът внесе хлад в стаята. Дел Флин бавно се обърна.

Кен и Барби му се усмихнаха и температурата падна с още десет градуса.

— Намерихте ли сина ми?

Двамата стояха прави и изглеждаха така, сякаш тъкмо бяха свършили песента в шоуто за стария Лорънс, или… какво беше онова тъпо ваканционно шоу, което родителите му навремето гледаха всяка година? Семейство Кинг.

— Още не, господин Флин.

Какво, по дяволите, стана с тях? И защо, щом зърнеше тези двамата, непременно си спомняше за разни тъпи глупотевини?

— Какво искате?

— Изправени сме пред дилема, господин Флин — рече Кен.

— Морална дилема — допълни Барби.

Дел познаваше хората. Той живееше тук, работеше с ресторанти, занимаваше с доставките, срещаше се с мнозина. Един от най-добрите му приятели, с когото бе израснал, се казваше Роли Лембър и сега беше глава на организираната престъпност в района на Камдън. Дел бе отишъл при него да иска помощта му, за да открият сина му. Можеше да сключи сделка и с дявола.

Изобщо не му пукаше. Лембър му бе казал, че ще предупреди хората си, ала би било по-добре за Дел да наеме двамина специалисти на свободна практика — най-добрите в този бизнес. Предупреди го да не се удивлява много на външния им вид. Дел стигна и до Голдбърг, ченге, добре известно с това, че продава вътрешна информация.

Не, той нямаше намерение да остави въпроса само на полицаите. Дел знаеше, че по-рано същия ден Кен и Барби бяха проследили някаква стриптийзьорка, която Карлтън бе чукал. Името й беше Тоня или Тони, или нещо подобно. Преди това полицията бе разпитала момичето, ала тя не бе казала почти нищо. Кен и Барби успяха да изтръгнат още информация от нея.

— Познавате ли град на име Касълтън? — попита Кен.

Дел се замисли.

— Намира се на север, нали?

— Да.

— Мисля, че никога не съм бил там.

— А познавате ли някого с фамилно име Пиърс? Дейвид или Меган Пиърс?

— Не. Имат ли нещо обща със сина ми?

Кен и Барби разказаха на Дел последните новини. Не се впуснаха в подробности как са събирали информацията, а и Дел не ги попита. Той просто слушаше и усещаше как сърцето му се къса и едновременно с това се ожесточава.

Ожесточаването му бе в по-голяма степен от другото.

— Мислите ли, че ще има ответен удар? — попита Дел.

Кен погледна към Барби, после към Дел.

— От страна на Тони ли? Не. От страна на Хари Сътън? Да. Ала няма да могат да стигнат до нас.

— Или до вас — додаде Барби.

Дел пак не попита за подробностите.

— И сега какво?

— Обикновено следваме уликите — отвърна Барби с глас, сякаш бе репетирала, сякаш внезапно се бе превъплътила в ролята на много по-възрастна жена. — В такъв случай трябва да се разпитат г-н и г-жа Пиърс.

Дел не каза нищо.

— Това би означавало да заминем от Атлантик Сити за Касълтън, за да разширим кръга — допълни Кен.

— И да добавим допълнителните щети и загуби — добави Барби.

Дел не сваляше поглед от прозореца.

— Значи сте дошли, за да получите моето одобрение?

— Да.

— Мислите ли, че семейство Пиърс знаят нещо?

— Според мен жената знае, да — отвърна Кен. — Разбрахме, че детектив Брум днес се е срещнал с нея. Тя е поискала да присъства и адвокат — и този адвокат е бил Хари Сътън.

— Което означава, че има нещо, което крие — додаде Барби.

Дел се замисли над думите й, спомни си своето посещение в участъка.

— Каквото и да му е казала тази Меган Пиърс, Брум се е задействал. Тази вечер в парка имаше криминалисти. Откриха кръв.

Мълчание.

— Семейство Пиърс имат ли деца? — попита Дел.

— Две.

— Опитайте се да не ги замесвате.

От собствен опит Дел знаеше, че това е най-милосърдната постъпка, която можеше да си позволи.

 

 

На Меган й отне два часа шофиране до вкъщи.

Наскоро Дейв бе поставил сателитно радио в колата и тя се опита да послуша предаването на Хауард Стърн. Веднъж, когато двамата с Дейв останаха сами в автомобила и се заслушаха в него, Хауард си бе бъбрил с една стриптийзьорка на име Трипъл Ес и Меган едва не излезе от кожата си, когато разпозна гласа на Сюзън Шварц, момиче, което навремето работеше в „Ла Крим“. Двете дори бяха за известно време съквартирантки.

Колкото и да е странно, Меган намираше Хауард Стърн за изумително безинтересен, докато неговото шоу бе доста провокативно. Много далеч от това да е стеснителна, Меган бе намерила по-живописните атракции — мръсния секс, движенията на тялото, странните приумици — култивирани, но попадаше изцяло под тяхно влияние, когато Хауард правеше интервюта със знаменитости или коментираше новините с Робин. Меган винаги се удивляваше колко често се съгласяваше с него, колко смисъл имаше в думите му — Хауард би могъл да бъде чудесен спътник по време на продължително шофиране — ала тази вечер, след няколко безплодни минути, тя изключи радиото и остана насаме със своите мисли.

А сега какво?

Наближаваше един след полунощ, когато спря на алеята пред дома си.

Къщата бе цялата тъмна, светеше само сигналната лампичка във всекидневната стая.

Тя не се бе обадила на Дейв, за да го предупреди, че се прибира. Сама не знаеше защо. Просто не се сещаше какво да му каже и как ще отговори на въпросите му. Беше се надявала, че през двата часа, прекарани в колата, щеше да й хрумне нещо. Ала не стана така. Беше обмислила всичко от искрената измишльотина („Една приятелка — не мога да ти кажа коя — имаше личен проблем“) до самата истина („По-добре седни, за да ти разкажа всичко“), или до нещо средно („Отидох в Атлантик Сити, но не беше кой знае какво“).

Така че Меган паркира на алеята пред къщата и щом пусна ключовете на автомобила в чантичката си, отвори вратата и тихо я затвори, защото бе много късно, а тя не искаше да събуди никого, все още нямаше представа какво ще каже на мъжа, за когото бе омъжена през последните шестнайсет години.

В къщата бе тихо — както казват, твърде тихо — сякаш чисто новите тухлени и каменни стени бяха стаили дъх. Тишината я изуми. Въпреки късния час Меган си даде сметка, че Дейв би стоял буден, за да я чака — може би щеше да стои и чака в мрака, а може би щеше да крачи из къщата. Ала вътре изобщо нямаше и следа от живот. Тя се качи на пръсти по стълбите и се обърна надясно. Стаята на Джордан беше отворена. Тя чуваше дишането му. Като повечето единайсетгодишни момчета, щом най-после си легнеше, Джордан заспиваше дълбоко и непробудно и трябваше да се намеси господ, за да може момчето да се събуди.

Джордан винаги оставяше вратата на стаята си отворена и въпреки че бе на единайсет, оставяше нощната си лампа да свети.

Меган виждаше сглобената акула над главата му. По някаква неизвестна причина Джордан обичаше риболова повече от всичко друго.

Нито тя, нито Дейв се бяха занимавали с риболов — нито обичаха да наблюдават как други ловят риба — ала зетят на Дейв го вземаше на кратките си риболовни пътешествия, макар че когато се разведе със сестра му, това приключи. Така че сега поне два пъти в годината Дейв организираше момчешки риболовни дни в края на седмицата (някой би могъл да ги нарече „сексистки“, тъй като никакви жени не бяха допускани да участват, но Меган и Кайли предпочитаха думата „благодарни“) — в тези дни те практикуваха всичко от риболов на муха в Уайоминг до лов на костури в Алабама, а миналата година организираха дори лов на акули край бреговете на Северна Джорджия. Та тъкмо от такъв лов Джордан имаше този трофей.

Както винаги, вратата на Кайли бе затворена. Тя не се боеше от тъмнината, само от нарушаване на личното й пространство. Наскоро Кайли бе стартирала кампания — нямаше друго наименование за това — да превърне завършеното вече мазе в своя спалня, т.е. да отдалечи собствената си персона колкото е възможно повече от останалите членове на семейството си и докато Меган строго се придържаше към отрицателния отговор, Дейв леко поддаваше. Обичайното оправдание за проявената слабост звучеше като молба:

— И бездруго скоро ще ни остави… да не обръщаме внимание на дреболии… при краткото време, което ни остава да прекараме заедно, наистина ли трябва да се мъчим чак толкова?

Меган пое риска да завърти топчестата брава и отвори вратата.

Кайли лежеше в обичайната си поза за сън — на хълбок, притиснала до себе си натъпканото със слама пингвинче, недвусмислено наречено „Пингвин“. Кайли спеше с Пингвин от осемгодишна. Този факт неминуемо извикваше усмивка на лицето на Меган.

Юношите може и да изглеждат като възрастни, може да копнеят за независимост от мама и татко, ала добрият стар Пингвин винаги й напомняше, че тя като родител имаше още много работа с нея.

Почувства се добре у дома.

Най-после, Меган не бе направила нищо лошо. Тя бе предала на Брум важна информация, от която той имаше нужда, и се бе върнала там, където й беше мястото, здрава и читава. Докато сновеше из дома си, Атлантик Сити се смаляваше все повече и повече в огледалото й за обратно виждане. Единственото, което я изхвърляше леко зад борда, бе фактът, че се видя с Рей при „Луси“. По пътя за дома тя непрекъснато усещаше болка — същата, която неизменно усещаше с Рей — ала има неща, които можеш да направиш, и други, които не можеш. Идеята „да имаш всичко“ е чиста глупост. И все пак силното желание, това електричество, с което като че ли цялото ти същество се активира на десета степен, усещането, което изпитваше, да остане близо до Рей, после още по-близо и после да почувства, че не е достатъчно близо… разбира се, все още я преследваше. Тя, естествено, би могла да се опита да го отрече. Беше го направила и отново щеше да го стори. Но ако изпитваш подобно чувство, какво правиш с него? Така или иначе, то съществува. Нима ще се залъгваш? Не го ли контролираш, не го ли забравяш, не продължаваш ли нататък? И нима беше предателство да признае, че не се чувства така с Дейв — или пък нима е нормално да се чувстваш така с мъж, когото познаваш тъй добре? Към Дейв тя чувстваше нещо по-дълбоко и по-цялостно, нещо, породено с годините и задълженията един към друг, но може би това бе просто една фантазия. Този вид електричество — дали го бе изпитвала със съпруга си?

Честно ли беше дори да го сравнява, или да си мисли подобни неща?

Самите й мисли нима не бяха предателство?

Не можеш да получиш всичко. Никой не може.

Тя обичаше Дейв. Искаше да прекара живота си с него. Без ни най-малко колебание залагаше живота си за него и за децата. Най-после, не беше ли това ясна дефиниция за истинската любов?

А нима когато направеше стъпка назад, тя не виждаше само бляскавата страна на живота си в Атлантик Сити и преживяванията си с Рей? Всички го правим, не е ли така? Ние или идеализираме, или демонизираме миналото.

Тя се приближи към вратата на семейната спалня. Лампите бяха загасени. Почуди се дали Дейв е вътре, или бе излязъл. Не се бе замислила досега. Сигурно ще е разтревожен. Имаше право да се тревожи. Може да е избягал. Може да е отишъл на бар, за да удави мъката си.

Но щом влезе вътре, тя разбра, че случаят не е такъв.

Дейв не би оставил децата си сами, особено в случай на криза. Отново я обля чувство за вина. Зърна силуета на съпруга си в леглото. Бе обърнат с гръб към нея. Докато наблюдаваше неподвижното му тяло, тя усети страх от неговата реакция, ала едновременно с това се отпусна. Внезапно почувства, че всичко бе свършило.

Преди седемнайсет години Стюарт Грийн я бе заплашил с убийство.

Тъкмо това я бе накарало да се върне в миналото, както впрочем и старите копнежи — страхът, че Стюарт е оцелял по някакъв начин, че се е върнал — но най-вероятно Лорейн грешеше.

Така или иначе, тя бе направила всичко по силите си. Бе постъпила правилно. Меган си беше вече у дома. Беше в безопасност.

Всичко свърши. Или бе на път да свърши.

Решението, което я измъчваше в автомобила през целия път до дома — всъщност цели шестнайсет години — внезапно стана от ясно по-ясно. Тя не можеше повече, извинете за играта на думи, да танцува на своето минало като на пилон. Трябваше да излезе на светло. Трябваше да признае всичко на Дейв. И да се надява, че след всичките тези години любовта ще надделее над всичко.

Или това бе само още една успокояваща лъжа?

Така или иначе, Дейв заслужаваше да знае истината.

— Дейв?

— Добре ли си?

Той не бе заспал. Тя преглътна тежко и усети как сълзите засмъдяха в очите й.

— Добре съм.

Все още с гръб към нея, той попита:

— Сигурна ли си?

— Да.

Тя приседна на ръба на леглото. Боеше се да се приближи.

Дейв продължаваше да лежи с гръб към нея. Намести си възглавницата, настани се по-добре.

— Дейв?

Той не отговори.

Тя го докосна по рамото и той се отдръпна.

— Искаш да знаеш къде бях? — попита тя.

Той продължаваше да не я поглежда, да не й говори.

— Не ме изолирай. Моля те.

— Меган?

— Какво?

— Не бива да ми казваш какво да не правя.

Най-после Дейв се извърна към нея и тя видя всичко в очите му — огромната и неизмерима болка. Олюля се. Разбра, че никакви лъжи не могат да й помогнат. Нито думи. Така че направи единственото възможно нещо. Целуна го. Той се отдръпна за миг, но после я хвана отзад за главата и отвърна на целувката й. Целуваше я страстно и я дръпна надолу към себе си.

Любиха се. Дълго време се любиха, без да промълвят и дума. Когато свършиха, и двамата напълно изтощени, Меган заспа. Помисли си, че и Дейв стори същото, ала не можеше да бъде сигурна. Сякаш двамата обитаваха различни светове.