Харлан Коубън
Остани (22)

22

— Излез през следващия изход — каза Барби.

Бяха тръгнали към дома на Дейв и Меган Пиърс в Касълтън. Когато наеха автомобила, момичето на касата бе пофлиртувало с Кен, което ядоса Барби. Кен се бе престорил, че това го е разстроило, но всъщност обичаше да наблюдава как Барби ставаше властна жена.

За да успокои наранените й чувства, той я остави да избере колата — бяла мазда миата.

— Първият изход или вторият? — попита Кен.

— Вторият. После третият вдясно.

Кен се намръщи.

— Не разбирам защо да не ползваме системата за глобално позициониране.

— Четох едно изследване — отвърна тя.

— О?

— В него се изтъкваше, че системите за глобално позициониране — т.е. джипиесите…

— Знам — прекъсна я Кен.

— Така че тези системи вредят на усета за определяне на посоките и оттам на мозъка — заяви Барби.

— Как?

— В изследването, което четох, се казваше, че когато изцяло се уповаваме на високите технологии, ние използваме пространствените си възможности в хипокампуса — това е част от мозъка ни…

— И това ми е известно.

— Така че, когато разчитаме на джипиеса, ние използваме хипокампуса си по-малко, в резултат на което той се свива. А ни е нужен за паметта и навигацията. Ако атрофира, може да настъпи деменция или ранен Алцхаймер.

— И ти им вярваш? — попита Кен.

— Вярвам — отвърна Барби. — Щом става дума за мозъка, аз вярвам в старата поговорка: „Или в работа го впрягай, или за отвъдното се стягай“.

— Интересно — каза Кен. — Макар да не виждам как като чета упътванията, хипокампусът ми ще работи повече, отколкото като гледам джипиеса.

— Така е. После ще ти покажа статията.

— Добре, съгласен. Ще ми бъде приятно. Сега накъде?

— Наникъде — отвърна Барби и посочи напред. — Това е къщата им.

 

 

Първото усещане на Меган щом се събуди: болка. Сякаш биеха с чук по черепа й. Устата й бе пресъхнала. Беше заспала като умряла и сега се събуди с усещането, че е махмурлия. Разбира се, че не беше. Досега не се беше събуждала с махмурлук, откакто — е, беше преди много време. Напрежение и стрес, каза си тя.

Предишната нощ двамата с Дейв заспаха — по-скоро припаднаха в леглото — с неговата ръка под кръста й. Доста пъти бяха спали така. В един момент през нощта ръката на Дейв винаги изтръпваше, заклещена в хралупата на талията й, и той внимателно я измъкваше. Сега протегна своята да докосне съпруга си, тъй като на някакво първично равнище тя се нуждаеше да го усети, ала той не беше там. Тя погледна над мястото, където мъжът й обикновено спеше, към новия дигитален будилник.

Часът беше 8:17.

Меган ококори очи. Извъртя краката си и стъпалата й докоснаха пода. Попита се кога за последен път бе спала до след осем часа в учебен ден, ала това вече щеше да се окаже ден, пълен със сравнения с далечното й минало. Плисна вода на лицето си и се наметна с хавлията. Когато слезе и от последното стъпало, дъщеря й Кайли й се ухили самодоволно и многозначително.

— Много закъсняваш с момичетата, мамо.

Тя хвърли поглед към кухнята. Дейв бе зает — правеше палачинки. Разумна постъпка. Децата щяха да искат да разберат къде е била майка им. Вероятно Дейв им бе обяснил, че е излязла на „среща с момичетата навън“.

— Да, така излиза — отвърна Меган.

Кайли издаде звук, приличащ на „цък-цък“.

— Вие, момичетата, трябва да знаете кога да кажете „Стоп!“.

Меган успя да изобрази усмивка на лицето си.

— Многознайка такава.

Дейв бе облякъл новия си тъмносин бизнес костюм със светлооранжевата вратовръзка. Той струпа цял куп палачинки в чинията на Джордан. Джордан потърка ръце и ги поля с такова количество сироп, което можеше да окъпе цяла тойота.

— Леле, стига толкова — каза тя, но вече бе твърде късно.

Меган вдигна очи и се усмихна на Дейв. Той бързешком й отвърна и се извърна настрана. Внезапно доброто настроение от предишната нощ избяга надалече. Странно колко бързо животът можеше да се превърне в разтърсваща драма. В много отношения нищо не се променя. Предишната нощ тя бе тъй близо до това да разкаже на Дейв всичко за лъжите, за измамите, за миналото си като Каси — всичко. Изпитваше желание да го направи, защото предишната нощ тя от все сърце вярваше, че истината няма да промени нищо. Тя все още го обичаше. Той все още я обичаше.

Колко наивно й изглеждаше това сега, на дневна светлина.

Като стоеше в ремонтираната си кухня с Дейв, Кайли и Джордан, струваше й се невероятно колко близо е била до това да разруши всичко. Дейв никога нямаше да може да разбере истината.

Как би могъл? И от какъв зор й е притрябвало да му я казва? Имаше ли някакъв смисъл? Само щеше да го нарани. Кризата бе отминала. Да, той би могъл да й иска обяснение къде е била, така че тя щеше да му каже нещо. Ала онова откровение и катарзисът, които предишната нощ изглеждаха толкова логични, сега й се струваха по-близо до самоубийството и лудостта.

Дейв се прокашля и погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

— Ще се върнеш ли за обяд? — попита Меган.

— Не съм сигурен.

Дейв избягваше погледа й. Това не й хареса.

— Трябва да свършим сума ти работа, за да се подготвим за казуса.

— Добре.

Дейв грабна работната си чанта, онази, скъпата, която тя му бе купила миналата година за рождения му ден — с отделение за лаптоп и джобче с цип за мобилния му телефон. Меган го придружи навън, като остави децата в кухнята. Когато Дейв отвори предната врата и пристъпи през прага навън, без да я целуне, тя постави ръка на рамото му.

— Извинявай.

Той я погледна и зачака. Слънцето блестеше и ярко осветяваше техния малък кокетен квартал. Надолу по улицата тя зърна децата на семейство Реале, които се бутаха да влязат в новия автомобил на майка си. В края на почти всички автомобилни алеи се виждаха вестници, сините гъвкави корици на „Ню Йорк Таймс“ или зелените на местния вестник. Пред къщата на семейство Кроули бе паркирала мазда миата — вероятно някой приятел на сина им Брадли е дошъл да го вземе, а по-надолу Сондра Рински дърпаше каишката на две кучета играчки.

Сондра и Майк Рински бяха първите заселници в новия квартал още преди години. Двамата имаха пет деца, ала най-малкото от една година бе вече в колеж.

Дейв все още чакаше.

— Не беше кой знае какво — изрече готовата лъжа Меган. — Просто помогнах на една приятелка да реши своя личен проблем. Трябваше да съм при нея, това е всичко.

— Коя приятелка?

В тона му се усещаше остра нотка.

— Ще се сърдиш ли, ако не ти кажа? Тя ме помоли да го пазя в тайна.

— Дори от мен?

Меган се опита да се усмихне и да свие рамене.

— Приятелката ти наблизо ли живее? — попита Дейв.

Колко странен въпрос, каза си тя.

— Недалеч.

— В града ли?

— Да.

— А защо беше в Атлантик Сити?

 

 

Кен и Барби наблюдаваха къщата на семейство Пиърс.

— Още не съм сигурна за реда на музикалните парчета — каза Барби. — Имам предвид, че обичам рап версията на „О, Йерусалим“, но чак като за бис?

— Доста е опияняващо — каза Кен.

Тя се усмихна.

— Харесва ми, когато говориш като гангстер.

— Думи.

— И все пак. Като за бис ли? Според мен трябва да звучи някъде по средата, не мислиш ли?

— До откриването на лагера ни остават цели четири месеца, а ти искаш да прецениш още отсега?

— Обичам да организирам нещата отрано. Да намирам място за всичко и всичко да поставям на мястото му.

Кен се ухили.

— Може да е като твоя свръхразвит хипокамп.

— Ха-ха. Говоря сериозно. Ако започнем с…

Барби млъкна, като видя, че входът на къщата се отвори. Показа се мъж. Беше облечен в тъмен костюм за работа и в едната си ръка носеше чанта. Косата му бе оредяла. Имаше уморен вид, раменете му бяха отпуснати. На вратата зад него имаше някой — жена. Би могло да е неговата жена — не можеха да виждат добре от мястото си.

— Той й е бесен — забеляза Кен.

— Откъде знаеш?

— Чета езика на тялото.

— Преувеличаваш.

Ала в същия миг жената протегна ръка към мъжа. Той се отдръпна, извъртя се и тръгна надолу по пътеката.

Жената викна:

— Почакай за минута.

Той не й обърна внимание. Жената пристъпи навън, показа се цялата, така че сега Кен и Барби я видяха съвсем ясно. Тъкмо тогава Барби стисна Кен за ръката и от устата й прозвуча:

— Тя не е ли…?

Кен кимна с глава.

— Да.

— Снощи в адвокатската кантора?

— Да, знам.

Мълчание. Мъжът се качи в автомобила си и подкара надолу по улицата. Жената изчезна вътре в къщата.

— Тя ни видя — забеляза Барби. — Може да ни разпознае.

— Знам.

— Трябва да скрием този факт.

— Вече нямаме избор — отвърна Кен.

— И как искаш да се справим с това?

Кен се замисли за миг.

— Съпругът — каза той.

— Какво за него?

— Току-що двамата се скараха. Вероятно някой съсед ги е видял. Може би ще можем да хвърлим вината върху него.

Барби кимна с глава. Имаше логика.

След няколко минути през вратата излезе момиче и се качи в училищния автобус. След още няколко минути жена с две хлапета мина по алеята пред къщата. Вратата на къщата на семейство Пиърс отново се отвори. Момче на десет-дванайсет години целуна майка си за довиждане и излезе.

Кен и Барби почакаха улицата да опустее.

— Сега е сама — каза Барби.

Кен кимна с глава и отвори вратата на автомобила.

— Да заемем позиции.

 

 

— Та кога беше в Атлантик Сити?

Думите на Дейв се стовариха върху нея като удар с юмрук. Меган стоеше слисана. Дейв не дочака отговора й. Обърна се с гръб към нея. Тя се отърси от смайването си и протегна ръка към него.

— Дейв?

Той се отдръпна и побърза да се отдалечи надолу по пътеката.

— Стой, почакай за миг.

Той продължи по пътя си. Тя си помисли да тръгне след него, ала чу зад себе си Кайли да я вика:

— Мамо? Ще ми дадеш ли пари за закуска?

В това време Дейв бе стигнал до края на пътеката. Когато той се вмъкна в колата си, Меган усети как сърцето й се сви.

— Мамо?

Отново Кайли.

— Вземи десетачка от портмонето ми. Ще ми върнеш рестото.

Колата бързо потегли и тръгна надолу по улицата, а гумите й изсвистяха. Звукът сепна децата на семейство Реале. Барбара и Антъни Реале се обърнаха едновременно и с неодобрителни погледи проследиха Дейв, чиято кола профуча по улицата. Същото направиха Сондра Рински и кучетата й.

— Виждам само двайсетачки — каза Кайли. — Мамо? Мога ли да взема една от тях?

Все още замаяна, Меган влезе отново вкъщи и затвори вратата.

— Мамо?

— Да — отговори тя, а гласът й звучеше някъде отдалече, — вземи двайсетачката. Ще ти е за цялата седмица.

Тя тръгна да се връща в кухнята. Кайли се втурна навън, за да хване автобуса, и както винаги остави мръсните си чинии в мивката. Меган се запита колко ли човекочаса губят родителите да молят децата си да не оставят чиниите си в мивката, а да ги поставят в съдомиялната машина и се зачуди каква нация би могла да се създаде за тези човекочаса.

Всяка сутрин Джордан ходеше на училище пеша с двама приятели, а родителите им се сменяха да ги водят дотам. Тази седмица ги водеше Колинс.

Подобна организация винаги е изкарвала Дейв извън кожата му. Когато идваше неговият ред, той пъшкаше и охкаше — просто отиваш пеша на училище с приятелите си, не ти е нужен хеликоптер я!

— През три пресечки е! — оплакваше се често Дейв. — Остави ги да станат самостоятелни.

Но никой вече не го правеше. Децата бяха под непрекъснато наблюдение. Беше лесно да мърмориш и мърмориш, но Меган продължаваше да го прави, защото алтернативата бе твърде ужасна, за да се оставиш на нея.

Откъде е разбрал Дейв, че е ходила в Атлантик Сити? Тя не бе използвала дори кредитната си карта. Откъде знаеше? А ако знаеше къде е била, какво още би могъл да знае?

Ужас скова сърцето й. Щом Джордан излезе, тя позвъни на мобилния на Дейв. Никакъв отговор. Отново позвъни. Отново никакъв отговор.

Тя разбра, че той просто не й обръща внимание. Колата му разполагаше с блутут и тя му бе звънила достатъчно, за да се сети, че услугата бе безпроблемна по целия му път. Позвъни още веднъж. Този път изчака, докато се появи гласовата му поща.

— Обади ми се — каза. — Не се дръж така.

Тя затвори телефона. От една страна, Меган осъзнаваше, че трябва да му даде пространство, да го остави да изпусне парата, нещо такова. Ала друга част от нея възропта. Дейв знаеше, че жена му ненавижда да се сърдят мълчаливо. Тя опита телефона му още веднъж. Но не, никакъв отговор.

Ужасно. Значи така се канеше да играе той. В душата й пропълзя гняв. Направи си сметката. Снощи той бе самото разбиране. Вероятно се нуждаеше от това. Мъже. Независимо дали се намират в някой долнопробен нощен клуб, или в уютна малка къща в предградията, мъжете си остават мъже. Хората се слисват, когато политици или знаменитости се надуят, но и обикновените мъже го правят. Това е константа, така че може би Дейв се държеше добре с нея, защото…

Не, не беше честна.

Не той, а тя беше изчезнала. Тя беше лъжкинята.

И сега какво?

Меган започна да чисти кухнята — от време на време Дейв наистина готвеше, но чистенето винаги се падаше на нея. Групата й по тенис трябваше да се събере след около час — двойки на закрито в касълтънския тенис клуб. Повече от всичко й се искаше да го пропусне, но можеше ли да играеш по двойки, когато сте само трима, а вече беше късно да търсиш заместник. Колко странно. От клуба, наречен „Ла Крим“, до клуба на име „Касълтън Тенис“ — какъв скок!

Тя тръгна нагоре по стълбите, за да отиде и облече белия си костюм за тенис. Клубът бе стар и в него бе наложено специално облекло — всички играчи трябваше да носят само бяло. Наистина забавно. Тя си спомни за свекърва си Агнес.

Може би след тениса ще отиде да я види.

Агнес бе толкова неспокойна по време на вчерашното й посещение. Леле, нима бе едва вчера? Струваше й се, че не бе виждала Агнес цял месец.

Насочи мислите си към Рей. В нея се надигна нещо топло и тя ги отпъди с помощта на важен логицизъм: щом като Рей не е убил Стюарт Грийн, какво се бе случило през онази нощ?

Забрави, какво значение има вече? Нямаше за какво да се тревожи. Трябваше да спре да мисли за това. Тя направи още една крачка, сякаш отбелязваше дистанцията, която поставяше между себе си и онази ужасна нощ, и в същия миг на вратата се позвъни.

Спря се. Напоследък никой не отива ей така до вратите на хората. Ние звъним по телефона, изпращаме съобщения или пишем по електронната поща.

Никой не се отбива просто така, с изключение може би на фирмите доставчици и на куриерските служби, ала те тръгваха по адресите по-късно.

Звънецът се чу още един път и Меган разбра, просто го разбра, че независимо кой звъни, той ще й разкрие нещо страховито, че всичките й усилия да се установи комфортно са били чиста глупост, че сега, когато миналото й отново я откри, нямаше да се отърве толкова лесно.

Позвъни се трети път. Който и да звънеше, той или тя нямаше търпение, нито искаше да чака.

Меган се върна надолу по стълбите и протегна ръка към топката на бравата.