Харлан Коубън
Остани (14)

14

За миг Меган остана на мястото си. Тя крадешком поглеждаше към бащата на Флин, ала мисълта й определено се скиташе в миналото. Рей. Снимката не оставяше никакво съмнение. Рей се бе върнал.

Но какво означаваше това? Защо Рей би изпратил тази фотография на Брум — ако предположим, че тъкмо той я е направил? И по-точно, защо изобщо я бе направил?

Все още имаше толкова много въпроси. Истината беше, че Меган наистина вярваше на Лорейн. Тя не би сгрешила за толкова важно нещо.

Така че въпросът бе: как се е върнал Стюарт Грийн? Къде е бил през последните седемнайсет години? Какво се бе случило онази нощ? Каква роля е играл Рей и как тя би могла да се отнесе към един млад мъж на име Карлтън Флин седемнайсет години по-късно?

Нямаше никакво обяснение.

Част от причините, поради които Меган никога не потърси Рей, бе да го предпази — както той се бе опитал да предпази нея. Но сега, седемнайсет години по-късно, когато имаше още един изчезнал в същата отдалечена част на парка… нещо не пасваше.

Тя отново извади визитната картичка. Фестър бе в бара „Уийк Сигнал“.

Меган все още бе в състояние да направи нещо умно. Да, тя бе открехнала вратата на килера, ала всъщност оттам не бе изпаднало нищо. Би могла просто да я затвори. Не бе сторила нищо нередно. Бе изпълнила своята роля. Можеше да отиде до автомобила си, да се върне у дома и да измисли друга история, която да разкаже на Дейв, можеше по пътя да купи новата скара „Уебър“, да му каже, че се е занимавала тъкмо с това и че е искала да го изненада. Можеше да го направи и всичко щеше да свърши.

Бе обърнала гръб на този свят още преди седемнайсет години. Би могла да се обади на Хари Сътън, въпреки че той не се появи на срещата, и да му каже, че е свършила всичко. Не дължеше нищо на този град.

А Рей?

Бивше гадже.

Нищо повече.

Ала това неизменно бе проблем. По дефиниция ти късаш с бившия си. Можеш да го направиш лошо, може да го направиш и добре, тъй като единият, или двамата сте изгубили чувствата си един към друг, и край. Но не такъв бе случаят с тях. Тя бе луда по него. Той бе луд по нея. Двамата не толкова бяха скъсали, колкото бяха откъснати един от друг. Тя мразеше тази дума, но може би тогава се нуждаеха, както всяка друга двойка, от прекратяване на връзката.

Рей можеше сериозно да загази.

Рей можеше да накара нея сериозно да загази.

Тя още веднъж крадешком погледна към бащата на Карлтън Флин, облечен в хавайска риза. Той гледаше към нея. Очите им се срещнаха. За кратко. За не повече от секунда-две, ала тя усети скръбта му, объркването му, неговата ярост. Би ли могла просто да се махне?

Би ли могла отново да се махне и от Рей?

Безкористната част от същността й бе сигурна, че няма да може, или поне не биваше.

Другата, егоистичната й част също не искаше да затваря тази врата все още. Ако затвореше вратата, тя щеше да се върне към подредения си живот и да продължи така ден след ден. Трябваше да го приеме, ала точно сега тази мисъл, идеята просто да се върне завинаги към статуквото, я ужасяваше.

В действителност тя нямаше никакъв избор.

Трябваше да намери Рей. Трябваше да го попита за снимката.

Трябваше да го попита за случилото се със Стюарт Грийн преди седемнайсет години.

Като избягваше погледа на бащата на Карлтън Флин, Меган се измъкна от сепарето и се запъти към „Уийк Сигнал“, за да намери Фестър.

Голямото откритие стана, когато Брум пристигна на развалините на мината.

— Кръв — каза Саманта Баджрактари.

Мястото бе отдалечено. Нямаше нито автомобили, нито други превозни средства.

Докато им разказваше историята на осемнайсетвековната мина за желязна руда, горският лесничей от Ню Джърси (израз, който подозрително напомняше оксиморон), ги бе повел по доста тясна пътека. Групата се състоеше от Брум, старо ченге на име Кауънс, двама местни униформени полицаи, които Брум не познаваше, и двама криминалисти от техническия екип — едната от тях бе вече споменатата Саманта Баджрактари. Униформените и криминалистите водеха колоната. Кауънс, непоправим пушач, пъхтеше и сумтеше и накрая изостана от колоната.

Брум се наведе до Баджрактари. Вече пет години тя бе водеща в екипа техници и несъмнено беше най-добрата в професията си, която Брум познаваше.

— Какво количество е кръвта?

— Още не знам.

— Достатъчно ли е да причини нечия смърт?

Баджрактари поклати глава, което означаваше нещо средно между „да“ и „не“.

— От това, което виждам — не, но е трудно да се прецени. Изглежда ми така, сякаш част от нея е заровена под калта.

— С лопата?

— Или дори с обувка, не съм сигурна. Просто е прикрита.

— Да не би да е кръвна група или ДНК, дето си пасват с тези на Карлтън Флин?

Баджрактари свъси вежди.

— Тук сме от пет минути, Брум. Къш. Освободи ми малко място, става ли?

Двамата униформени оградиха мястото с жълта полицейска лента, която изглеждаше доста глупаво там, по средата на нищото. Свечеряваше се. Нямаше да могат да работят още дълго. Намираха се твърде далеч, за да довлекат огромните прожектори.

Брум погледна към останките от онова, което е било пещ преди двеста години. Направи няколко крачки и осъзна, че може би е твърде близо до местопрестъплението и ще замърси уликите, затова тръгна назад по пътеката.

Кауънс, здраво стиснал пурата между устните си, най-после ги настигна. Наведе се, опрял ръце на колене, като се мъчеше да поеме малко кислород.

— Открихте ли труп? — успя да попита той.

— Още не.

— Господи, мразя да ходя толкова дълго без причина.

— Ти принадлежиш на хората, Кауънс.

— При това, ако намерят труп, ще изпратят някое превозно средство чак дотук. Не ми се връща пеша. Стъпалата ме болят до смърт.

— Не биваше да идваш. Казах ти го още на паркинга.

Кауънс махна с ръка и с мъка се изправи. Намести панталоните и приглади косата си. Брум не каза нищо. Кауънс се отправи към Баджрактари, като дръпна жълтата лента по пътя си.

— Здрасти, Саманта — поздрави Кауънс с широка усмивка. — Тази вечер си много хубава.

Баджрактари вдигна поглед към него. Очите й бяха безизразни.

— Замърсяваш мястото на престъплението, Кауънс.

— Тъкмо казвах, че дори в настоящия технически екип от криминалисти ти изглеждаш наистина много красива — усмихна се Кауънс малко повече от обичайното, после внезапно промени тона. — Ъъъ, не прилагам сексуално насилие, нито нещо друго. Само казвам.

Брум поклати глава. Сега той разбра защо Кауънс искаше да дойде с тях. Имаше много мило отношение към Саманта Баджрактари. Човек просто да не повярва.

— Отиди зад жълтата лента — озъби му се Баджрактари.

Ала внезапно Кауънс престана да слуша. Той бавно завъртя глава от едната страна на другата. На лицето му се появи странно изражение.

— Какво? — попита го Баджрактари.

Кауънс присви очи.

— Получавам нещо като „дежа вю“.

— Гьоловете, където ловят риба с пръти, напомнят на това тук — отвърна Баджрактари.

— Ха-ха!

Саманта Баджрактари се върна на работа. Все още объркан, Кауънс залитна назад към полицейската лента. Междувременно на Брум му хрумна нещо. Като държеше снимката в дясната си ръка, той започна да обикаля, за да разбере откъде точно бе направена тя. Придвижи се малко по-нагоре по хълма, като на всеки две-три крачки се обръщаше назад и се опитваше да изчисли дали това бе мястото. Пътешествието му го накара да излезе извън пътеката.

Той бавно пристъпи с очи, забити в земята и тогава…

Бинго.

— Баджрактари — викна й Брум.

— Какво?

— Тук открих нещо като следа от обувка. Мислиш ли, че можеш да намериш рохкава почва? Всъщност, момчета, вероятно ще трябва да прегледате цялото място и да видите дали няма още нещо.

— Няма проблем, при положение че престанем да тъпчем наоколо като стадо тежкотоварни шотландски коне.

Баджрактари каза нещо на другия техник — мъж, който изглеждаше като тринайсетгодишно момче. Техникът се отправи към мястото, където стоеше Брум. Брум му показа отпечатъка и предпазливо се върна на полянката. Застана до Кауънс и се помъчи да обмисли нещата.

Преди седемнайсет години на Марди Гра Стюарт Грийн е дошъл на това доста отдалечено място и е бил — какво? — прободен, преди да изчезне завинаги. Сега Брум имаше снимка, за жалост без датата на заснемането й, на която се виждаше Карлтън Флин, друг човек, изчезнал в деня на Марди Гра на това отдалечено място. Освен това току-що бяха открили разплискана кръв, която не бе седемнайсетгодишна. И най-после, седемнайсет години след изчезването на Стюарт Грийн имаше още две странни случки. Едната, внезапната поява на Каси — защо се бе върнала и дали казваше истината? И втората — възможната внезапна поява на Стюарт Грийн. Беше ли завръщането му свързано с Каси?

Ако не, съвпадението бе невероятно. Ако изобщо се бе върнал. Каси можеше просто да си измисля, а и „източникът“ й би могъл да греши.

Така че, като съберем новите факти с… Брум не бе открил нито един факт.

И тъкмо тогава се появи и голямото откритие от най-неочакван източник.

— Сега си спомням — рече Кауънс.

— Какво?

— Онова „дежа вю“, за което споменах. Спомням си какво имах предвид. — Кауънс извади пурата от устата си. — Онова нашумяло убийство.

Думите му привлякоха вниманието на Брум.

— Кое нашумяло убийство?

— Спомни си. Какво, по дяволите, бе името на онзи тип? Гънър, Гънтър, нещо такова.

Брум се помъчи да си спомни и усети как пулсът му се ускори.

— Беше наръган с нож, нали?

— Да. Някакви планинари го бяха открили точно тук преди колко, може би преди двайсет години. Множество прободни рани.

— И ти си сигурен, че мястото е същото?

— Да, съвсем сигурен съм, щом виждам старата пещ и скалата. Да, това е мястото.

— Спомняш ли си кога стана това?

— Както вече казах, преди двайсет години.

— Имам предвид датата.

— Шегуваш се, нали?

— По кое време на годината?

Кауънс се замисли.

— Беше студено.

— Като сега ли?

— Не съм сигурен. Предполагам.

Брум можеше да провери, когато се върнеше в участъка.

— Ти ли водеше разследването?

— Не, още бях униформен. Но участвах като резерва. Не, всъщност бях резерва на резервата. Седях в патрулката. Извършителят лесно се предаде.

— Случаят е изяснен, нали?

— Да, много приличаше на забивка. Любовен триъгълник или нещо подобно, не помня точно. Спомням си, че извършителят се бе облял в сълзи и твърдеше, че дори не познавал жертвата, че неговото момиче никога не би го измамило, обичайните неща.

— Има ли признание?

— Не. Заловеният се кълнеше, че е невинен. Мисля, че продължава да се кълне. Но получи доживотна. Струва ми се, че я излежава в „Рауей“.