Виктор Юго
Парижката Света Богородица (49)

V. КЛЮЧЪТ ОТ ЧЕРВЕНАТА ВРАТА

Но мълвата за чудното спасение на Есмералда стигна до архидякона. Когато научи това, той сам не разбра чувствата, които изпита. Беше се примирил със смъртта на Есмералда. И беше спокоен, защото бе стигнал до крайните дълбини на страданието. Човешкото сърце — отец Клод бе размишлявал върху тия проблеми — може да побере определено количество отчаяние. Когато гъбата е напоена с вода, и морето да мине над нея, тя няма да може да поеме нито капка повече.

А щом Есмералда бе мъртва, гъбата бе преситена, всичко на тоя свят бе свършено за Клод. Но обстоятелството, че, тя бе жива, че и Феб бе жив, означаваше нови терзания и сътресения, нови съмнения, с една дума, живот. А Клод се чувствуваше премного уморен.

Когато тази вест стигна до него, той се затвори в килията си в манастира. Не се мяркаше нито на събранията на капитула, нито вземаше участие в богослужението. Затвори вратата си за всички, дори за епископа. Остана така зазидан няколко седмици. Предположиха че е болен, И това не бе лъжа.

Какво правеше в усамотението си? Сред какви мисли се бъхтеше този клетник? Дали се опитваше за последен път да превъзмогне пагубната си страст? Или замисляше последен план за смъртта на девойката и собствената си гибел?

Неговият Жеан, любимият му брат, галеното му дете, дойде веднъж до вратата му, тропайки, заклинайки го, умолявайки, произнасяйки десетки пъти името си. Клод не отвори.

Той прекарваше по цели дни, долепил лице до прозореца на килията си. От този прозорец на манастира виждаше килията на Есмералда, а често и самата нея, ту с козичката й, ту с Квазимодо. Забелязваше дребните прояви на внимание от страна на отвратителния гръбльо, покорството му, нежното му и раболепно държание с циганката. Спомняше си — имаше добра памет, а паметта е мъчителка на ревнивите — странния поглед на звънаря, вперен една вечер в танцьорката. Запитваше се какво е подтикнало Квазимодо да я спаси. Наблюдаваше много малки сцени между циганката и глухия и неговата страст тълкуваше тази пантомима, гледана отдалеч, едва ли не като любовна. Той нямаше твърде вяра в странната природа на жените. И в сърцето му загоря ревност, която го караше да се черви от срам и възмущение. „Да обича капитана, бе обяснимо, но подобен изрод!“ Тази мисъл бе направо непоносима.

Прекарваше ужасни нощи. Откакто знаеше, че египтянката е жива, отрезвяващите мисли за призраци и смърт, които го бяха завладели първия ден, изчезнаха и плътта пак почна да го терзае. Той се гърчеше в леглото си при мисълта, че мургавата девойка е тъй близо до него.

Всяка нощ безумното му въображение рисуваше Есмералда в пози, които караха кръвта да кипи във вените му. Виждаше я просната над промушения капитан, със затворени очи и пленителна гола гръд, заляна в кръвта на Феб, в незабравимия сладостен миг, когато архидяконът бе отпечатал на бледите й устни своята толкова пламенна целувка, че нещастницата, макар и полумъртва, я бе почувствувала. Виждаше още това коляно от слонова кост, подаващо се извън ужасния уред на Тортьорю. Представяше си най-сетне девойката по риза, с въже на шията и голи рамене, боса, почти гола, каквато я бе видял последния ден. Тези сладострастни картини го караха да свива конвулсивно юмруци и извикваха тръпки по гърба му.

Една нощ особено тези представи така жестоко разпалиха във вените му девствената му монашеска кръв, че той впи зъби във възглавницата си, скочи от леглото, наметна едно расо върху ризата си и излезе от килията с лампа в ръка, полугол, обезумял, с горящ поглед.

Знаеше къде стои ключът от Червената врата, която съединяваше манастира с църквата, а ключът от стълбището на кулите беше, както знаем, винаги у него.