Виктор Юго
Парижката Света Богородица (19)

II. КЛОД ФРОЛО

И наистина Клод Фроло не беше обикновена личност. Той принадлежеше към едно от тия семейства със средно обществено положение, които на непочтителния език на миналия век се наричаха едра буржоазия или дребни благородници. Това семейство беше наследило от братята Пакле имението Тиршап, васално на парижкия епископ. То се състоеше от двадесет и една къщи, които в тринадесети век бяха предмет на редица пледоарии пред властите. Като притежател на това имение, Клод Фроло беше един от претендиращите за аренда в Париж и предградията му „сто и четиридесет и един“ феодали. На това основание името му дълго време беше вписвано в списъците, съхранявани в Сен Мартен де Шан, между двореца Танкарвил, собственост на метр Франсоа льо Рец, и колежа „Тур“.

Родителите на Клод Фроло го бяха предопределили още от детинство за духовническо звание. Научили го бяха да чете латински. Възпитали го бяха да свежда очи и да говори тихо. Още невръстно дете, баща му го затвори в колежа „Ториш“ в университетския квартал. Там той израсна над требника и лексикона.

Той беше впрочем тъжно, задълбочено и сериозно дете, което се пристрастяваше към учението и заучаваше лесно. Не крещеше през междучасията, почти не участвуваше в оргиите на улица „Фуар“, нямаше представа какво значи dare alapas et capillos laniare^[1] и никак не беше замесен в метежа през 1463 година, който е записан в аналите под гръмкото заглавие „Шестият бунт в Университета“. Рядко му се случваше да се подиграва на бедните ученици на Монтагю за качулките „капет“, на които дължаха прякора си, или на стипендиантите от колежа „Дорман“ за бръснатите им глави и за трицветните им дрехи от зеленикаво, синьо и виолетово сукно, „azurini coloris et bruni“, както гласи хартата на кардинала на Четирите корони.

В замяна на това той беше редовен посетител на големите и малки учебни заведения на улица „Жан дьо Бове“. Първият ученик, когото абатът на църквата „Сен Пиер дьо Вал“ забелязваше, когато почваше да чете лекцията си по каноническо право, беше Клод Фроло. Винаги точно срещу катедрата, облегнат на една колона в училището „Сен Вандрьожозил“, въоръжен с рогова мастилница, той гризеше перото си, вземайки си бележки, подпрял тетрадка върху изтърканото си коляно и духайки премръзналите си пръсти зиме, за да ги стопли. Първият слушател, когото месир Мил д’Ислие, доктор по правните науки виждаше да пристига запъхтян всеки понеделник, щом се отвореха вратите на училището „Шеф Сен Дьо-ни“, беше Клод Фроло. Затова на шестнадесет години младият студент би могъл да се мери по мистична теология с кой да е църковен отец, по каноническа теология с кой да е прелат, а по схоластическа теология — с кой да е доктор от Сорбоната.

Когато завърши с богословието, той се залови да изучи декретите. От „Сборника със сентенции“ попадна на „Капитулариите на Карл Велики“. И воден от ненаситната си жажда за наука, той погълна един след друг всички сборници с папски постановления — на хиспалския епископ Теодор, на вормския епископ Бушар, на шартърския епископ Ив. После изчете постановленията на Грациан, които последваха „Капитулариите на Карл Велики“, сборника на Грегоар IX, посланието „Super specula“ ка Онориус III. Той съумя да разбере и да проучи необхватния и смутен период, който води началото си от 618 година с епископ Теодор и завършва в 1227 година с папа Грегоар.

Погълнал постановленията, той се впусна в медицината и свободните изкуства. Изучи науката за билките и мехлемите. Стана съвсем сведущ по треските и натъртванията, по раните и циреите. Жак д’Епар^[2] не би имал нищо против да му издаде диплома за лекар, а Ришар Елен^[3] — за хирург. Той премина също всички учени степени — лисансие, магистър и доктор по изкуствата. Изучи латински, гръцки и еврейски — това малко тачено по онова време тройно светилище. Обзет бе от истинска жажда да придобива и да трупа знания. На осемнадесет години беше завършил вече четирите факултета. Младежът смяташе, че животът има само една цел — знанието.

Приблизително по същото време — в знойното лято на 1466 година, избухна страшна чума, която покоен над четиридесет хиляди човешки живота само в Париж и околностите му, между другите и Жеан дьо Троа, и кралския астролог метр Арну, „добродетелен, мъдър и забавен мъж“. В Университета се пръсна слух, че епидемията е обхванала главно улица „Тиршап“. А там живееха в имението си родителите на Клод. Студентът изтича разтревожен в бащиния дом. Той завари майка си и баща си умрели предната вечер. Само невръстното му братче, още пеленаче, беше живо и плачеше, изоставено в люлката си. То едничко бе оцеляло от семейството на Клод. Младежът го взе на ръце и излезе замислен. Досега бе живял с науката, отсега нататък почваше да живее в живота.

Това нещастие беше първият преломен момент в съществуването на Клод. Сирак, по-възрастен брат, глава на семейство на деветнадесет години, той бе грубо откъснат от ученическите си мечти и изправен пред житейските несгоди. Преизпълнен от състрадание, той заобича предано и страстно братчето си. Това чувство бе ново и сладостно за момъка, влюбен до този момент само в книгите си.

Тази привързаност взе неимоверни размери. Тя бе за неопитната му душа като първа любов. Отлъчен от ранно детство от родителите си, които едва познаваше, затворен и кажи-речи, зазидан сред книгите си, жадуващ преди всичко знание и наука, съсредоточил вниманието си изключително върху развитието на ума си, обогатяван от науката, и на въображението си, подхранвано от литературата, бедният учещ не бе имал още време да се вслуша в гласа на сърцето си. Малкото останало без баща и майка братче, това детенце, което внезапно беше паднало в ръцете му, като че ли от небето, го направи нов човек. Той забеляза, че на този свят освен научните теории на Сорбоната и стиховете на Омир има нужда и от чувства. Че лишен от обич и нежност, животът се превръща в бездушен, скърцащ и убийствен механизъм. Само че той си въобрази — понеже беше във възраст, когато една илюзия се сменя с друга, — че кръвните родствени чувства са единствените необходими за човека връзки и че любовта към малкото братче е напълно достатъчна, за да осмисли съществуването му.

И той се отдаде на обичта към малкия Жеан с цялата страст на дълбоката си пламенна и затворена натура. Злочестото крехко братче, хубаво, русо, розово и къдрокосо, сирачето, чиято единствена опора беше друг сирак, го изпълваше с умиление. И привикнал към дълбок размисъл, той се замисляше с безкрайно състрадание над съдбата на Жеан. Грижеше се и трепереше над него като над нещо много крехко и уязвимо. Той стана за детето нещо повече от брат, стана негова майка.

Малкият Жеан бе загубил майка си, преди да бъде отбит. Клод му намери кърмачка. Освен владението на улица „Тиршап“ той бе наследил от баща си и друго владение — Мелницата, разположена на един хълм близо до замъка Винчестер (Бисетър), спадаща към квадратната кула на Жантий. Мелничарката кърмеше своето здраво бебе. Не беше далеч от Университета. Клод й занесе сам своя малък Жеан.

От този момент, съзнавайки, че се е нагърбил с тежко бреме, той започна да се отнася съвсем сериозно към живота. Мисълта за братчето му бе не само негова отмора, но и цел на заниманията му. Реши да се посвети всецяло на неговото бъдеще, за което се чувствуваше отговорен пред бога, отказа се завинаги от мисълта за жена и за свои деца в името на щастието и благоденствието на брат си. Духовническото призвание му се стори още по-привлекателно. Неговите нравствени достойнства, познанията му, положението му на васал на парижкия епископ разтваряха широко пред него вратите на църквата. На двадесет години със специално разрешение на папската курия бе назначен за свещеник в „Парижката света Богородица“ и като най-млад от свещенослужителите служеше в тази част на църквата, която се наричаше altare pigrorum^[4] поради късния час, в който се извършваше богослужението.

Потънал още по-дълбоко в любимите си книги, от които се откъсваше само за да изтича за малко в Мелницата, той бързо спечели уважението и възхищението на другите монаси със смесицата от знания и строг морал, тъй редки за неговата възраст. От монасите известността му на учен се разпростря и сред населението, но както се случваше често по онова време, неговите качества му създадоха сред простолюдието слава на магьосник.

Когато се прибираше на Томина неделя, след като бе отслужил литургията пред олтара на мързеливците, който се намираше до вратата на хора, от дясната страна на кораба, близо до статуята на Богородица, вниманието му бе привлечено от оживено разговарящите бабички край яслата за намерени деца.

Той се приближи до клетото създание, дало повод за толкова ненавистни закани. То бе така жалко, уродливо и изоставено, че неволно му напомни собственото му братче и го наведе на ужасяващата мисъл, че ако самият той умре, неговият любим Жеан ще бъде също тъй мизерно изложен в яслата за подхвърлени деца. Сърцето му болезнено се сви. Обхвана го неизмеримо състрадание и той взе детето със себе си.

Когато го извади от торбата, видя, че то беше действително съвсем уродливо. Клетото дяволче имаше една брадавица върху лявото си око, главата му беше хлътнала между раменете, гръбначният му стълб беше изкривен, гръдната му кост стърчеше напред, краката му образуваха две дъги. Но изглеждаше доста живо и макар че беше невъзможно да се разбере на какъв език бръщолевеше, крясъците му издаваха здраве и сила. Грозотата му засили състраданието на Клод и той си даде обет да отгледа това дете от любов към брат си, та каквито и прегрешения да има в бъдеше малкият Жеан, те да бъдат предварително изкупени от тази милосърдна постъпка, извършена заради него. Надеждно вложен капитал от благодеяния на името на невръстното братче. Сбор от добри дела, натрупани за в случай, че малкият обесник има нужда един ден от подобна монета, единствената, която е в обръщение пред райските двери.

Той кръсти храненика си и му даде името Квазимодо било в памет на деня, когато го беше намерил^[5], било за да изрази с това име до каква степен това злочесто създание бе несъвършено и нескопосано сглобено. Квазимодо беше наистина „кажи-речи“ човек.