Виктор Юго
Парижката Света Богородица (10)

II. ГРЕВСКИЯТ ПЛОЩАД

От някогашния Гревски площад днес са останали незначителни следи — само пленителната куличка в северния ъгъл на площада. И тя обаче е почти погребана под грозната мазилка, облепваща острите издатини на скулптурите й, и навярно скоро ще изчезне под прилива на новите сгради, който тъй бързо поглъща всички старинни паметници в Париж.

Тези, които като нас не могат да пресекат Гревския площад, без да погледнат със съчувствие и симпатия клетата куличка, притисната между две порутени сгради от времето на Луи XV, лесно биха могли да възстановят във въображението си блока от постройки, към който е спадала тя, и да видят мислено старинния готически площад от XV век.

И тогава, както и днес, той представляваше неправилен трапец, граничещ от едната страна с крайбрежната улица, а от другите три — с високи, тесни и мрачни къщи. Денем човек можеше да се любува на разнообразието им. Те бяха целите отрупани с каменни скулптури и резби, прекрасни образци на различните средновековни архитектурни стилове от XI до XV век. Правоъгълните прозорци с кръстосани рамки почваха вече да изместват готическите остросводести прозорци, но романският пълен полукръгъл свод, който бе отстъпил място на готическия, все още се ширеше под него в долния етаж на старинната Роландова кула на ъгъла откъм Сена, където почва улица „Танри“. Нощем се открояваше само черната линия на покривите на тази купчина сгради, която се виеше като остроръба верига около площада. Защото едно от основните различия на тогавашните и днешните градове е, че докато днес къщите гледат към площадите и улиците, по онова време те им даваха гръб. Едва от два века насам се обърнаха с лице към тях.

В центъра на източния край на площада се издигаше тромава разнородна постройка, съставена от три, залепени едно до друго жилища. Наричаха я с три имена, които обясняваха нейната история, предназначение и архитектурен стил — „Къщата на престолонаследника“, защото Шарл V беше живял в нея като престолонаследник, „Търговски дом“, защото в нея се беше помещавало кметството, и „Дома с колоните“ (domus ad piloria), заради редицата дебели стълбове, които поддържаха трите етажа. Гражданите намираха в нея всичко, което беше нужно на град като Париж — параклис, за да се помолят богу, съдебна зала, за да заседават и да слагат на място кралските хора, а в горния етаж — цял арсенал с огнестрелни оръжия. Защото гражданите на Сите знаеха, че не във всички случаи е достатъчно да се молиш богу и да пледираш за запазване на градските свободи. Затова предпочитаха да държат в запас някоя славна ръждясала аркебуза на тавана на кметството.

Гревският площад и тогава изглеждаше така злокобен, какъвто ни се струва днес поради грозните спомени, които буди, както и поради мрачната сграда на кметството, построена от Доминик Бокадор на мястото на Дома с колоните Трябва да признаем, че бесилката и позорният стълб, които вечно стърчаха един до друг върху каменната настилка — „правосъдие и стълба“, както ги наричаха тогава, — доста допринасяха за неприятното впечатление, което оставаше този съдбоносен площад, където се бяха гърчили в предсмъртни мъки толкова жизнеспособни и цветущи човешки същества и където петдесет години по-късно щеше да се роди „треската на Сен-Валие“, предизвикана от страха пред ешафода, най-чудовищната от всички болести, защото я пращаше не бог, а човекът.

Утешително е все пак, нека отбележим мимоходом, че смъртното наказание, което преди триста години задръстваше с железните си колела, с каменните бесилки, с всевъзможните си уреди за изтезание, зазидани здраво в земята, Гревския площад, халите, Плас Дофин, Кроа дьо Траоар, Марше о Пурсо, отвратителния Монфокон, Градската врата на сержантите, Плас о Ша, Порт Сен Дьони, Шампо, Порт Боде, Порт Сен Жак, без да смятаме безбройните бесилки на архиепископите, владиците, канониците, абатите, приорите, на всички, които имаха право да раздават правосъдие, без да смятаме законните присъди за удавян в Сена, утешително е, че днес, след като загуби постепенно всичките си доспехи — цялата пищност на изтезанията, произволните наказателни мерки, инквизиционната камера в Големия Шатле, където всеки пет години сменяха коженото легло, върху което изтезаваха жертвите — остарелият повелител на феодалното общество, смъртното наказание, почти изхвърлено от нашите градове и от нашите закони, преследвано от кодекс на кодекс, гонено от площад на площад, е запазило в цял Париж само едно позорно кътче на Гревския площад, само една жалка гилотина, която се спуска бегло, неспокойна и засрамена, и изчезва мигом, след, като нанесе удара, като че ли се бои да не бъде уловена на местопрестъплението.