Виктор Юго
Парижката Света Богородица (39)

I. ПРЕВЪРНАТОТО В СУХО ЛИСТО ЕКЮ

Гренгоар и целият Двор на чудесата бяха в смъртна тревога. Вече повече от месец никой не знаеше какво бе станало с Есмералда; египетският херцог и другарите му босяци бяха искрено натъжени, а Гренгоар скърбеше двойно повече, защото и козичката беше изчезнала заедно с нея. От онази вечер, когато циганката не се завърна, тя сякаш пропадна вдън земя. Всички търсения бяха напразни. Няколко шегаджии лъжеепилептици казаха на Гренгоар, че я били срещнали същата вечер около моста Сен Мишел с един офицер. Но нашият оженен по цигански обичай съпруг беше философ неверник, а освен това той знаеше по-добре от всеки друг до каква степен бе девствена жена му. Той бе имал възможност да прецени неопределимото въздържание, породено от съчетанието на силата на муската и непорочността на циганката, и беше изчислил математически съпротивлението на нейното целомъдрие, повдигнато на квадрат. Затова беше спокоен в това отношение.

Именно поради тази причина той не можеше да си обясни изчезването на Есмералда. И дълбоко тъгуваше. Би отслабнал дори, ако въобще можеше да отслабне повече. Той беше изоставил всичко, дори литературните си занимания, дори голямото си съчинение „De figuris regularibus et irregularibrs“^[1], което възнамеряваше да отпечата при първа материална възможност. Защото просто бълнуваше за книгопечатане, откакто бе видял „Didascalon“ or Юг дьо Сен Виктор, напечатан със знаменитите букви на Вендьолен дьо Спир.

Един ден, когато минаваше печално пред Турнел, където се разглеждаха обикновено криминални дела, той забеляза голяма навалица, пред една от вратите на съда.

— Какво става? — попита той един млад мъж, който излизаше оттам.

— И аз не зная, господине — отвърна младежът. — Казват, че съдели някаква жена, която убила един жандарм. Понеже, както изглежда, в цялата тази работа имало и магия, намесили са се епископът и духовният съд и моят брат, жозаският архидякон, ден и нощ кисне тук. И ето аз исках да му кажа нещо, но не можах да се добера до него поради тълпата. А това ми е страшно неприятно, защото имам нужда от пари.

— Съжалявам, господине — каза Гренгоар, — с удоволствие бих ви заел, но ако джобовете му са съдрани, то съвсем не е от тежестта на монетите.

Той не се осмели да каже на младежа, че познава брат му, архидяконът, когото не бе потърсил след сцената е църквата, и тази небрежност го караше да се чувствува неудобно.

Студентът отмина, а Гренгоар тръгна след тълпата, която се качваше по стълбата към заседателната зала. Той смяташе, че криминалните процеси най-добре разсейват тъгата, защото обикновено съдиите са забавни и глупостта си. Хората, с които се бе смесил, вървяха един до друг, без да разговарят. След бавно и досадно тъпчене по един безкраен тъмен коридор, който лъкатушеше из палатата като храносмилателен канал на старата сграда, той стига до ниска вратичка, водеща в зала, която можа да разгледа над главите на вълнуващата се тълпа благодарение на високия си ръст.

Обширната зала бе тъмна и затова изглеждаше още неголяма. Свечеряваше се. Дългите остросводести прозорци пропущаха само бледа светлина, която угасваше, преди да стигне до кръстосаните греди на тавана, пищно украсени с резби, чиито многобройни фигури сякаш се движеха неясно в мрака. Тук-таме по масите бяха запалени вече няколко свещи, които осветяваха ниско наведените над книжата глави на писарите. Тълпата изпълваше предната част на залата, Вдясно и вляво зад масите стояха представителя на съдийското съсловие. А, в дъното на една естрада — много съдии, чиито последни редици тънеха з мрак. Неподвижни, зловещи лица. Стените бяха осеяни с хиляди хералдически лилии. На стената зад съдиите се различаваше смътно голямо разпятие. Из цялата зала стърчаха копия и алебарди и светлината на свещите запалваше огнени точки по върховете им.

— Господине — попита Гренгоар един от съседите си, — кои са всички тия господа, наредени в дъното като прелати на църковен събор?

— Господине — отвърна съседът му, — вдясно са съветниците от съдебната палата, а вляво — съветниците от следствения отдел. Низшите чинове, облечени в черно, а висшите — в червено.

— Ами оня облян в пот дебел шишко, който е седнал над всички?

— Той е господин председателя.

— А овните зад него? — продължи да разпитва Гренгоар. Както вече казахме, той не обичаше съдебното съсловие. Може би още го беше яд на съдебната палата след злополучното му драматично проявление.

— Разните докладчици на кралския съд.

— Ами глиганът пред него?

— Протоколчикът на съда. — А крокодилът вляво?

— Метр Филип Льолие, извънреден кралски прокурор.

— А тлъстият черен котарак вдясно?

— Метр Жак Шармолю, кралски прокурор в духовния съд, заедно с членовете на този съд.

— Още един въпрос, господине — каза Гренгоар, — какво търсят всички тия почтени люде?

— Съдят.

— Съдят ли? Но аз не виждам обвиняем?

— Една жена, господине. Не можете да я видите. Тя е обърната с гръб към нас и е скрита от тълпата. Вижте, тя е ей там, при групата стражи с алебарди.

— Коя е тази жена? — попита Гренгоар. — Не знаете ли как се казва?

— Не, господине, и аз току-що дойдох. Предполагам само, че става дума за магьосничество, понеже и духовният съд присъствува на процеса.

— Така ли? — каза нашият философ. — Сега ще видим как всички тия съдийски роби ще ядат човешко месо. Няма що, зрелище и половина!

— Господине — забеляза съседът, — не намирате ли, че метр Жак Шармолъо има съвсем кротко изражение?

— Хм! — отвърна Гренгоар. — Нямам особено доверие в кротки физиономии със свити ноздри и тънки устни.

Но окръжаващите зашъткаха на двамата събеседници да млъкнат. Искаха да чуят едно важно показание.

— Господа съдии — говореше в средата на залата някаква старица, чието лице така се губеше под дрехите й, че тя изглеждаше като куп ходещи парцали, — господа съдии, това, което ще ви кажа, е също така вярно, както е вярно, че аз съм Фалурдел, че живея от четиридесет години при моста Сен Мишел, че плащам редовно всички такси, данъци и налози, че къщата ми се намира срещу дома на Тасен-Каяр, бояджията, от горната страна на реката. Жалка старица сега, хубава девойка някога, господа съдии! Не щеш ли, преди известно време ми казаха: „Фалурдел, недей да въртиш много чекръка си вечер, дяволът обича да реше с рогата си хурките на бабичките. Нима не знаете, че монахът привидение, който лани бродеше край Тампъл, се явява сега в Сите? Пазете се, Фалурдел, да не би да потропа на вратата ви!“ Една вечер, както си предях на чекръка, някой потропа на вратата ми. Питам кой е. Отвръщат ми с проклятие. Отварям. Влизат двама мъже. Единият черен такъв, а с него един хубав офицер. На черния само очите се виждаха — два въглена. Останалото бе скрито под плащ и шапка. Ето че ми казват: „Стаята на света Марта“. Това е стаята ми на горния етаж, господа, най-чистата. Дават ми едно екю. Прибирам екюто в чекмеджето и си казвам: „Утре ще купя шкембе и черва от месарницата на улица «Глориет».“ Качваме се. Пристигаме горе и докато се обърна, черният изчезна. Това ме учуди не малко. Офицерът, който беше хубав като знатен благородник, слиза с мене. Излиза. Докато изпреда четвърт чиле, ето го, че се връща с една хубава девойка, същинска кукличка, която би блестяла като слънце, ако имаше нещо на главата си. Тя водеше със себе си козел, голям козел, не помня дали беше черен, или бял. Това ме накара да се усъмня. Момичето не ми влиза в работата, но козелът!… Не обичам тия брадати и рогати животни. Същински мъже. А освен това миришат на дяволско сборище. Но аз, разбира се, нищо не казвам. Нали съм получила екюто. Права съм, нали, господин съдия? Придружих девойката и капитана до горната стая и ги оставям сами, тоест с козела. А самата аз слизам отново и пак почвам да преда. Трябва да ви кажа, че моята къща е двуетажна и задната й страна гледа към реката, както всички къщи от моста. Прозорците на партера и първия етаж са към водата. Та аз, значи, си предях. Не знам защо все ми беше в главата монахът привидение — сигурно козелът ме подсети за него, пък и красивото момиче беше много странно облечено. Изведнъж чувам горе писък, стъклото изпращя, прозорецът се отвори. Изтичвам на моя прозорец, който е отдолу, и нещо тъмно прелита край мене и цапва във водата. Призрак, облечен като свещеник. Имаше луна. Аз видях много ясно. Той заплува към Сите. Тогава, цялата разтреперана, извиках стражите. Господата от нощната стража влязоха и понеже не разбраха в първия момент за какво ги викам, а бяха пийнали, взеха, че ме набиха. Аз им обясних. Качваме се. И какво намираме? Бедната ми стая цялата в кръв, капитанът проснат на земята с кама в гърлото, момичето се прави на умряло, а козелът се ежи срещу нас. „Отлично — казах си, — най-малко две седмици ще трябва да мия пода, да търкам, стържа, цяла напаст!“ Отнесоха офицера, горкият младеж! И момичето, цялото раздърпано. Чакайте, най-неприятното е, че когато на другия ден пожелах да взема екюто, за да купя шкембе, намерих на мястото му едно сухо листо.

Старицата млъкна. Ропот на ужас пробягна сред тълпата.

— Призрак, козел, всичко мирише на магия — каза някой до Гренгоар.

— Ами сухото листо? — обади се друг.

— Няма съмнение — забеляза трети. — Тя сигурно е магьосница и се е наговорила с монаха привидение, за да обира офицерите.

Дори самият Гренгоар беше склонен да признае, че тази страшна история е правдоподобна.

— Жено на име Фалурдел — тържествено попита председателят, — имате ли да кажете още нещо на съда?

— Не, монсеньор — отвърна старицата, — само че в доклада са нарекли къщата ми изкривена и воняща колиба, което е много оскърбително. Всички къщи край моста не са кой знае колко угледни, защото са претъпкани с хора но все пак и касапите живеят в тях, а те са заможни хора, оженени за хубави и много чие in жени.

Кралският адвокат, когото Гренгоар оприличи на крокодил, стана от мястото си.

— Достатъчно — каза той. — Моля господата да имат предвид, че у обвиняемата е била намерена кама. Жено на име Фалурдел, носите ли сухото листо, в което се е превърнало златното екю, дадено ви от сатаната?

Да, монсеньор, намерих го. Ето го — отвърна тя. Един пристав предаде сухото листо на крокодила, който поклати зловещо глава и го додаде на председателя, който от своя страна го препрати на кралския прокурор от духовния съд. По този начин листото обходи залага.

— Листо от бреза — каза метр Жак Шармолю. — Още една улика в магьосничество.

Един съветник поиска думата.

— Свидетелко, с вас са се качили двама мъже. Черният, който изчезнал пай-напред и после заплувал в свещенически дрехи по Сена, и офицерът. Кой от двамата ви даде екюто?

Старицата се замисли за миг и отвърна:

— Офицерът.

Тълпата зашумя.

„Аха! — помисли си Гренгоар. — Ето нещо, което ме кара да се съмнявам в цялата тази история“.

В това време извънредният кралски прокурор метр Филип Льолие взе думата.

— Припомням на господа, съдиите, че в писмените си показания, дадени в леглото му, убитият офицер заявява, че в момента, когато черният човек се приближил до него, му се мяркала смътно мисълта, че това е може би монахът привидение, и добави, че призракът много настоявал той да се срещне с обвиняемата, и когато той, капитанът, му казал, че няма пари, черният му дал екюто, с което офицерът е платил на Фалурдел. Следователно екюто е дяволска монета.

Този убедителен довод разсея, както изглежда, съмненията на Гренгоар и на останалите скептици в залата.

— Господа, вие имате всички документи по делото — каза, сядайки, прокурорът — и можете да обсъдите показанията на Феб дьо Шатопер.

При това име обвиняемата стана. Главата й се показа над тълпата. Гренгоар позна ужасен Есмералда.

Тя беше бледа. Тъй изящно сплетените й по-рано коси, отрупани със сребърни парички, падаха безредно по раменете й. Устните й бяха посинели. Хлътналите й очи вдъхваха страх. Уви!

— Феб! — промълви унесено тя. — Къде е той? О, господа, преди да ме убиете, кажете ми, моля ни се, кажете ми дали още е жив!

— Млъкнете, жено! — отвърна председатели! на съда. — Това няма нищо общо е делото.

— О, смилете се! Кажете ми дали е жив! — повтори тя, сключвайки хубавите си отслабнали ръце. Веригите се плъзнаха със звън край роклята й.

— Е добре — отвърна сухо прокурорът. — Той е на смъртно легло. Доволна ли сте?

Нещастницата се отпусна на ниската скамейка, без да каже нито дума, със сухи очи, бяла като восъчна статуя.

Председателят се наведе към един човек, седнал в краката му, с обшита със злато шапка и черна роба, който носеше верижка на шията си и държеше жезъл в ръка.

— Разсилен, въведете втората обвиняема.

Всички погледи се извърнаха към малката вратичка, който се отвори и пропусна — за голямо вълнение на Гренгоар — малка, хубава козичка с позлатена рогца и копита.

Изящното животно се спря за миг на прала и протегна шия, като че ли, застанало на ръба на някоя скала, то оглеждаше обширния кръгозор под себе си. Изведнъж козичката съзри циганката и прескачайки една маса над главата на един писар, се озова в коленете й. После легна гальовно в краката на господарката си, очаквайки ласка или дума. Но обвиняемата продължаваше да стои неподвижно и дори не погледна бъдната Джали.

— Ето ти на!… Ами че това е същото отвратително животно! — каза Фалурдел. — Отлично ги разпознах и двете!

Жак Шармолю взе думата.

— Ако е угодно на господа съдиите, ще пристъпим към разпита на козата.

Тя действително беше втората обвиняема. По онова време не беше рядко явление процес за магьосничество възбуден срещу животно. В съдебните протоколи през 1466 година се среща между другото една интересна подробност във връзка с разноските по процеса срещу Жийе-Сулар и неговата свиня, „екзекутирани заради злочинствата им в Корбей“. В тези разноски са включени и парите, дадени за изкопаване на ямата, в която е била заровена свинята, и петстотинте връзки подпалки, купени от пристанището Морсан, и трите пинти^[2] вино и хляб — последното ядене на осъдения, братски разделено с палача, — и дори сумата, изразходвана за пазене и хранене на свинята в продължение на единадесет дни, по осем парижки дьоние на ден. Някога дори са отивали още по-далече. Постановленията на Карл Велики и Луи Благочестиви предвиждат тежки наказания за огнените призраци, които се осмеляват да се появяват във въздуха.

Междувременно прокурорът на духовния съд се провикна:

— Ако дяволът, който се е вселил в тази коза и е устоял досега на всички заклинания, упорствува в злодеянията си и продължава да заплашва с тях съда, предупреждаваме го, че ще бъдем принудени да искаме за него бесилка или клада.

Гренгоар се обля в студена пот. Шармолю взе от една маса баското дайре на циганката, поднесе го по особен начин на козичката и я попита:

— Колко е часът?

Козичката го погледна с умния си поглед, вдигна позлатеното си копитце и удари седем пъти. Беше действително седем часът. Тръпка на ужас пробягна из залата.

Гренгоар не можа да се сдържи.

— Тя се погубва! — извика високо той. — Нима не виждате, че не си дава сметка какво прави?

— Тихо, вие там, селяците в дъното на залата! — сопна се сърдито разсилният.

Посредством същите особени движения с дайрето Жак Шармолю успя да накара козичката да направи всички други различни номера — да каже деня, месеца и прочее, — на които нашият читател е бил вече свидетел. По силата на една оптическа измама, свойствена на съдебните следствия, същите зрители, които може би неведнъж бяха ръкопляскали по кръстопътищата на невинните хитрини на Джали, се ужасяваха от тях сега под сводовете на съдебната палата. Козичката беше несъмнено самият сатана.

Работата се влоши, когато кралският прокурор изпразни върху плочите на пода кожената торбичка, пълна с букви, която Джали носеше на шията си, и козичката състави с крачето си от пръснатата азбука съдбоносно име „Феб“. Магията, на която бе жертва капитанът, се стори на всички неопровержимо доказана, и в очите на присъствуващите циганката, прелестната танцьорка, която толкова пъти бе омайвала минувачите с миловидността си, се превърна в ужасна вещица.

Впрочем тя не даваше ни най-малък знак на живот. Нито изящните движения на Джали, нито заплахите на съда, нито глухите проклятия на слушателите, нищо не стигаше вече до съзнанието й.

За да я накарат да дойде на себе си, трябваше един сержант да я разтърси безмилостно, а председателят на съда да повиши тържествено глас:

— Девойко, вие сте от циганската раса, която открай време се занимава с магии. През нощта на 29, миналия месец, март, ведно с омагьосаната коза, подведена под отговорност в същото дело, и при съдействието на пъклените сили вие сте убили посредством магии и всевъзможни способи един капитан от кралските стрелци, Феб дьо Шатопер. Още ли отричате?

— О, ужас! — възкликна девойката, закривайки лице с ръце. — О, мой Феб! Та това е същински ад!

— Продължавате ли да отричате? — попита студено председателят.

— Да, отричам! — каза тя със зловещ глас и се изправи. Очите й хвърляха искри.

Председателят продължи невъзмутимо:

— Как обяснявате тогава фактите, които говорят против вас?

— Аз вече казах — отвърна тя с прекъснат от вълнение глас. — Не зная. Един свещеник. Един свещеник, когото не познавам. Прокълнат свещеник, който ме преследва.

— Точно така — поде съдията. — Монахът привидение. — О, господа съдии! Имайте милост! Аз съм само едно бедно момиче…

— От Египет — добави съдията.

Метр Жак Шармолю взе думата и каза благо:

— Като вземем предвид прискърбното упорство на обвиняемата, предлагам да бъде подложена на изтезание.

— Съдът е съгласен — заяви председателят. Нещастницата се разтрепера от глава до пети.

Тя стана въпреки това по заповед на стражата и се отправи с доста твърди стъпки към една малка вратичка. Жак Шармолю и членовете на духовния съд вървяха пред нея. Клетата циганка бе обградена от два реда стражи. Вратичката тутакси се отвори пред нея и после пак се затвори. Тя се стори на Гренгоар като страшна паст, която погълна девойката.

Когато циганката изчезна, в залата се разнесе жално блеене. Малката козичка плачеше.

Заседанието бе преустановено. Един от съветниците забеляза, че господа съдиите били уморени и ще стане много късно, ако чакат края на изтезанието, но председателят отговори, че съдията трябва да знае да се жертвува в името на своя дълг.

— Ах, гази омразна хубостница! — каза един стар съдия. — Защо трябваше да кара да я изтезават, преди да сме вечеряли!