Виктор Юго
Парижката Света Богородица (40)

II. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА ЗА ЕКЮТО, ПРЕВЪРНАТО В СУХО ЛИСТО

Неотлъчно обкръжена от зловещата си свита, Есмералда се изкачи и слезе по разни стълби из коридорите на съдебната палата, където беше толкова тъмно, че горяха свещи посред бял ден. Съдебните пристави я блъснаха в една зловеща стая. Това беше кръгло помещение в приземния етаж на една от дебелите кули, които и днес още стърчат над пласта модерни сгради, с които новият Париж е затрупал стария, тази гробница нямаше прозорци и единственият й отвор беше ниска, обкована в желязо тежка вратичка. В нея бе достатъчно светло. Сред дебелата стена бе издълбана пещ, в която гореше буен огън, чиито червени отблясъци изпълваха подземието и затъмняваха светлината на жалката свещ, закрепена в един ъгъл. Желязната решетка, служеща за вратичка на пещта, бе вдигната в тези момент и в отвора на пламтяща паст, ярко очертана върху тъмната стена, се виждаше само долният край на пречките й, напомнящи остри и редки черни зъби. Самата пещ пък напомняше приказен дракон, бълващ пламъци. На светлината на огъня затворничката видя навред из стаята, разни страшни уреди, за чиято употреба нямаше представа. По средата, върху съвсем ниско легло бе проснат кожен дюшек. Над него висеше каиш с тока, прикрепен за медна халка, захапана от зъбите на тъпоносо чудовище изваяно в центъра на свода. Клещи, щипци, широки, подобни на палешници железа бяха пъхнати в пещта и се нажежаваха едни връз други върху жаравата. Кървавите отблясъци на огъня осветяваха пръснатите из цялата стая какви ли не злокобни инструменти.

Тази преизподня носеше най-обикновеното име „стая за разпити“.

Пиера Тортьорю, заклетият палач, се беше отпуснал небрежно на дюшека. Помощниците му, две джуджета с квадратни лица, с кожени престилки и платнени панталони, обръщаха нажежените железа върху жаравата.

Клетата девойка напразно се опитваше да си вдъхне смелост. Още с влизането си в стаята тя бе обхваната от непреодолим ужас.

Стражите на съда застанаха от едната страна, а свещениците от духовния съд — от другата. В единия ъгъл имаше писалище, зад което седеше писар.

Метр Жак Шармолю се приближи до циганката със свойствената си блага усмивка.

— И така, скъпо дете, все още ли продължавате да отричате?

— Да — отвърна тя с угаснал вече глас.

— В такъв случай — поде Шармолю — ще ни бъде много неприятно, но ще трябва да ви разпитаме по-настойчиво, отколкото бихме желали. Благоволете да седнете на това легло. Метр Пиера, направете място на госпожицата и затворете вратата.

Пиера стана неохотно.

— Ако затворя вратата — каза той, — огънят ми ще угасне.

— Добре тогава, драги, оставете я отворена.

Есмералда обаче продължаваше да стои права. Това кожено легло, на което се бяха гърчили толкова клетници, беше зловещо. Обзета от смъртна уплаха, тя се вледени до мозъка на костите си. Стоеше, загубила ума и дума, извън себе си от ужас. По един знак на Шармолю двамата помощници я грабнаха и я поставиха да седне на леглото. Те не й причиниха никаква болка, но само при допира с тях и с кожения дюшек тя почувствува, че цялата й кръв се оттегля от сърцето й. Обходи с блуждаещ поглед стаята. Стори й се, че всички уродливи изтезателски уреди оживяват и се запътват към нея от всички страни, за да запъплят по тялото й, да я захапят и защипят. В сравнение с инструментите, които бе виждала дотогава, те бяха като прилепи, стоножки и паяци сред птици и други насекоми.

— Къде е лекарят? — попита Шармолю.

— Тук съм — отвърна една черна роба, която девойката не беше още забелязала.

По тялото й полазиха тръпки.

— Госпожице — прозвуча отново престорено благият глас на прокурора от духовния съд, — за трети път ви питам, продължавате ли да отричате престъплението, в което сте обвинена?

Този път тя само кимна отрицателно с глава. Гласът й измени.

— Отричате? — каза Жак Шармолю. — Е, няма що, много ми е неприятно, но ще трябва в такъв случай да изпълня служебния си дълг.

— Господин кралски прокурор — каза грубо Пиера, — с какво ще започнем?

Шармолю се поколеба за миг, озадачен като поет, който търси рима.

— С ботинката.

Злочестата девойка се почувствува така напълно изоставена от бога и от хората, че склони глава на гърдите, безжизнена и съвършено отпаднала.

Палачът и лекарят пристъпиха едновременно към нея. В същото време двамата помощници почнаха да ровят в отвратителния си арсенал.

При дрънкането на зловещите железа нещастното дете трепна като мъртва жаба, през която прокарват ток.

— О! — прошепна тя тъй тихо, че никой не я чу. — О, мой Феб!

После пак застина, неподвижна и безмълвна като мрамор. Тази гледка би трогнала всяко друго, само не съдийско сърце. Като че ли сам сатаната разпитваше под кървавочервения вход на ада една злочеста грешна душа. Нима в нещастното тяло на това нежно и крехко създание щеше да се впие зловещият мравуняк от триони, колела, триножници, нима то щеше да бъде предоставено на клещите и на грубите лапи на палачите? Клето просено зрънце, което човешкото правосъдие се готвеше да смели под чудовищните воденични камъни на своята инквизиция.

През това време мазолестите ръце на помощниците на Пиера Тортьорю разголиха грубо прелестното краче с изящен глезен, което толкова пъти бе омайвало хората по кръстопътищата на Париж със своята хубост и грация.

— Жалко — промълви палачът, разглеждайки неговите изящни и нежни очертания.

Ако архидяконът присъствуваше, той сигурно щеше да си спомни в този миг своя символ за паяка и мухата. Скоро злочестата девойка видя през спусналата се пред очите й мъгла, приближаващата се ботинка. Обкованите с желязо дъски пристегнаха крака й и той изчезна под страшния уред. Тогава ужасът я накара да се опомни.

— Махнете това ужасно нещо! — извика тя буйно и се изправи цяла разрошена. — Милост!

Девойката понечи да стане от леглото, за да се хвърли в краката на кралския прокурор, но кракът й бе приклещен в тежкия уред от дъбови дъски с желязна обковка и тя падна отмаляла над ботинката, като пчела с оловни крила.

По знак на Шармолю отново я положиха на леглото и две грамадни ръце прикрепиха на нежната й талия каиша, който висеше от свода.

— За последен път ви питам, признавате ли деянията, в които сте обвинена? — попита Шармолю с все същото невъзмутимо добродушие.

— Невинна съм.

— Тогава, госпожице, как обяснявате обстоятелствата, които ви уличават?

— Уви, монсеньор, и аз не зная!

— Значи отричате?

— Всичко!

— Почвайте! — каза Шармолю на Пиера.

Пиера обърна ръчката на скрипеца, ботинката се затегна и нещастницата нададе писък, какъвто нито един човешки език не е в състояние да изрази.

— Спрете — каза Шармолю на Пиера. — Признавате ли? — обърна се той към египтянката.

— Всичко! — извика злочестата девойка. — Признавам! Признавам! Милост!

Тя не беше проверила силите си, когато реши да се подложи на изтезанието. Бедно дете, чийто живот до този момент бе тъй безгрижен, тъй сладък, тъй приятен! Първата болка го сломи.

— Човеколюбието ме принуждава да ви кажа — забеляза кралският прокурор, — че след това признание ви очаква смърт.

— Тя ми е едничката надежда! — прошепна девойката и падна примряла върху коженото легло, превита на две, увиснала на ремъка, закопчан на гърдите й.

— Хайде, хубавице моя, съвземете се малко — каза метр Пиера и я повдигна. — Приличате на златния овен, който виси на шията на Бургундския херцог.

Жак Шармолю повиши глас:

— Писарю, пишете! Циганска девойко, признавате ли участието си в дяволските трапези, оргии и магии ведно със зли духове, вещици и вампири? Отговорете!

— Да — каза тя тъй тихо, че думите й се сляха с диханието й.

— Признавате ли, че сте виждали овена, който се появява в облаците по заповед на Велзевул, за да свика демонското сборище, и който е видим само за магьосниците?

— Да.

— Признавате ли, че сте се покланяли на главите на Бафомет, тези отвратителни идоли на тамплиерите?

— Да.

— Че сте били в постоянно сношение с дявола посредством една вярна коза, също привлечена в процеса?

— Да.

— Признавате ли най-сетне, че с помощта на демона и на призрака, наричан от простолюдието монаха привидение, сте ранили и убили през нощта на двадесет и девети март един капитан на име Феб дьо Шатопер?

Тя вдигна към съдията големите си, безизразни очи и отвърна сякаш машинално, без да трепне, нито да се запъне:

— Да.

Явно беше, че всичко в нея бе скършено.

— Пишете, писарю! — каза Шармолю. После той се обърна към изтезателите.

— Отвържете затворничката и я върнете в залата. Когато „събуха“ обвиняемата, кралският прокурор при духовния съд разгледа крака й, още изтръпнал от болката.

— Няма нищо страшно! — каза той. — Извикахте навреме. Пак ще можете да танцувате, хубавице!

После той се обърна към колегите си от духовния съд:

— Най-сетне правосъдието откри истината! Какво облекчение, господа! Госпожицата трябва да признае, че се отнесохме към нея с възможно най-голяма мекост.