Виктор Юго
Парижката Света Богородица (13)

V. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА НЕУДОБСТВАТА

Съвсем замаян от падането, Гренгоар лежеше върху паважа пред пресветата Богородица на ъгъла. Малко по малко той дойде на себе си. Първите няколко минути бе в плен на сладък полусън, в който безплътните образи на циганката и козичката се преплитаха с тежкия юмрук на Квазимодо. Това състояние не продължи дълго. Доста остро усещане на студ в тази част на тялото му, която беше в допир с паважа го разсъни напълно. Съзнанието му се избистри.

„Защо ли ми е така студено?“ — запита се внезапно той. И чак тогава забеляза, че лежеше, кажи-речи, в уличната вада.

— Дявол да го вземе този гърбав циклоп! — процеди през зъби поетът и се опита да стане. Но беше толкова зашеметен и разнебитен от падането, че не можа да помръдне. Впрочем нали можеше да движи ръката си. Той си запуши носа и се примири.

„Парижката кал — помисли си Гренгоар, твърдо убеден, че тази вада щеше да му послужи за постеля, «а какво друго можеш да сториш в постеля, освен да мислиш?»^[1], — парижката кал е особено зловонна. Тя съдържа навярно голямо количество изпаряващи се азотни соли. Такова е впрочем и мнението на Никола Фламел и другите херметици^[2]…“

Думата „херметици“ го наведе тутакси на мисълта за архидякона Клод Фроло. Той си припомни насилствената сцена, на която бе свидетел, спомни си, че циганката се бореше с двама мъже, че Квазимодо имаше и другар, и мрачното, високомерно лице на архидякона се мярна смътно в паметта му.

„Просто невероятно!“ — помисли си Гренгоар и се зае да сглоби с разполагащите данни върху тази основа фантастичната сграда на хипотезите — картонения замък на философите. После се върна внезапно към действителността и възкликна:

— И таз добра! Та аз се вледених!

Мястото наистина ставаше все по-непоносимо. Всяка молекула вода от вадата отнемаше по една молекула топлина, излъчваща се от кръста на Гренгоар, и по съвсем неприятен за него начин температурата на тялото му и температурата на вадата бяха почнали да се изравняват.

Ненадейно го сполетя нова беда.

Група деца, босоноги диванета, които открай време скитат по парижките улици под безсмъртното прозвище „гамени“ и които в детството ни са ни замервали безразборно с камъни всяка вечер на излизане от училище само защото панталонките ни не са били окъсани, такъв един рояк малки обесници се втурна със смях и крясъци към кръстопътя, където лежеше Гренгоар, без да ги е грижа за спокойствието на съседите. Те влачеха някакъв безформен чувал и можеха да събудят дори мъртвите само с тропота на дървените си обувки. Гренгоар, който още не беше съвсем мъртъв, се привдигна.

— Ей, Енкен Дандеш! Хей, Жеан Пенсбурд! — деряха се с все гърло хлапетиите. — Старият Йосташ Мубон, търговецът на железарии от ъгъла на улицата, умря. Взехме му сламеника, за да накладем празничен огън. Нали днес е празникът на фламандците!

И те хвърлиха сламата точно върху Гренгоар. Бяха се приближили до него, без да го забележат. Един от тях взе стиска слама и отиде да я запали от кандилото на пречистата Дева.

— Господи помилуй! — промълви недоволно Гренгоар. — Дали пък сега няма да ми стане прекалено жежко?

Критична минута. Той се видя заклещен между огъня и водата. Гренгоар направи нечовешко усилие, за да се спаси, също като фалшификатор на пари, когото се канят да хвърлят във вряща вода. Той се изправи, метна сламеника върху гаменчетата и побягна.

— Света Богородичке! — развикаха се децата. — Железарят вампиряса!

И се втурнаха ма обратната страна.

Сламата остана господар на бойното поле. Белфоре, отец Льо Жуж и Корозе твърдят, че на другия ден тя била събрана много тържествено от духовенството в квартала и отнесена в ризницата на църквата „Сент-Опортюн“, чийто клисар чак до 1789 година си изкарвал хубавичък доход от това голямо чудо на статуята на Богородицата от улица „Моконсей“. В паметната нощ на шести срещу седми януари 1482 година тази статуя само с присъствието си бе освободила душата на покойния Йосташ Мубон, който я скрил хитро в последния си час в своя сламеник, за да измами дявола.