Фирдоуси
Шах-наме (137)

Зал узнава за смъртта на Рустам и Заваре

Един от тях по чудо не умря;

на кон, пеша в Забул се той добра.

И падна пред бащата в скръб голяма:

„Загина твоят син във вража яма —

и Заваре, и целият отряд…

Предателство! Аз сам поех назад.“

Заплакаха в Забул с тъги безмерни,

проклинайки изменниците черни.

Разкъса Зал кафтана от брокат,

със пепел се посипа и нерад

зави: „Какво със мен — бащата — стана?

Не плащ копринен — дайте ми савана!

Рустаме мой! О, слоне вездесъщ!

О, Заваре! Ти, драконе, могъщ!

Да е проклет навеки тук и горе

тоз, що изтръгна ствола ни из корен!

Как можех да допусна, че Шагад

ще крие мъст, и то към своя брат!

Не помни никой в цялата вселена

лъвът да е загинал от хиена.

И от лисица… Как можа Рустам

на думите им да повярва там?

Защо не сложих кости във земята!

Защо ли надживях така децата!

Защо живея още? Кой филиз

ще се превърне утре в кипарис?

Къде сте, синове, край мен до вчера!

Извикайте, за миг ще ви намеря!“

Войска със Фарамарз изпрати Зал,

да отмъсти в Кабулистан без жал

и да докара тук Рустам мъртвеца,

що беше се завръщал все с венеца

на славата, а днес лежеше ням.

Сина му не намери никой там,

пред страх от мъст за този, що убиха,

кабулците в пустинята се скриха.

Витязът млад излезе край града;

видя за миг на ямите пръстта,

отсякоха сандалови дървета,

сковаха скели, пуснаха въжета.

И Фарамарз — синът-сирак — едвам

от ямата извади с плач Рустам.

Извика, падна със сърце замряло,

щом зърна в рани царственото тяло.

Да ги зашият заповяда той.

Да го умият заповяда той.

Напръска го със камфор и шафран

и го прекади с амбра и тамян.

С балсам поля китайската коприна,

пови със нея бавно исполина,

дочувайки глух плач и от войската,

когато му покриваше брадата.

На два престола той не се побра,

че бе чинар от царствена гора.

От черен абанос ковчегът беше,

в резба изкусна целият блестеше,

и с чудна амбра, мускус и смоли

замазаха му всичките ъгли.

Изваден бе сред мъката жестока

и Заваре от ямата дълбока.

Умиха го, повиха го в атлаз

и до Рустам го сложиха тогаз.

А след това в гората с болка люта

нарязаха дъски за два табута.

И от Кабул до горд Забулистан

се вдигна стон, заплака цял Систан.

Припадаха край пътя всички хора,

разбрали за смъртта и за позора.

Прославените храбреци на шаха

ковчезите на рамена крепяха.

Два дни на път не ги свалиха те,

долавяйки как мъката расте.

Ридаеха полета и долини,

ридаеха и небесата сини.

Скъп мавзолей за славния юнак

издигнаха до облаците чак,

с венци от злато, с пламък изумруден,

где спеше той съня си непробуден.

През тези дни ридаеха навред,

че всеки бе от мъката обзет.

А розите навън цъфтяха вече.

Пристигаха с букети отдалече

иранците и плачеха със вик:

„Юнако славен, ти бе най-велик!

Сега безгрижно кой ли ще пирува?

И от кого врагът ще се страхува?

Ръката, що ни радваше със дар,

изстина. Догоря и твойта жар.

И нека да приеме бог накрая

най-чистозвездната душа във рая!“

Щом край Рустам се извървя народа,

затвориха и заковаха входа.

Зазидаха и Рахш с последен стон,

изсекли в камъка — юнак на кон.

А, ти! Какво очакваш от небето?

Върви и се повтаря битието.

Да бъде от желязо твоят стан,

ще те прекърши злият Ахриман.

И затова — твори добро, сърдечен,

за да постигнеш утре рая вечен.