Фирдоуси
Шах-наме (130)

Бижан узнава за пристигането на Рустам

Пристигна тя до царския затвор,

наведе се над малкия отвор

и бързо спусна Маниже бохчата

на този, който носеше в душата.

Бижан бе изненадан и печален,

гласът му идеше унил и жален:

„Любима, откъде пристигаш ти?

Кой иска с таз храна да ме свести?

За твойта мъка станах аз причина

и по-добре ще е, ако загина!“

А Маниже: „Търговец от Иран

с кервана свой пристигна във Хотан.

Докара той рубини и ахати,

килими и коприни, и брокати,

че мъдър е, веднага се познава —

каквито искаш бисери, продава.

Човечен е, изглежда вече стар,

той край двореца построи пазар.

И сам ми даде блюдото вълшебно

и рече свято: «То ще е потребно

за твоя изгладнял страдалец млад,

щом иска още — пак тръгни назад.»

Бижан разчупи питата заветна

и сякаш пред очите му просветна.

Разтроши той и птицата варена —

и засия тъмницата стъмена,

че пръстен чуден се търколи там,

на който бе написано «Рустам»

със нежни букви, тънки като косъм.

Витязът беше като омагьосан:

дървото на света ли се разлисти,

или изгряха поривите чисти!

И се разнесе смях щастлив и громък,

ликуваше затвореният момък.

Побърка ли се изведнъж Бижан?

Та кой така се смее окован?

И Маниже реши: «Безумец само

така се смее в злото най-голямо.»

Попита тя: «Какъв е този смях?

Така да се държиш — това е грях!

Как може да се смееш в този трап?

Или забрави за Афрасиаб?

Кажи ми ти, дали пък не видя

на хоризонта радостна звезда?»

Бижан отвърна: «Всичко ще премине!

Иранският витяз не ще загине!

И ако ти сега се закълнеш,

че няма тайната да издадеш

и да ме хвърлиш във беди отново —

ще ти разкрие всичко мойто слово.

Известно е, че женската уста

не се затваря, не търпи юзда.»

Обидена княгинята изрече:

«Как туй да понеса? Не мога вече!

Защо ме мъчи още този свод?

Скръбта ми няма край, не виждам брод.

Аз ти отдадох всичко съкровено,

а ти все още се съмняваш в мене!

Роднините, баща ми, цял Туран

с презрение ме гледат за Бижан.

Венец от злато имах аз по-рано,

но зарад теб бе всичко поругано.

На тебе се надявах само аз —

но виждам, нямам нищо в този час.

О, боже, що ми повече остава:

Бижан във любовта ми се съмнява!»

«Така е, мила — рече той смутен, —

изгуби всичко ти заради мен.

Но всичко дава бог и бог го взима!

Сега ме чуй, страдалчице-любима:

в тъмницата изгубих своя ум,

ала със теб ме чака светъл друм.

О, този стар търговец на ахати,

що със храната чудна те изпрати,

е тук — да ме изтръгне от смъртта,

а всичко друго там е в хитростта.

Навярно бог над мен се е смилил —

и пак ще ми възвърне свода мил.

И ти, от грижите освободена,

ще се смириш с душа успокоена.

Иди и му кажи със радост плаха:

„Юнако! О, приятелю на шаха!

Бижан ти само можеш да спасиш.

Не си ли ти героя с коня риж?“»

Политна тя с поръка от витяза;

Рустам намери, всичко му разказа.

Разбрал, че във тъмницата Бижан

със нея споделил е тоя план,

че ден и нощ в неволя твърдо чака

ръка да му протегне някой в мрака —

той рече: «О, незнайна красота,

да бъде вечна в тебе любовта!

Ти за Бижан изпита много мъка,

повехна твойта младост във разлъка.

Кажи му ти: „Тъй бог е наредил,

владетелят на Рахш се е явил.

С добри дела той беше увенчан

в Забулистан, в Иран и във Туран.“

Но тайната със него споделила,

бъди все тъй внимателна и мила.

Дърва ти много струпай на грамада

и през нощта ги запали на клада.»“

Сияеха над нея висините,

изсъхнаха сълзите по скалите.

И тя със трепет полетя назад,

където той лежеше като в ад.

И рече нежно на Бижан: "До дума

изслуша ме Рустам и тъй продума:

"Рустам стои пред тебе в този час,

Бижан когото е зовял на глас.

А ти защо така скърбиш горчиво,

и гаснеш в нищетата мълчаливо —

кажи му: „Няма да изгниеш в гроба,

че като тигри ний горим от злоба.

Сега, когато те намерих тук,

от меча ми ще се отрони звук.

В земята ноктите си ще наточа,

ще хвърля камъка, при теб ще скоча.“

И още: „Щом нощта, подобно звяр,

се отърве от слънчевата жар —

огромен огън запали в простора,

за да не сбъркам пътя към затвора.“„“

От думите, що чу Бижан в тъмата,

по-радостно му стана на душата.

И към небето той нададе вик:

„О, всепрощаващ истински съдник!

Ти ми помогна тук да оживея.

Със праведна стрела срази злодея,

от подлеците с щит ме защити,

че колко аз се мъчех — знаеш ти.

Навярно ще се върна в края роден

и ще се видя най-подир свободен…

А ти, любима, планина от скръб

понесе зарад мен на своя гръб.

Отдаде ми сърцето си, душата

и най-последна стана на земята.

Заради мен остана без дворец,

без майка и баща, престол, венец.

Но ако аз от тази паст изляза

и видя пак на свода син елмаза —

ще правя туй, което каже бог,

ще вляза смело в боя най-жесток

и ще ти служа като шах достоен,

под сянката на любовта спокоен.

Вдигни отново тежкия товар,

но знай — сърцето ми ще имаш в дар.“

… Тя се запъти за дърва в гората,

пращяха сухо клони в тишината.

Бе още ясен слънчевият свод,

но сенките извиха хоровод.

До хоризонта слънцето достигна.

Войската на нощта напред се вдигна.

И сякаш че вселената безкрайна

се преобърна и превърна в тайна.

Подгонен бе денят от мрака чер,

остана само лунният фенер.

Проблесна огън в нощната мъгла

и запламтя нощта като смола.

В миг — звън — не бе ли чаша медна?

Или пък Рахш се носеше победно!