Фирдоуси
Шах-наме (70)

Сиявуш невредим преминава през огъня

Не стихваше скръбта у властелина

за Сиявуш и чудната царкиня.

„Ако един от тях потъне в срам,

с нечут позор ще се покрия сам,

че тя ми е жена, а той — мой син,

но аз не виждам изход ни един.

И затова от пламналата клада

аз ще очаквам своята отрада.

Така е казал тук мъдрецът стар:

Тоз, който се съмнява — не е цар…“

От трона Кей-Кавус ядосан стана,

да се намерят — каза — сто кервана.

И рижите камили с дар голям

да тръгнат през пустините насам!

Започна да израства сред полето

камара от дървета до небето;

и можеше да се съгледа тя

дори от най-далечните места,

но шаха вече бе лишен от сили

в страданието по сърцата мили.

И затова, мой сине, запомни:

бъди далеч от хитрите жени.

Жени се само в оня миг, когато

намериш с трепет в пясъците злато…

Камара — не, — две планини стояха

пред хората изтръпнали, пред шаха.

А между тях — бял път, попаднал в здрач,

достатъчен да се провре ездач.

По волята на Кей-Кавус с нефт черен

поляха всичко и след знака верен

стотици факли лумнаха отвред.

От дим и огън сводът бе обзет.

Денят изчезна в огнени езици,

които полетяха като птици,

подгонени от воя нетърпим

на всички там, потънали сред дим.

Тогава се яви юнакът млад,

с шлем — чисто злато, и със дух крилат,

във бели дрехи, бодър и чудесен,

с надежди пълен, от мечти понесен.

И всеки в този миг позна скръбта,

че беше той венец на младостта.

Със камфор се посипа тих витяза,

като пред обред — нищо там не каза,

че сякаш не във пламналия зной,

а в рая щеше да замине той.

И конят вран тъй риеше земята,

че облак прах закриваше луната.

Спря Сиявуш до бащиния трон,

направи най-признателен поклон,

а шахът се смути от срам и даже

поиска нещо нежно да му каже.

Но Сиявуш отвърна: „Не тъжи!

Пред всеки път предначертан лежи!

Когато днес над мен плющи позора —

да видим бог какво ще отговори!

Ако съм прав — ще бъда аз спасен,

ако ли не — да прави всичко с мен.

Но аз му вярвам, че — благочестив —

през огъня ще ме запази жив.“

И пред самите пламъци витяза

към бог Яздан такива думи каза:

„О, дай ми да премина жив и здрав,

спаси ме ти от бащиния гняв!“

Юздата златна Сиявуш отпусна

и конят като дим напред се спусна.

Градът изтръпна. Литна вой. Нечут

бе този миг, изпълнен с гняв и смут,

долитнали до Судабе на тропа;

и огъня щом зърна от балкона,

тя — бясна, отмъстителна и зла —

на Сиявуш смърт страшна пожела.

А хората поглеждаха към шаха

и думи най-ненавистни мълвяха.

През огъня летеше вихрогон

сам Сиявуш и неговият кон!

Стена от огън светеше, където

изчезнаха и конят, и момчето.

Замряха всички, беше тежък час:

ще се провре ли младия витяз

през ада? Но подобно цвят в степта,

излезе той с усмивка на уста

сред шепота: „Спаси се от бедата,

преминал пламъците на съдбата!“

И сякаш в този миг бе свеж жасмин

иранският преславен властелин,

загледан в Сиявуш, родил се дважди,

наметнат с влажен плащ, покрит от сажди.

Така, когато заповяда бог,

разцъфва чудно този свят широк.

По-ярко сякаш слънцето засвети.

Иранците ликуваха, обзети

от чувство да го наградят с пари.

И много злато пътя му покри.

Празнуваше там всеки, който може

да падне пред твореца с думи: „Боже,

остана жив сред живите синът,

защото справедлив е твоят съд!“

Ала заплака Судабе отново

и беше ядно тъжното й слово,

но Сиявуш пред Кей-Кавус се спря,

цял, непокътнат, свеж като зора.

От коня слезе мигновено шаха,

дружините зад него замълчаха.

И пред баща си славния витяз

отрони във поклон синовен глас:

„Преминах жив през пламналата клада

и нека моят враг сега да страда!“

Тъй отговори шахът: „Сине мой,

ти си велик и с радости — безброй!

Поклон пред тази, що те е родила

с такава красота и шахска сила!“

Кавус прегърна здраво своя син

през сълзи и с молба да му прости.

А след това във царския дворец

положи кеянидскня венец,

поръча вино, да прозвънне саза

и песни да се пеят за витяза.

Три дена сред красавици и мир

забрави всичко шахът в този пир.