Фирдоуси
Шах-наме (7)

Шах Менучер узнава за Сам и Зал и ги кани в двореца

И скоро шахът на Иран узна

как Сам в онази стръмна висина

откри сина си; и ръце разтвори

към бог похвални думи да повтори,

че двама синове му беше дал

и всеки бе от хубост засиял.

Зерасп бе смел, витяз бе и Новзар,

със чест и разум и пред млад, и стар.

Новзар повика той сега пред трона,

поръча му да оседлае коня

и да отиде при юнака Сам,

сина му славен да погледне там;

по царски да го поздрави, прегърне

и на бащата милостта да върне:

с молба — да дойде в шахския дворец

и да разкаже старият храбрец

за своя син; и пак в Забулистан

да се завърне войнът увенчан.

Новзар за миг изчезна в прахоляка

към областта васална на юнака.

Той го посрещна със душа честита,

прегърна го, за своя шах попита,

за славните велможи на Иран —

бе разговорът от сърце желан.

Чул след това за волята на шаха,

усети Сам в сърцето радост плаха,

привърши бързо своите дела

и сякаш че понесен от крила —

с Новзар пое на път към Менучер,

след тях на слон потегли и Зал-Зер.

Пред столицата чакаше войската,

че тъй бе казал шахът на страната.

Щом стяга на Каве се мярна там,

пеша към своя шах се спусна Сам,

целуна пред нозете му прахта

и каза: „Вечен да си ти в света!“

Но шахът му посочи коня вран.

И тъй в двореца влезе със Дастан,

след Менучер и неговия син,

днес — княз, а утре — славен властелин.

Възложил кеянидската корона,

възлезе Менучер честит на трона.

От две страни той беше обграден

от Сам и пълководеца Карен.

Но ето че красив, невероятен,

с венец рубинен и със жезъл златен

доведоха пред Менучер и Зал:

бе чуден този момък засиял

и премогъщ, какъвто в този свят

оставаше до днеска непознат.

Тогава шахът каза милостив:

„Бъди към него, Саме, справедлив.

Да не изпита мъка и тревога,

почитай го със почитта към бога,

че както виждам — ще е смел боец,

достоен мъж, а в мислите — мъдрец.

И научи го смело да воюва,

и как с мъжете славно да пирува.

Щом само във гнездото е живял,

света сега да опознае Зал.“

И Сам разказа, спомняйки си бледен,

как беше той от Ахриман подведен

сина си да захвърли; как орела

го е понесъл в миг като газела,

и как и със какво е хранен там —

на шаха всичко тъй разказа Сам:

„От много време шеташе мълвата

за Зал и за Симург, за планината.

Единствено покорен на Яздан,

напуснах аз двореца осиян.

И тръгнах към Елбурз, облегнал рамо

на облаците в стадото голямо.

Видях гнездо върху самия връх,

да го достигне — няма никой дъх.

Видях и Зал сред малките орлета,

ще кажеш, че са с него те близнета.

Намерил Зал под синия покров,

в сърцето си усетих аз любов.

Но колкото и да стоях тревожно —

да се кача там беше невъзможно.

И всичко бе за мене като сън,

а мъката бодеше, сякаш — трън.

— Всевишни боже! — паднах на колене. —

Всеправедни, към тебе всичко стене.

По своя воля свода ти въртиш:

и благодатен над света стоиш.

Разкаян, грешникът пред теб се свежда,

да го изпълниш с радост и надежда.

На милостта ти се надявам аз,

спасението е във твойта власт.

Там, момъкът, израснал под крилото

на птицата — от мен изпитал злото, —

що роден дом под небесата сини

гнездото бе му толкова години,

е моят син; върни ми го или

ме отнеси в небесните мъгли!

Не ме наказвай, боже, за злината,

и вечно ще те славя аз в душата.

Такава беше към Яздан молбата;

и беше чут наистина бащата.

Могъщият Симург криле разпери,

при Зал в гнездото мигом се намери.

Пак се издигна като облак цял

и с ноктите си ми донесе Зал.

То сякаш че на мускус замириса,

учудена, душата ми се слиса.

Но скоро се ОГЛЕДАХ, звездочел,

с любов към Зал, към чудния орел,

че той като кърмилница велика

запали пак на моя ден светлика.

Прославих го от оня стръмен склон,

наведох се в признателен поклон.

Сина ми той остави и отново

нагоре литна със сърце орлово.

И ето го пред тебе моят син,

що ме избави от скръбта-пелин.“