Фирдоуси
Шах-наме (11)

Рудабе узнава от баща си за Зал и се влюбва във витяза. Тя се съветва с робините

Веднъж, когато разцъфтя зората,

Мехраб се вдигна с трепет във душата.

И щом навлезе в женския покой,

там сякаш две слънца съгледа той:

съпругата Синдохт едното бе,

до него — дъщеря му Рудабе.

Като градина пролетна цъфтяха,

тъй ненагледни и уханни бяха.

И пак благодари на бог бащата,

че несравнима беше дъщерята.

Топола съща под луна през май;

коси — вълни, що обещават рай.

Елмаз и сърма върху плът — мимоза,

и взор, по-мамещ и от райска роза.

Синдохт отвори устни, сякаш лал,

и го попита трепетно за Зал:

„Да те отмине болка и несгода —

ала кажи какво видя под свода?

Какъв е там младежът вихрогон?

Гнездо ли търси, или чака трон?

На хората ли, побелял, прилича?

Мъжествен ли е? И какво обича?“

Отвърна той на своята жена:

„Топола стройна, с лик като луна!

До днеска не открих в земята моя

витяз, що би го победил във боя.

И по рисунките на някой храм

не ще съзреш такъв ездач голям.

Бих то сравнил със лъв, със слон и ведър,

той като нилската вълна е щедър.

На пир край него златото тече,

но в битката безброй глави сече.

Лицето му сияе озарено:

от младостта му то е вдъхновено.

Във боя — бих го приравнил със кита

и като дракон с коня си налита.

И кървави реки пролива в сеч,

че несравним е неговият меч.

Единствен недостатък е косата,

що — бяла — озарява небесата.

Но тя е сякаш само за добро,

пред погледа блести като сребро.“

Щом Рудабе чу тези думи-жар,

лицето и припламна като нар.

Сърцето и заби. Излезе вън…

И зарад Зал забрави хляб и сън.

Страстта и в нея разума помете,

по-други сякаш бяха цветовете.

И затова мъдрецът се цени:

„За мъж не говорете пред жени,

че само звук да ги обжари млади

и те ще изгорят като на клади.“

Тя имаше в двореца пет робини,

приятелки и бяха, и слугини.

И ето Рудабе какво им рече:

„Не мога тайната да крия вече.

Един ли път в минути на тъга

вий нежно ми протягахте ръка.

Сега внимавайте добре в словата

и мъките разсейте във душата!

Изгарям аз, усетих любовта,

бушува страшно в мойта кръв страстта.

И някаква тъга по Зал пламти;

наяве виждам чудните черти,

що разгоряха в мене оня пламък,

що може да стопи дори и камък.

От дън душа ви моля, помогнете,

от бездната на ада ме спасете.

И знайте, че единствено на вас

в скръбта се доверява моят глас.“

Робините я слушаха тревожно:

за тях това бе просто невъзможно!

И гневно тези дяволици пет

отвърнаха, не беше то съвет:

„О, красота, владетелко преславна!

По хубост в този свят не знаеш равна.

От Чин до Хинд говорят всеки час

за тази, що блести като елмаз.

Не знае никой даже и топола

от теб по-стройна, слънце за престола.

По твойто име и по твоя ум

князе въздишат в Май, царе във Рум.

Ти своя дом ли искаш да посрамиш?

Или от глупост себе си да мамиш?

Та този ли, що бе презрян от Сам —

ти искаш да прегърнеш тук без срам?

Къде израсна той — в гнездото диво;

и всеки с пръст го сочи мълчаливо.

Та кой е раждан със коса такава —

и род такъв ли трябва да създава?

Старчок ли беловлас сега ще гали

това, що шахове не са мечтали.

Отвсякъде към теб валят молбите,

ти би била украса за дворците.

Дори със своя образ на луна,

на слънцето би станала жена!“

Внимателно, докрай ги слуша тя,

ала във гняв се разгоря жарта.

Отвърна се, усетила досада,

сурова — бе готова да напада;

посърна в сянка чудният и лик,

от устните и се изтръгна вик:

„Без смисъл всички тези думи бяха,

напразно край ушите ми шумяха.

Каква ли полза от луната има,

ако се гуши в облака незрима!

Не корена ни мами, не пръстта,

омайва ни на розата цвета.

И тоз, що се лекува със оцет,

не се нуждае даже и от мед.

Не искам аз ни кесар, ни хакан,

ни шах, що разполага с цял Иран.

Синът на Сам в душата ми витае:

могъщ, прекрасен, умен… И това е.

Наричайте го див и белоглав,

но той за мен е момък величав.

За други аз да слушам — не желая,

да имат, ако искат, даже рая!

Без да го видя — аз му се обричам,

за всичко, що дочух, го аз обичам.

И не с лице, със своя кичур бял —

с достойнствата си ме е завладял!“

Робините смутено в куп мълчаха,

горчивата и мъка те разбраха

и казаха: „Княгиньо, не тъжи,

а само верен път ни покажи.

След думите ти ние сме готови

да скъсаме душевните окови.“

Обади се една: „О, кипарис,

над нас да свети твоят образ чист!

Да не узнае никой твойта тайна.

А всичко друго — в любовта безкрайна

е наше дело: път ще се намери,

ще станем ний вълшебници и пери.

Ще литнем като птици в небесата,

като сърни ще идем в планината,

но пак ще спре девицата-луна

пред тоз, що има чудо рамена.“

Княгинята в нов трепет се запали

и промълви със устните-корали:

„Щом претвориш сърдечните мечти,

дърво високо ще отгледаш ти,

где твоят разум ще бере с години

сапфири, хиацинти, корналини!“