Фирдоуси
Шах-наме (57)

Майката узнава за смъртта на Сухраб

И над Туран бе денонощен воя

за кървавата гибел на героя!

Ридаеше дори самият цар.

А новината пламна като жар

у Тахмине, че тя разбра горката

синът й как е паднал от бащата.

От скръб по своя несравним витяз

разкъса тя красивия атлаз

на своя царствен шал и скъпа дреха;

в гласа й тъжен нямаше утеха —

и кръв наместо сълзи за смъртта

проливаше опечалена тя.

Ту падаше, ту ставаше с вик морен,

ту скубеше косите си из корен

и късаше месата си без страх,

и ръсеше главата си със прах.

Във огъня, край нея в миг накладен,

изгаряше тя с порив безпощаден

къдриците си с вик: „О, мой живот!

Къде сега лежиш под този свод?

С очи открити и със мисъл вечна

очаквах да пристигне вест сърдечна

за тебе и Рустам. И всеки ден

гадаех скришом, с поглед устремен,

и вече виждах как назад с баща си

се връщаш ти най-радостен в дома си…

Отгде да знаех, че внезапно сам

ще те убие сред степта Рустам!

Над твойта гръд и белоснежна кожа

с ръка могъща той насочи ножа,

без да усети нито капка жал

от туй, че той живота ти е дал!

А как изгарях аз по теб тревожна,

бе всяка нощ от хубост невъзможна,

но ти потъна в кървав плащ невям,

наместо да си в плаща на Рустам!

Кого сега с любов да прилаская

и кой ще чуе мойта скръб — не зная.

Кого да чакам в тази пуста степ?

Кой вече ще ме радва — вместо теб?

Звездице моя! Разцъфтял без злоба —

двореца царски ти смени със гроба.

Баща ти бе за теб надежда мила,

но всичко вече е една могила.

С надежда пълен, ти умря унил,

че с гняв — не с ласки, бог те бе дарил.

Защо, преди Рустам да вдигне ножа,

не пламна мигом в теб искрица божа

и ти не му показа, възгордян,

рубините на твоя талисман?

Ти чуваш ли — защо не му показа

рубините — и мен с това наказа?

Отиде си, а ме остави в плен.

И как ли ще завърши моя ден!

О, за какво ли в оня миг съдбовен

до теб не тръгнах с пламъка синовен!

Рустам навярно щеше отдалеч

да ме познае в миг и с блага реч

във ножницата своя нож да скрие

и нямаше сина си да убие!“

Тя плачеше и своята глава

държеше с длани, че не бе това

обикновена мъка поднебесна;

изгря във всеки взор роса злочестна

и от скръбта безкрайна Тахмине

наведе до земята рамене —

безкръвна, неподвижна, побеляла:

навеки сякаш беше тя заспала.

Но щом се посъвзе, със нова мощ

заплака пак над своя жребий лош.

Когато зърна на Сухраб венеца,

сърцето й се сви и тя в двореца

пред трона падна като пред олтар,

ридаейки: „О, строен мой чинар!“

Доведоха й с трепет коня боен,

що в много битки бе летял спокоен,

и тя за шията го приласка,

и всеки в миг припадна от тъга,

че гривата му милваше горката,

че плачеше безумно на земята,

но сили пак намерила едвам,

копитата му да целуне там.

Донесоха й плаща на витяза —

тя сякаш че сина си забеляза.

Донесоха й бронята, колчана,

лъка, юздата, още — боздугана

и бойния му щит — и с него тя

започна да се удря сред скръбта.

Тя ласото му галеше омайно,

в ръцете й то сякаш бе безкрайно,

и шлема след това видяла в миг:

„Мой страшен лъв!“ — проточи жален вик

и взела бързо меча на витяза —

от скръб на коня гривата отряза;

а всички, да я помнят със добро,

обдари тя със злато и сребро;

да разрушат — им заповяда — трона,

докрай да изгорят на клада трона

и всичко да изпепелят подир,

Сухраб където бе пирувал в мир

и откъдето бляскаво героя

се беше устремил безстрашно в боя.

Безмълвна, тя не знаеше утеха:

под траура на синята си дреха

през сълзи ден и нощ Сухраб зова —

една година само след това

по своя син от скръб неимоверна

сама утихна във земята черна.

Така е казал славният Бахрам:

след мъртвия не бързай ти, че сам

не си роден за дълго ма земята —

за път да е готова в теб душата.

Баща ти е отстъпил своя ред,

но идва ден и ти потъваш блед

под сянката огромна на небето —

загадка вековечна за сърцето;

и затова напразно в този свят

не искай и не чакай непознат

да се сдобиеш утре с ключа таен

на битието — миг и сън случаен…

Но нека млъкне мъката у нас.

За Сиявуш настава вече час.

Кого ще радва повест като тази?

Кое сърце Рустам не ще намрази?